Не е нова тема, но нали знаете как майките на несамостоятелните още деца сме абсолютно зависими от тях – и психически, и физически? Как всяко излизане сами ни коства сложна организация, хиляди предвиждания, купища нерви и въобще си е цяла спец-операция? Как освен чисто физическата пречка има такава и в главите ни? Ама как ще се оправят сами, какво ще яде, ще се сетят ли да му дадат любимата играчка, за да заспи, ами..., ами... ?

Докато бащите? Ооо, бащите... Хващат дръжката на вратата за навън и казват някаква причина да излязат – трябва да отида на игрището, всички ме чакат, трябва да отида да взема това, трябва да направя онова... Просто трябва! И го правят. Ей така, без излишни замисляния, притеснения и свян. Излизат и си вършат работата.

Merde! Така стоят нещата. Колкото и да ни е трудно, се налага да го приемем. В ситуацията майка/баща ние сме губещите, няма как. /Всичко за личния асистент съм писала тук :)/. Лошото обаче е, когато и децата ни възприемат така. Мама е тяхна слугиня, килим в краката им и все нещо прави, а тати... тати е просто добър.


alt


Горните примери ги е писала голямата ни дъщеря, когато е била на девет години, долните ги е повтаряла малката, на своите четири и половина.

Мама мие домати.

Тати е добър.

Точка.


Честит ден на семейството днес! :)