ИСТИНАТА ЗА… ВЪРШЕНЕ НА СЛУЖЕБНА РАБОТА У ДОМА С БЕБЕ

   

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Знам, че ще ми е по-трудно да работя вкъщи, докато се грижа за бебето. Но аз съм отговорен и организиран човек. Всичко с къщата и домакинството ще е наред. Бабите и таткото много ще помагат. Ще имам време да работя на служебния лаптоп, докато бебето блажено спинка в кошчето си в слънчевия следобед. Ще докажа на шефа и колегите, че който го може си го може, дори и при такива обстоятелства. Всички ще ме уважават и ще ми се възхищават.  Ще бъда нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл!

 КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Какво? Да актуализирам частта с моите няколкостотин  продукта в служебния сайт? Сигурно се шегуват… Вярно, дадоха ми лаптоп, но засега го използвам за чат с приятелки, за зяпане по бебешките сайтове и майчински форуми, за търсене в Google на ключови думи от рода на  „конюнктивит”, „ хомеопатия” и   Chipolino”… Разбира се, веднага направих и сайт със снимки на бебето си и го разпращам на всички с маниакалната увереност, че осветлявам деня им (дори и на някои колежки – колко наивно!) 🙂

Добре, как бих могла да обясня на шефа си, че да си чатя с най-добрата ми приятелка, която се омъжи в Люксембург и има дете на годинка за мен е по-важно от всичко останало? Как да му обясня, че ако не си пишем психарски мейлчета с братовчедка ми в София, няма да запазя разсъка си? (Само да уточня, че тя си гледа детето и работи от къщи, но има БАВАЧКА!) Как да му обясня, че ако не си драсна някой ред с приятелите, които имат по-различно ежедневие от моето, няма  да изкарам до края на деня? Как да му обясня, че ако не поискам съвет от приятелката си с дете и която е любител-хомеопат, ще се побъркам и ще изпадна в постродилна паника? Или че ако не си пиша мейли с омъжената ми в чужбина приятелка, няма да мога да се успокоявам, че и там дете се гледа трудно, че и на нея рядко й помагат (а после я укоряват, че сина й бил прекалено привързан към нея??)  

Как бих могла да му призная, че ако все пак ми остане някакво време, свободно от бебе, по-голямо дете, мъж, разходки, чистене, готвене, пране, гладене, грижи за личната хигиена (това НЕ включва прическа, съжалявам!), поливане на цветята …, все пак предпочитам да го прекарам хапвайки си нещо и четейки новия брой на любимото си бебешко списание. А не в опити да си спомня как, по дяволите, се форматираха тези екселски таблици и от кой зает колега да поискам последната ценова листа? Как да му обясня, че се страхувам да отворя служебната си поща, защото имам около 38 страници спам през последните 2 седмици (знам, знам, трябва да я чистя по-редовно)? Как да му призная, че почти забравих какъв беше телефонният номер в офиса?:))) Страхувам се, че няма да мога… Ще опитам, но няма да ме разбере. И когато все пак (с неимоверни усилия, луда организация и работа само късно нощем) успея  да предам част от нещата, колегите ми казват – браво,  айде сега направи и останалото, че иначе шефа ще накара нас – и крехката ми мотивация напълно изчезва! НА-ПЪЛ-НО!

И ВСЕ ПАК? И все пак, като успея да свърша нещо полезно за офиса и шефа, който наистина много ме е подкрепил (въпреки, че едва ли е планирал втората ми бременност като ме е назначавал), се чувствам все още част от екипа, полезна и многофункционална, както повечето майки днес? И поне за себе си се чувствам като нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл (или нещо такова, де)…

Което не е малко, нали?! 

