ИСТИНАТА ЗА… ПОЯВАТА НА ВТОРО ДЕТЕ

          КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  С второто дете всичко ще е по-леснокак бе, няма начин!  Все пак не беше толкова отдавна, когато минах по този път и съвсем не беше страшно. Сега организмът ми ще си ‘спомни’ и ще износи и роди новия плод без никакви проблеми.  Ще изгледаме бебето вече с един помощник повече:) А после как ще се обичат  – с часове ще си играят, ще си разменят  книжки и играчки… Ще се защитават и като порастнат ще се грижат за нас, родителите, с взаимно уважение и обич /мечтай си, булка, хахаха/. 

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Втората бременност е маалко по-трудна от първата. Според мен по-често се появяват некомфортните усещания на бременността. Все пак сме си поживели малко повече, нали?;) Освен това по-голямото ни дете не проявява никаква солидарност към нероденото си братче/сестриче и си иска своето, ама и то…. Не е склонно да се отказва от ласките на мама и от привилегиите, с които е свикнало. Как съм се сгъвала с корема да си играем на земята, не мога да кажа! А за изправянето – то пък хич не е за казване! И в никакъв случай – за виждане!

 Ние с мъжа ми се люшкаме между „ Стига де, сега беше идеалният момент, ако го бяхме пропуснали, едва ли щяхме да се решим по-нататък, всичко ще е наред” и „ Ех, избързахме, знаех си, сега как ще се оправяме с бебето, с детето, с парите…?”  Реакциите на роднини и приятелки варират от „ Ах, честито, голямо щастие, много се радвам за вас!” до   „Ти си луда, как можа да си нарушиш постигнатото спокойствие? Сега кога ще те виждаме, ами китайския ресторант всеки четвъртък??…”

В крайна сметка, оптимизмът ни надделява🙂. Хм, къде ще ходим…    


       
Но да, да! Второто раждане наистина е много по-лесно и по-бързо от първото. Направо е като чернова в сравнение с оригинала. Хич не го мислете! По-скоро се тревожете ще успеете ли да стигнете навреме до болницата, че да не стане голяма история за разказване по семейните сбирки след години, хахаха…

И ето, след като сте родили набързо, притеснявайки се за голямото дете и чувайки се с него (за него) по няколко пъти на ден от болницата, ето че след семейните снимки и поздравленията на близките, всички сте си у дома. Ами сега? Абсолютно забравяте за по-голямото дете, което за първи път чувате да каже „ Мамо, гладна съм, няма ли най-после да вечеряме?”  Не отразявате присъствието на мъжа си. Мислите само – „Олеле, нямам преварена водичка за всеки случай. Ами бибероните – не са стерилизирани! Какво ще правя когато бебето се събуди? Ох, в колко часа го храних последно??? Дрешки! Нямам никакви изпрани дрешки, ами ако се изцапа… Къде сложих мокрите кърпички? ” и т.н и т.н… И през цялото това време телефоните не спират да звънят, вие да се чудите защо нещата вкъщи не са по местата си и къде са всъщност, с две думи – пълен хаос.

Ей, това с ревността на по-голямото дете – абсолютна, азбучна истина! Ама че работа! Може да има различни видове проявления на ревността, но винаги има. След като вие още не можете да свикнете, че трябва да раздвоявате вниманието си, как да свикне то, милото, че вече не е единствено… Вярно е и това, че като имаш второ дете промяната не е толкова голяма, както като имаш дете за първи път. Но все пак си е промяна, и то каква! В началото чувстваш една особена жал за голямото си дете – до преди дни си мислела и си се грижила само за него, а сега почти нямаш време да го погледнеш – толкова ти липсва! После обаче това чувство се заменя с нещо, опасно близко до досадата – особено когато голямото жално се провиква от кухнята : „ Мамо! Сложи ми да хапна, ама сега, веднага, в този момент!”, точно когато ти започваш да храниш или къпеш бебето. Друг път искрено те разсмива: „ Ето, видя ли, мамо, като затворим вратата не се чува как плаче бебето, айде да си продължаваме играта…”. Или като го събуди, гузно ти съобщава: „ Не е страшно, че се събуди, важното е, че не плаче!” Желязна логика, нали?:))) Смешно ми е и когато виждам с каква охота се съгласява с мен и продължава да повтаря в захлас, че бебето е глупаче, което нищо не разбира…

Не толкова забавно проявление на ревността е буденето и виковете на голямото дете почти всяка нощ, нежеланието да излизаме от стаята му преди да е заспало, отказът му да остава само дори и през деня… Чувала съм, че това все пак отминава… UPGRADE:  Да, отминава. Но поне след 10-12 месеца (това е най-доброто ми предложение!) и много усилия от ваша страна.

Често изпадаме в ситуации, в които ми идва да се смея и да плача едновременно. Скоро чух едно изречение („ Мамо, а пък тя ме ритааа…”) и някак разбрах, че ще го чувам с абсолютно същата интонация, в различни варианти, и от двете, в следващите (поне) 10 години. Причерня ми!

И ВСЕ ПАК? И все пак да имаш второ дете е голяма сладост. След като мине първоначалното екстремно приспособяване на всички към новия семеен формат, става много весело и забавно. Бебето обожава кака си, смее й се и я гледа като божество! Каката се радва на вниманието от страна на бебето и започва да се привързва и дори тайно да го харесва 🙂 Бащата вече е много по-печен, гушка бебето, радва му се и му говори, успокоява го и го храни.

А аз? Аз се чувствам възнаградена! Сега съм много по-спокойна и уверена, сега се НАСЛАЖДАВАМ на бебчето си, целувам го всяка възможна минута и танцувам с него. Чудя се как може да съм била толкова стегната, нервна и ненужно педантична с първото дете, до толкова че почти не усетих сладостта на първите уханни месеци. Но сега наваксвам! Разбира се, забравила съм всички подробности (имат 4.5 години разлика, за щастие!), но имам много източници на информация. Не се доверявам сляпо на наставленията на педиатъра, първо проверявам въпроса отвсякъде и тогава решавам кой вариант е най-добър за НАС. Но никога не решавам, че знам повече от лекарите, за важните неща искам съвет. Не се грижа за двете деца еднакво, едното го познавам, другото сега го опознавам (вторите винаги са по-спокойни и кротки, нали?;) Може и да имам някои колебания, но в края на деня винаги, ама винаги решавам, че новият член на семейството е благословия и Божи дар!