Напоследък съм станала голям активист, знаете. Не защото си нямам друга работа. Не защото обичам да ми се поподиграват тайничко, а и не толкова. Не защото ми харесва да съм център на нечие (нелюбезно) внимание.

   А защото установих, че наистина, наистина - по глупашки наивно, почти идеалистично - ми пука в каква страна ще живеят внуците ми. Това е, по-силно е от мен. И се чувствам едва ли не като бяла врана, че се боря за нормален живот, за достойно отношение към мен и близките ми и въобще всички от страна на институции, извършители на държавни и частни услуги и т.н. Какъв парадокс, а? За изискване на нещо толкова обичайно да се чувствам така неразбрано!? / Както го беше казал много добре Калин Руменов тук: "Понеже в логиката трябва да има рационалност и защото правилата са единственият възможен балкански пънк. Там, където пънкарията е начин на живот, а не бунт срещу начина на живот – протестът и различността са в спазването на законите. Малко е объркано, но на Балканите включително и пънкът е малко объркан." Много яко, а?/

  Та, написах тази отбранително-агресивна интерлюдия всъщност само за да оповестя, че  днес изпратих на:

- Министерство на правосъдието;

С копие до:

- Министерски съвет; Президента; Омбудсмана; Уницеф и много медии

едно писмо във връзка с посещението на сенатор Бадентер в България през м. Ноември т.г. и поетите от Министерство на правосъдието ангажименти във връзка с осъвременяване законодателството ни за деца и подрастващи. /За повече информация вижте тук и тук/. Пак е имало изтъкване пред чужденците, даване на гръмки обещания и поставяне на тотално нереалистични за Бълхария срокове.

   Както им писах: "Като член на Български активистки алианс Ви обръщам внимание, че ние се интересуваме от правата на децата и следим случая. Използвам възможността да се позова на Закона за достъп до обществената информация и да изисквам да ме/ни държите в течение на съвместната работа на институциите. Моля за отговор (по и-мейл) в рамките на зададения от ЗДОИ срок на следните въпроси:" и бла-бла. Не си правя много илюзии, разбира се. Просто ми се иска да усетят някакъв граждански контрол.  

 Не, не защото... - виж по-горе. А защото наистина, наистина... - виж по-горе. И главно защото утре моите деца/племенници/техни приятели  - не дай, Боже! - могат да се озоват на някое лошо, тъмно и влажно място, оплетени в безумни законови процедури от типа на Параграф 22, /актуални от 1958г./ без особена надежда за нормално отношение. Еех, еех, родино мила...