                                                  


 

                                             Целувки :  Милена Пехливанова  (Mama Memi)  

ИСТИНАТА ЗА… ОТСЛАБВАНЕТО СЛЕД РАЖДАНЕ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Е, какво пък толкова?? Отслабвала съм и преди, нали? Пък и със самото раждане чудодейно ще изчезнат почти всичките ми „излишни” килограми. Няколкото останали неусетно ще се стопят в грижите и радостите по бебето в първите… да кажем  един, максимум два месеца /2 месеца са много време, ей!/.  Дори… Дори… Ами да, дори и ще отслабна още повече! Да, сигурна съм, лесно ще стигна идеалните ми 53 кг от 98-ма… 

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Ха! Ха! Ха! На толкова години съм станала, докога ще бъда така заблудена?? Добре, може ли да съм толкова наивна? Аз какво, да не вярвам още в  принцеси? А в Дядо Коледа? Ааа, не, знам че Дядо Коледа не съществува, но виж за принцесите… Да, да, има принцеси, но те…

Отплеснах се. Такааа…

Не ми е ясно как някои мацки едва на четвъртия месец са си същите, ако не и по-слаби. Нали костите на ханша се прибирали напълно чак след 2 години? Явно техните кости са по-пъргави:)). Не им пука за физиология. Не им пука /на костите!/  за всички останали, които не само че не отслабват, ами и… Които се надяват, че покрай грижите за бебето няма да има нужда от допълнителни усилия. Които обаче, като не виждат резултат, се хващат сериозно и след седмици глад успяват да свалят… бузите си!  

Оптимистична мама: СПОРТ! Споооорт! Захващам се сериозно и резултатите няма да закъснеят, нали? До лятото съм готова.

Реалистична мама:  Спорт?? И кога точно? По кое време от деня ще мога да отделя минути за спорт? Дали когато едва нахранила едното, другото ме чака да му наготвя? Или когато си казвам – е, днес ТРЯБВА да направя сок на бебето? Или когато приготвям двете за разходка и излизаме (при добро темпо подготовката е малко по-кратка от самата разходка)? Или когато все пак няма да е зле да приготвя и на мъжа си нещо за вечеря?? Или…

Оптимистична мама :  Е, хайде сега… Чак пък толкова… Ами вечер? След като приспя и двете? Да, тогава става.

           Реалистична мама:  Вечер ли? В няколкото свободни часа, които бих искала да прекарвам в чатене, гледане на филми и това–онова с мъжа ми?:)) А вместо това ги прекарвам с добрите ми  приятели мивката, стирката и дъската /за гладене/… Аааа, не е много честно, нали? Да не говорим колко съм скапана, главата ми бучи и краката ми треперят? Да не говорим, че точно тогава така ми се иска да се възнаградя с нещо сладко и понякога го правя, да, правя го!               

           Оптимистична мама: Добре, добре, спокойно! Тогава – ГЛАД! 

 
Реалистична мама:  Глад ли? Ама че го измислих… При моят режим? При спането ми максимум 5 часа на денонощие (без да броя няколкото ставания през това време)?  

Е, добре, този вътрешен диалог може да продължи доста. Познато ли ви звучи? Да? Ех, каква изненада…

Не знам за другите, но аз след раждането просто не можех да пазя диети. Волята ми се изпари и се превърна в умора, стрес и смяна на приоритетите. Колкото и да ми беше кофти, не можех да се заставя да гладувам, нито дори да се ограничавам. Да не говорим след второто дете. Въртележката ме върти от както си отворя очите сутрин до късно вечерта след последното приспиване. Толкова съм изморена, че не мога да мисля, спя малко и накъсано и се храня нередовно и нездравословно. Ям дори и шоколад. После съжалявам. После пак ми причернява и пак ям… Много е гадно. Това се превръща в някаква постоянна неприятна мисъл, скрита дълбоко под оправданията на Майката. На майката-герой, на майката-жертва в името на децата (да, бе, да). Това е оправданието пред хората, но нито те, нито ние се заблуждаваме, нали? 

            И ВСЕ ПАК?

Някои късметлийки и някои “не-жени-а-желязо” все пак успяват да възстановят теглото си. Някой остават с мили спомени по тялото си, видими и невидими с просто око. Но някои… На някой им се налага наистина да се стегнат, да погладуват, да поспортуват (е, да, знам, това значи баба, бавачка, братовчедка, детска градина…), за да успеят най-после да си върнат теглото от преди забременяването. И тези някои са си ок, докато… докато пак не забременеят, мамка му!!  Да, правилно се досетихте, и аз съм сред тях! И сега какво? Процедурата по отслабване N 1? Да, но след като се отчетат някои ключови фактори (5 години по-късно, двойно повече задължения, още по-хронично недоспиване и т.н. и т.н.)  става ясно, че се нуждаем от… Процедура по отслабване N 2!

