ИСТИНАТА ЗА… ИЗЛИЗАНЕ С ДЕЦА С ПРИЯТЕЛИ (БЕЗ ДЕЦА!)

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Поканиха ме на среща на съучениците от гимназията. (15 години от завършването – ужас, ужас!).

Добреее… Така. Ще го измисля някак – две деца, един зает мъж, само две не-особено-навити баби, два дена до тогава… Разбира се, не успях – останах с едното хлапе и с малко свободно време преди приспиването му, хъм, хъм…

 Воала – ще отида с него! Ще настане бурна радост, поздравления, едногодишна сладурана за щипане по бузките и горда и щастлива мама, хрупаща спокойно салатка в Морската градина…

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Появихме се с гръм и трясък. Съучениците ми – красиви, ухаещи, свободни и щастливи. Аз – след плаж, с небрежна рокля, неумел опит да скрия сенките под очите  с  грим след бърз душ и тайно поглеждаща часовника си… 

Частта от мечтите ми с прегръдките и щипането по бузките отне 3-4 минути, след това бебето-(проекто)мечта беше инсталирано в количката си до мен. В планът беше заложено да се лигави кротко и да  гледка благо…

Да, но не би – чавето започна да хленчи, да се криви, да вика, да се протяга от количката и да изразява бурно недоволство. Буташе предлаганата му лъжичка с картофено пюре, демонстративно хвърляше всичките си играчки на земята, гледаше страшно всеки, осмелил се да го закачи игриво и почти не обърна внимание на мотаещото се гладно коте… Гадост!

През това време аз наистина хрупах салатка с минерална вода (защото съм на повикване 24/7, сещате се), но я хрупах за скорост! На едната страна се опитвам да водя светски разговор, на другата страна люлея количката в отчаян опит да има мир.

Стана ясно, че няма да се размина толкова лесно. Взех хленчещата досада в себе си и направих генералната глупост да й дам капачка от бутилка. Последва задавяне по време на почетната обиколка на масата, повръщане почти в скута на едната мацка, скоростно  преобличане (на бебето, ей!), още хленчене и рев, яростно търкане на очите и логичното ми омитане от срещата по времето, когато другите вдигаха едва втора наздравица с изтънчени питиета… Защо, защо!?

И ВСЕ ПАК?  И все пак успях да ги зърна. Те успяха да ми завидят (моля???), но най-вече да ме оплачат. Аз успях да се самосъжаля (не беше трудно!) и да се наругая за глупостта. Подозирам, че успях сериозно да наплаша приятелите си без деца.

Но пък проявих и завидно благородство – можех да отида с двете си деца, нали?!?  НАЛИ!

Аааааааааахххххххххххххххххррррррр!

ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ С ПРИЯТЕЛИ – БЕЗ ДЕЦАТА!

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Как ще издържа 2 дена без децата си? Как някой друг ще приспи 8 месечното ми бебе? Кой ще угажда на капризите на 5 годишната фурия? Как ще се оправят без мен?Сигурно ще ми звънят през 20 минути за помощ. А аз ще им звъня дори още по-често…Но! Няма как – имам нужда от разтоварване и общуване с приятелите ми без деца. Ще се върна освежена и заредена с нови сили за ежедневието…Мечка страх – мен не страх, тръгвам!

         А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Никой и нищо не можеше да ме спре да отида в София на концерт на идола ми от 15 години! Когато приятелка ми каза, че ще ходят, аз отговорих Дай ми два разговора време.

Преди да й дам отговор си бях поръчала билета за концерта по интернет. Последните дни треперех някоя от малките досади да не се разболее или да направи нещо друго, което да ми попречи да тръгна. В моментът, в който се качих на автобуса от Варна заедно с 3 по-млади (и без деца, сещате се!) приятелки и си сложих слушалките в ушите, в този точно момент аз забравих, че имам две невръстни дечица, мъж, домакинство за въртене, хиляди задължения, все по-малко търпелив шеф, 2-3 изпразнени кредитни карти, стар автомобил с изтичаща застраховка, няколко неприятни съседи, страх от глобалното затопляне (и други еко-катастрофи, както и от изтичащия през 2012 година календар на маите), не съвсем достатъчно пари за 2 дена и т.н. и т.н… Времето започна да тече с различна скорост, не можех да си спомня какво правя всеки ден в този час в иначе стройното ми, разграфено ежедневие…

 По някое време, когато все пак реших да се обадя у дома, положих голямо усилие да си спомня какъв беше режима на бебето и дали току-що не е заспало. Е, не върви на такава всеотдайна и жертвоготовна майка да събуди бебето си като се обади по никое време, нали? Или пък…? Е, не, твърдо –  не върви!

Оказа се, разбира се, че всички са много добре и майка ми се справя идеално /въпреки тайните ми надежди, че ще реве по телефона и ще се чуди как АЗ се оправям САМА с тях/. Оказа се дори, че им досаждам и прекъсвам игрите! Хм, хм……

Викам си – нещо не е наред! Накъде отива този свят, накъде??? След това все пак се светвам, че нещо не е наред с мен, щом си мисля така, хахаха…

Чувствах се страхотно, веднага пак забравих за всичко изброено по-горе и продължих да се кефя на пътуването. Заливах се от смях с приятелките си, сипех остроумия и им се чудех, че не знаят кой е Чък Норис  (питаха дали беше Чък Ръсел, защото гледахме филм с… Ръсел Кроу, хахахаха). В София се изпънах да чакам посрещачите на автогарата с пълно снаряжение от раница със стърчащи подаръци за дребни роднини, плеър в ушите, слънчеви очила и победоносен поглед  „Дръж се  София, Варна е тук!”

Самият концерт, гостуването, излизането след това и въобще цялото нещо беше супер!! Бях много, много доволна и не съжалявах за нищичко!

И ВСЕ ПАК? Въпреки че се притеснявах малко за дома, съм щастлива, че го направих. Е, за освежаване и отпочиване и дума не можеше да става /скапах се от път, спах по-малко отколкото с бебето вкъщи, страдах че свърши и вече няма какво да очаквам/… Но се разнообразих, видях със стари приятели, накуфях и насмях – почувствах се точно както ПРЕДИ! Е, мъжът ми веднага ме пита защо съм пресипнала, но той пък какво е очаквал? :)))

Така че – горещо препоръчвам! А аз очаквам с нетърпение летните концерти и фестивали и поръчвам, ли поръчвам билети…

alt


P.S. Добре де, добре, ето – говоря за сета на маниака Mike Patton (& Christian Fennezs – уф, знам, че беше чак през февруари’08…). На когото му говори нещо – дай горе! На когото не – потърси в Google де, не е късно- няма да съжаляваш!

Снимка:    www.newmusic.bg