КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Е, как какво? Има си детски градини, има си училища, децата ще си ходят и това е. Хората са го измислили далеч преди на мен да ми се наложи. А сега е още по-лесно – има си занимални, има толкова варианти и възможности, хич и няма да го мислим.

А ИСТИНАТА Е: Докато детето ходи на целодневна детска градина, родителят въобще не подозира какво ще му се стовари на главата след това. Когато детето е уж по-голямо, по-самостоятелно и по-лесно се гледа (ха-ха). Започне ли училището, започват ужасните крайни срокове, задължителното вземане на детето в точен час, който всеки ден е различен в зависимост от програмата му, разбира се. И не може да се закъснява, разбира се, учителката не бива да се задържа. Задръстване? Спешен случай? Служебен ангажимент? Моля ви, това е несериозно!

Това, което мен особено силно ме кара да се чувствам като секретарка на дъщеря си /четвъртокласната/ обаче, е снабдяването с допълнителните материали, изпратени на пощата на класа – математически състезания от минали години, които трябва да се разпечатат и да се решат за домашно, тези, които трябва да се разпечатат и да се приготвят за решаване в часа, и, много моля, да не се бъркат с тези, които са за ЗИП-а следващия петък, не този. Постоянно нещо разпечатвам, подготвям, изпълнявам сложни указания и последователности, изпратени по мейла. Ако нещо объркам, пропусна или забравя – жална ми майка!


alt


Когато децата в училищна възраст станат две – всичко се удвоява. Ако на малката още не се налага осигуряване на особени помощни материали, то логистичната част става наистина сложна. Едната трябва да е на предучилищна в училището сутрин от 8,30 до 12 часа. Другата – в същото училище от 13,30 до вечерта, в различен час, да ни държи в напрежение, нали /Все още не можем да я оставяме да ходи и да се прибира сама/. Междувременно двете трябва да са нахранени, приготвени, изгладени, облечени, с подредени чанти, с избърсани очила, със сложени закуски на всяка според настроението и вкуса. Да не забравя да пъхна в раницата телефона на едната и новата кукла на другата. Вода!

Училището ни е на 15 мин пеша. Тъкмо донякъде сме свикнали и сме влезли в релси, след месец смените се обръщат, с тях и целия ни график. Честито!

И докато на мен дните ми като личен асистент, готвач и бодигард са строго разграфени, но все пак имам няколко часа относителна свобода (е, стига сега, ясно е - никога сама!), то вечерите през седмицата се борят за титлата „сърфиране на ръба”. Танци, спорт, хиляди занимания и забавления. Ама възможност, ама пари, ама време? Не ги интересува. "Цвети ходи, мамо, искам и аз". Точка. При нас започва от вторник вечерта, когато едната е на модерни танци. В часа, в който свършва тя, другата трябва да е на съвсем друго място за началото на нейното карате. В сряда и двете започват в един и същи час танците и пеенето в хора, на различни места. В четвъртък остава само едното нищо и никакво карате, за да стигнем до съботния хор сутринта.

Всичко това, съчетано с постоянните вечерни репетиции и бързите седмични мачове на баща им след работа, ме кара да вия и рия и питам: Ами аз???? /с четири въпросителни/ „Мене ме нема в целата схема”, както пее Ицо Хазарта. Как така, бе, момче?! Измисли нещо, като си толкова печен!...

Е? Да ви звучи познато всичко това?


И ВСЕ ПАК: Толкова съм напушена, че нищо хубаво за тук не ми идва!

............................................................................................

И все пак, от време на време успявам да се измъкна за бърза вело-обиколка на парка, при хубаво време, благосклонен хороскоп и прецизно планиране. Не дай Боже да срещна някой познат в Морската, че да изгубя няколко минути в разговор. Цялата програма се срива! НЕ МОЖЕ ТАКА!

Дали преигравам? Ами, съвсем малко...

И все пак какво? Семейството ми е обгрижено, нахранено и хармонично развиващо се. Нямаше ли да е чудесно, ако бях човек, на когото това щеше да му е достатъчно...;)