Какво?

Аааа… Ааа, не! Не питайте мен! Още не я знам! Ако някой я знае, моля да ми се обади спешно…Моляяяаааааа….

    

                                    Целувки :  Милена Пехливанова  (Mama Memi)

 

ИСТИНАТА ЗА… ТАТКОТО – НОВИ ОТНОШЕНИЯ С МАЙКАТА И БЕБЕТО

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Таткото ще е все така прекрасен и незаменим. Ще обожава бебчето си, ще се гордее с майка му, ще се грижи за семейството си с всеотдайност и любов. Ще работи много, за да сме спокойни за бъдещето, ще помага много в домакинството и ще поема грижите за бебето през цялото време, когато е у дома. Ще пътуваме заедно, ще ходим на разходки и семейни събирания. Ще ходим по пикници – ще лежим на постелка на тревата, а между нас ще се смее, гука и ритка нашето малко слънчице!!!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Бащите, ах бащите… Бащите стават истински такива доста след майките.          Понякога процесът отнема месеци (след раждането на бебето). Умната партньорка никога не насилва бащата за осъзнаването на неизбежния факт – нека има колкото време му е нужно /добре де, не повече от 2 месеца, иначе може никога да не свикне🙂…/. Иначе рискува много🙂.

Съгласете се, и на него не му е лесно – той е близък свидетел на плашеща трансформация на партньорката си. От негова любовница и /при повече късмет/ домакиня, жената се превръща в  хормонално нестабилна ту възторжена, ту истерична бременна, преминава през тежката (пряко и преносно) крайна фаза на  бременността и необяснимата еуфория на раждането, докато се установи в ролята на трескава, невиждаща никой друг освен бебето си майка, на ръба на физическа и психическа изнемога. И през цялото това време той си е бил същият! Е, какво искаме от него – чудеса? Може би някои мъже наистина ги постигат. Според мен повечето не успяват от веднъж. Някои никак не успяват.

 Повечето ги няма у дома доста по-дълго, отколкото преди да се роди бебето (върхът, нали?)). Повечето закъсняват за “промоцията” на бебето си пред роднините, защото са били на стадиона да играят футбол и е нямало как🙂. Повечето  дори не помръдват в съня си, въпреки оглушителния рев на бебето в 3 през нощта. Не се замислят коя част на пелената е отпред, коя отзад  (подозирам, че картинките са за тях, но и те не помагат:)). Повечето не предполагат, че бебето има собствен прах за пране. Чудят се как може толкова малко същество да се нуждае от тоолкова много багаж при пътуване и недоумяват защо, като по-малки, не бива да ядат хляб („ Е как може  хлябът  да бъде вреден???”). И така нататък, и така нататък, всяка майка тук може да продължи доста дълго…

За повечето бащи участието им в домакинството се състои от пазаруване /насила!/, изхвърляне на боклука /от немай-къде!/, приготвяне на сандвич, защото „ пак няма нищо за ядене” и поизглаждане на някоя риза в последния момент (след дългото й търсене)… Безцелните разходки с количката ги плашат, не проумяват как могат да се изминават такива разстояния пеша🙂. Евентуално могат да прежалят някоя съботна сутрин за разходка в парка, но ако се отиде до там с колата.

