ИСТИНАТА ЗА… КОГАТО ДЕТЕТО Е БОЛНО

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: По този въпрос представите на всички бъдещи майки не са толкова  розови. Но пък всеки е бил и се е грижил за болен, не може да е много по-различно. Милото детенце ще си лежи по цял ден, ще хапва каквото му се дава и ще си пие сиропчетата. Ще се оправи за 3 дена с много любов и грижи!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Когато детето ми е болно, буквално не мога да мисля разумно. Майчинският ми инстинкт е толкова силен, толкова страдам и се притеснявам, че ми размътва мозъка и не мога да разсъждавам трезво. Колкото повече се опитвам да помогна на малкото, толкова повече се сковавам, мислите ми се лутат хаотично, подхващам това и онова и съвсем се оплитам. Това важи за децата на всички възрасти, но все пак при бебенцата е по-трудно. В началото майката няма опит, не познава дотам детето си и как то боледува,  при бебетата всичко протича по-сериозно, по-бързо и с по-голям риск. Не стига, че дори мисълта, че детето ми е болно ме побърква, ами и капките се слагат много по-трудно в малките ноздрички, по-лесно повръща сиропа и храненето става кошмар дори от леко запушено носле…

Когато детето ми е болно, нищо не е както обикновено. Денят минава в даване на лекарства, капки и сиропи по сложни схеми, което не значи, че не пропускам много неща. Поне със сигурност  се чувствам така. Почти нищо друго не може да предизвика интереса ми и да задържи вниманието ми. Това в по-голяма степен важи ако съм на работа и не мога да съм до болното си дете…

Майките с повече опит са поне половин медицински сестри. Знаят от какво се повлиява детето им, кое му помага и кое не. Аз съм в състояние да предвидя с почти абсолютна точност какво ще предпише личната лекарка на дъщеря ми в зависимост от диагнозата й. Споря до последно за нуждата от антибиотик, но никога не си позволявам да не изпълнявам рецептата самоволно. Просто съм доста запозната и имам нужда от аргументиране на избора на медикаменти. Сигурно съм от „най-любимия” тип пациенти … 🙂

Ако прибавим и вечното майчинско чувство за вина (трябваше да я заведа по-рано на лекар; как можах да се доверя изцяло на хомеопатията; защо се заблудих, че е пак от зъбите и т.н. и т.н.)  ситуацията съвсем излиза от контрол… Тогава уверенията на лекарите („Като порастне ще спре да боледува толкова”) не само, че не ме успокояват, ами често ме вбесяват…

Колебая се дали въобще да  споменавам  най-кошмарните преживявания в живота ми – когато в рамките на една година бяхме три пъти в  болница с малкото ми детенце. По-добре не, това е от нещата, което по-добре да не ти влизат в ума и главата.

Съвсем интересно става, когато децата са 2 и повече:) Тук важи правилото за скачените съдове – без изключение! Голямото заразява малкото с вируси от детската градина, малкото заразява голямото с бебешките болести (вирусен конюнктивит, нещо, прихванато от консултацията) и така до безкрай. Тогава съвсем не зная къде се намирам и какво правя:)


 
И ВСЕ ПАК? И все пак да имам отново бебе, след като съм толкова наплашена от непрекъснатото боледуване на голямото ми дете, е не толкова смело (разбирай глупаво) – както каза лекарката на голямата ми дъщеря. Не, то е още по-естествено и още по-прекрасно!

И все пак, когато детето стане по-добре, мъглата в главите ни се разсейва. След 2 дена забравяме целия кошмар и животът отново е хубав… до следващия вирус!