Децата и психологическият тормоз

   В Наказателният кодекс на страната ни има предвидени глоби и наказания за оказан тормоз срещу личността. Не и ако ни тормозят собствените  деца. Предполага се, че сме в състояние да се опазим от тормоза на някой толкова дребен и незрял. Да, обаче! 

   Бебетата и децата са шампиони по психологически тормоз. А той е доста по-рафинирано мъчение от обикновеното досаждане. Правят го без да си поставят за цел, без дори да го осъзнават. От тяхна гледна точка това е съзидателна енергия, но родителите определено се възприемаме като жертви, нали?

   Всяка възраст си има своите специфични правила в тази област – бебетата ни побъркват с липсата на реакция на грижите ни. Не говорят, не обясняват, не могат да посочват, много не могат да протестират… Техните адекватни реакции се развиват едва след няколко месеца, което съвпада с опознаването им от родителите. Тогава вече разпознаваме видовете плач и емоционалния език на бебето си, но първите няколко месеца… какво да ви кажа – здрави нерви и хладнокръвие!

   {Да, обаче бебетата са интуитивни и лесни за задоволяване същества – физиологични потребности и много любов! Не е най-трудното нещо на света, нали?}

   След това се зареждат кризите на независимостта – около 2 годишната възраст, по време на т.н. наречения «детски пубертет» около 5, сериозното изпитание за родителите през тийнейджърските години и т.н.

   Около «трудните 2» не е толкова страшно. Вярно, някои деца са доста настоятелни със своето НЕ и отказа си да обръщат внимание на родителските наставления, но все още са мънички, неуверени, учещи се… Така или иначе, това е следващият психологически тормоз за младите родители.  И първият по-сериозен сблъсък с личността и волята на детето им. Което си е страшничко…

   {Да, обаче две годишните са толкова сладки! Те са си дребни дечица, които би трябвало лесно да разбираме, владеем и обичаме}

   Виж, на 5 годинки вече са дипломирани калпазани! Овладяли са до съвършенство изкуството да ни късат нервите било нарочно, било заради своя си причина или просто за да се позабавляват. Вече са се уверили, че често им позволяваме повече неща, отколкото казваме (за съжаление!). Вече знаят, че в определени ситуации не можем да ги озаптяваме, както ако сме  у дома – тогава се развихрят! Тук използваните методи са непрекъснато бърборене, засипване с въпроси, влудяващо озвучаване на анимационните им фаворити, канонада от звуци, които не спират да издават… 

   Дъщеря ми (достоен представител на тази възрастова група) не търпи никаква тишина – ако не звучи телевизора или колонките на компютъра, си говори, разиграва сценки или пее. Репертоарът е неограничен! Всяка наша мисъл, всеки разговор и всяко действие у дома минава на фона на пискливото й гласче… Най-често чуваната дума в нашия дом е «ТИХО»! Тотален психологически тормоз!

   {Да, обаче пет годишните ни деца са невероятни! Те са умни, смели и възхитителни. Изпълват ни с родителска гордост и несравнимо щастие} 

   Очаквам рафинираният тормоз на по-големите възрастови групи с тих ужас. Не бързам! И сега ми е достатъчно.

   Форма на психологически тормоз, която не точно е породена от децата, но е свързана с тях, е несигурността. Несигурността във връзка с възпитанието, правилната ни реакция и отговор в редица ситуации, правилният светоглед, който да предадем на децата си… Родителите рядко сме напълно сигурни в правотата си, рядко сме напълно спокойни в избора си. Това важи за целият ни живот, но децата са една доста амбициозна и отговорна част от него, нали? Все пак, да си родител означава повечето пъти да мислиш, че си прав, отколкото че не си…  И това би било добре.