Като се замислим,  това е нормално отношение на новоизлюпен татко. Представете си шокът му от факта, че веднага след раждането не изглеждате както преди да забременеете. Недоумението му как този малък вързоп е ваш съвместен продукт и как въобще е излязъл от вас (ако не е присъствал на раждането). Непохватността му и неумението му да го гушне по начина, който на вас ви идва отвътре. Неосъзнатият протест, че доскоро любимата му част от вашето тяло е изцяло монополизирана от бебето, което я ползва като… трапеза, моля ви се? А гледката на вас, употребяваща това страховито изобретение за инквизиция – помпата за кърма?? Направо е чудно как такива гледки не го травмират за цял живот:)

 И ВСЕ ПАК? И все пак днешните бащи са в пъти по-активни в отглеждането на децата си от поколението на нашите бащи и на светлинни години от предните поколения. Въпреки изложените по-горе примери, те наистина са любящи, съпричастни и горди с децата  си (уф, чак не искам да ги защитавам). И те като нас носят няколко дини под една мишница, подложени са на стрес заради големите изисквания към тях като глави на семейството, защитават полагаемото им се право на почивка и спорт…Е, вярно, те го защитават по-успешно от нас, хм, хм…  Има много и много бащи, изцяло поели готвенето, нощното ставане и приказките за лека нощ на по-голямото дете. Излизат от работа в полагаемите им се бащински, след като майката трябва да се върне на работа и се грижат за малкото си дете няколко месеца преди яслата*. И въпреки че често се случва вечер да се приберат точно след като бебето е изкъпано, нахранено и почти приспано, а по-голямото е настанено да вечеря с измити ръце пред  телевизора (всичко това едновременно в най-екстремния половин час на денонощието), авторитетно поемат останалата част от грижите**. Те са незаменими в игрите, глезенето на момиченцата и правенето на мъжки неща с момченцата. В ръцете им бебето необяснимо притихва, сълзите на голямото дете се давят в широка усмивка, а майките си изплакват умората и  тревогите и намират разбиране, съчувствие и обич (когато няма футболен мач, разбира се, да не се объркате нещо)… 

  

 *  Да, да, почти съм сигурна, че има – чувала съм!

**  Ако не искат да ги поемат доброволно – то те им се тръскат и нямат избор!

                                                                       

                                                                 Целувки :  Милена Пехливанова  (Mama Memi)

 

ИСТИНАТА ЗА… ПОЯВАТА НА ВТОРО ДЕТЕ

          КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  С второто дете всичко ще е по-леснокак бе, няма начин!  Все пак не беше толкова отдавна, когато минах по този път и съвсем не беше страшно. Сега организмът ми ще си ‘спомни’ и ще износи и роди новия плод без никакви проблеми.  Ще изгледаме бебето вече с един помощник повече:) А после как ще се обичат  – с часове ще си играят, ще си разменят  книжки и играчки… Ще се защитават и като порастнат ще се грижат за нас, родителите, с взаимно уважение и обич /мечтай си, булка, хахаха/. 

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Втората бременност е маалко по-трудна от първата. Според мен по-често се появяват некомфортните усещания на бременността. Все пак сме си поживели малко повече, нали?;) Освен това по-голямото ни дете не проявява никаква солидарност към нероденото си братче/сестриче и си иска своето, ама и то…. Не е склонно да се отказва от ласките на мама и от привилегиите, с които е свикнало. Как съм се сгъвала с корема да си играем на земята, не мога да кажа! А за изправянето – то пък хич не е за казване! И в никакъв случай – за виждане!

 Ние с мъжа ми се люшкаме между „ Стига де, сега беше идеалният момент, ако го бяхме пропуснали, едва ли щяхме да се решим по-нататък, всичко ще е наред” и „ Ех, избързахме, знаех си, сега как ще се оправяме с бебето, с детето, с парите…?”  Реакциите на роднини и приятелки варират от „ Ах, честито, голямо щастие, много се радвам за вас!” до   „Ти си луда, как можа да си нарушиш постигнатото спокойствие? Сега кога ще те виждаме, ами китайския ресторант всеки четвъртък??…”

В крайна сметка, оптимизмът ни надделява🙂. Хм, къде ще ходим…    


       
Но да, да! Второто раждане наистина е много по-лесно и по-бързо от първото. Направо е като чернова в сравнение с оригинала. Хич не го мислете! По-скоро се тревожете ще успеете ли да стигнете навреме до болницата, че да не стане голяма история за разказване по семейните сбирки след години, хахаха…

И ето, след като сте родили набързо, притеснявайки се за голямото дете и чувайки се с него (за него) по няколко пъти на ден от болницата, ето че след семейните снимки и поздравленията на близките, всички сте си у дома. Ами сега? Абсолютно забравяте за по-голямото дете, което за първи път чувате да каже „ Мамо, гладна съм, няма ли най-после да вечеряме?”  Не отразявате присъствието на мъжа си. Мислите само – „Олеле, нямам преварена водичка за всеки случай. Ами бибероните – не са стерилизирани! Какво ще правя когато бебето се събуди? Ох, в колко часа го храних последно??? Дрешки! Нямам никакви изпрани дрешки, ами ако се изцапа… Къде сложих мокрите кърпички? ” и т.н и т.н… И през цялото това време телефоните не спират да звънят, вие да се чудите защо нещата вкъщи не са по местата си и къде са всъщност, с две думи – пълен хаос.

Ей, това с ревността на по-голямото дете – абсолютна, азбучна истина! Ама че работа! Може да има различни видове проявления на ревността, но винаги има. След като вие още не можете да свикнете, че трябва да раздвоявате вниманието си, как да свикне то, милото, че вече не е единствено… Вярно е и това, че като имаш второ дете промяната не е толкова голяма, както като имаш дете за първи път. Но все пак си е промяна, и то каква! В началото чувстваш една особена жал за голямото си дете – до преди дни си мислела и си се грижила само за него, а сега почти нямаш време да го погледнеш – толкова ти липсва! После обаче това чувство се заменя с нещо, опасно близко до досадата – особено когато голямото жално се провиква от кухнята : „ Мамо! Сложи ми да хапна, ама сега, веднага, в този момент!”, точно когато ти започваш да храниш или къпеш бебето. Друг път искрено те разсмива: „ Ето, видя ли, мамо, като затворим вратата не се чува как плаче бебето, айде да си продължаваме играта…”. Или като го събуди, гузно ти съобщава: „ Не е страшно, че се събуди, важното е, че не плаче!” Желязна логика, нали?:))) Смешно ми е и когато виждам с каква охота се съгласява с мен и продължава да повтаря в захлас, че бебето е глупаче, което нищо не разбира…

Не толкова забавно проявление на ревността е буденето и виковете на голямото дете почти всяка нощ, нежеланието да излизаме от стаята му преди да е заспало, отказът му да остава само дори и през деня… Чувала съм, че това все пак отминава… UPGRADE:  Да, отминава. Но поне след 10-12 месеца (това е най-доброто ми предложение!) и много усилия от ваша страна.

Често изпадаме в ситуации, в които ми идва да се смея и да плача едновременно. Скоро чух едно изречение („ Мамо, а пък тя ме ритааа…”) и някак разбрах, че ще го чувам с абсолютно същата интонация, в различни варианти, и от двете, в следващите (поне) 10 години. Причерня ми!

И ВСЕ ПАК? И все пак да имаш второ дете е голяма сладост. След като мине първоначалното екстремно приспособяване на всички към новия семеен формат, става много весело и забавно. Бебето обожава кака си, смее й се и я гледа като божество! Каката се радва на вниманието от страна на бебето и започва да се привързва и дори тайно да го харесва 🙂 Бащата вече е много по-печен, гушка бебето, радва му се и му говори, успокоява го и го храни.

А аз? Аз се чувствам възнаградена! Сега съм много по-спокойна и уверена, сега се НАСЛАЖДАВАМ на бебчето си, целувам го всяка възможна минута и танцувам с него. Чудя се как може да съм била толкова стегната, нервна и ненужно педантична с първото дете, до толкова че почти не усетих сладостта на първите уханни месеци. Но сега наваксвам! Разбира се, забравила съм всички подробности (имат 4.5 години разлика, за щастие!), но имам много източници на информация. Не се доверявам сляпо на наставленията на педиатъра, първо проверявам въпроса отвсякъде и тогава решавам кой вариант е най-добър за НАС. Но никога не решавам, че знам повече от лекарите, за важните неща искам съвет. Не се грижа за двете деца еднакво, едното го познавам, другото сега го опознавам (вторите винаги са по-спокойни и кротки, нали?;) Може и да имам някои колебания, но в края на деня винаги, ама винаги решавам, че новият член на семейството е благословия и Божи дар!