   Според мен, родителските инструменти за справяне с психологическия тормоз, упражняван от бесните им отрочета, са търпение, здрави нерви, придобиване на частична глухота към детските писъци, бягство от домашната рутина и пълноценни странични занимания.  Е, ако не може всичко, поне здрави нерви и удържане на тежката ни дума. Иначе ние … какво?

   P.S. Разбира се – това не е истинска рецепта и се отнася за нормалните случаи. При по-сериозни състояния не е лошо да се помисли за консултации с детски психолог.

   Успех на всички! 

   Сп. Шарено, 2008 г

Колко досадни могат да бъдат хлапетата?

     В учебниците по социални науки е описан следният факт – колкото по-интелигентни са родителите, толкова по-досадно им е да се занимават и играят дълго с децата си. Звучи дискриминиращо и дори обидно, но дали наистина не е така? Според учените, това се дължи на многостранните интереси и занимания на тези родители, обратно на онези, които фокусират вниманието и времето си главно върху наследниците. Разбирате, че не говорим за родители-кариеристи, които не познават добре децата си. А за тези, които просто не осмислят деня си само и единствено с детските физиологични нужди и малки постижения…

     Каквито и да сме ние – родителите, никой от нас не може да отрече, че собствените ни хлапета понякога са досадни до степен на пълна нетърпимост! И когато това „понякога” е всеки ден, става страшно! Вярно, че всичко е „състояние на ума”, но ако не можеш да направиш нито едно дребно нещо на спокойствие през целия ден – хм, трудна работа това със състоянието на ума, медитацията, положителните вибрации и безусловната обич…         

 Децата ни досаждат винаги, когато бърборят скорострелно, обсипват ни с хиляди въпроси, не дочакват отговор и продължават нататък. Когато не търпят да си разменим няколко думи със случайно срещнат познат, а хленчат и ни дърпат. Когато се мъчим да  ги надвикаме, за да обсъдим нещо важно. Когато просто не приемат, че мама има да свърши някаква работа, а тропат и чакат, помъкнали плажните си играчки пред входната врата. Когато след осмото (вече истерично) подканяне най-после започват да си подреждат стаята, заигравайки се с всяка играчка. Когато пак не дават на малкото си сестриче/братче играчките си и се разнасят  ужасни писъци… Когато… – тук всеки родител може да продължи буквално до безкрай, нали?           Но в края на всеки бурно изминал ден, когато детето легне кротко с книжка в леглото, сякаш чудодейно забравяме всяка разправия, сърдене, обиди. Децата ни стават най-сладките, най-кротките и милички същества. Тогава не мислим за изводите в учебниците, тогава се гушкаме, „разделяме” се за през нощта и взаимно се обясняваме във вечна любов. (Е, да, това до голяма степен се дължи на вроденото нежелание на децата да остават сами, дори и за сън, както и на нашето облекчение, че ни предстоят няколко спокойни часа, но да не се отклоняваме). Това време, до известна степен, ни е наградата за всички нерви и преглътнати караници през деня.          

Трябва да отбележим, че особено досадни са чуждите деца. Те по правило са по-шумни, по-невъзпитани и много по-досадни от собствените. Чуждите деца викат, вдигат шум и те засипват с пясък на плажа. Тероризират те от съседната маса в ресторанта и те побъркват с нетактичните си въпроси.      

      И така, хлапетата могат да бъдат ужасно, влудяващо досадни, дори и без да го искат – та това си е истински неоценен талант. Този талант е характерен в една или друга степен за всички деца – възпитани или не, момченца или момиченца, по-кротки като темперамент или напротив – бесни като хали. Ако имате редкия късмет да имате кротко и сговорчиво дете, по-добре го гушнете и се опитайте следващия път като ви дърпа да строите замък, да не му отговаряте с дежурното „Ей сега, мило, само да……(мине малко време, пък дано забравиш!)”, а  да си поиграете весело с него.  

Сп. Шарено, 2008    


 

ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ ИЗ ЕВРОПА САМА

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, най-после ще попътувам! Откакто имам дребни дечица, домакинство и мъж (накратко    воденични камъни на шията),  не съм ходила почти никъде. Да, смятам, че няколко дена ще се отразят добре на всички ни – аз ще се разведря от ежедневните задължения, децата радостно ще се затъжат за мен и ще се глезят на бабите, а мъжът ми ще ме оцени отново и ще му липсвам много. Решено е – заминавам при най-добрата си приятелка , омъжена в китното херцогство Люксембург, оле!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Радостното ми очакване е вгорчено от мисли дали децата ще са здрави, дали малкото ще реве и страда много за мен, дали бабите ще се справят и много други подобни параноични притеснения. Докато уреждам пътуването от Варна до София и обратно, купувам подаръци и пиша списъци за режимите, късно една от последните нощи установявам, че срока на червения ми паспорт изтича точно в деня преди полета! Въпреки че знам, че не е фатално, изпадам в ужасна паника и мечтаното пътуване преминава като лента пред погледа ми…  После се успокоявам, но все пак заклевам приятеля, с когото отиваме, да не взема своя паспорт, ако му е мил живота.

Най-после тръгвам, като туширам зле прикритото неволство на домочадието с обещания за подаръци и чести обаждания. Все пак става дума едва за 5 дена, нали? И трима човека на разположение за работа, която аз обикновено върша съвсем сама, ха!   

Когато най-после кацаме в Брюксел, аз едва гледам от умора. Скапана съм от досадното 100-часово пътуване с автобус от Варна, дремването за 3 часа в квартирата на приятеля ми (о, забравила съм да спомена това на мъжа ми ли?) и излитането на самолета в безбожно ранен час    (low cost компания, разбира се – имам 2 деца!). Но – няма как, мятаме се да гледаме дворци,  палати и дребни пикаещи символи.  

Не ми помагат да дойда на себе си нито обикалянето за два дена на градове в три различни страни, нито танците до 5 сутринта в интернационална компания, нито злоупотребяването с швейцарски сирена, френски вина и белгийска бира. Въпреки че спя повече, отколкото ми се е случвало през последните години и се събуждам чак схваната от залежаване, въпреки многото кофеин и витамини, пак всичко ми е като през воал.  Мамка му! Трябва да се идва пак…

Междувременно по телефона разбирам, че  малката е на антибиотик (нищо сериозно, просто за всеки случай, а?); голямата се е разлигавила до небесата (не, не мога да повярвам!); бащата е наблягал на компютърните игри (с благородната цел да не се пречка на бабите, разбира се) и никой не е обръщал внимание на цветята ми (бе, не че аз щях, но въпросът е принципен)…

 

За да бъда честна трябва да призная, че заварих злоядото ми бебе ( на годинка и малко) научено да яде филийка с масло, пълен както никога досега хладилник и няколко наготвени ястия…  Още от следващият ден у дома навсякъде ме посрещаха като завърнала се от турне рок-звезда. В детската градина, в лекарския кабинет, дори в кварталната градинка редовният въпрос беше : Ооо, мама(най-после) се е завърнала от чужбина, а? Кога са успели да ме разнесат навсякъде – не знам. Но се чувствах като парий, дръзнал да надигне глава срещу подтисничеството си. Като майка-орлица, напуснала гнездото си и разперила безгрижно криле. Като разхайтена мацка, зарязала семейство и тръгнала да се развява по пътищата, при това заедно с (О, Боже мой, не!) приятел от младежките години!

Хехе, страхотно, нали?!

И ВСЕ ПАК? И все пак крайният резултат е повече от задоволителен. Дори и смяната на един вид стрес с друг прави чудеса.  Вкъщи всичко е било наред, при мен беше повече от наред и дори така ми се услади, че искам още и още! Ако ще да съм на енергийни напитки и телефонни наставления през цялото време.  Важното е, че се почувствах свободна и се спуках от смях! И определено искам пак.