ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ ИЗ ЕВРОПА САМА

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, най-после ще попътувам! Откакто имам дребни дечица, домакинство и мъж (накратко    воденични камъни на шията),  не съм ходила почти никъде. Да, смятам, че няколко дена ще се отразят добре на всички ни – аз ще се разведря от ежедневните задължения, децата радостно ще се затъжат за мен и ще се глезят на бабите, а мъжът ми ще ме оцени отново и ще му липсвам много. Решено е – заминавам при най-добрата си приятелка , омъжена в китното херцогство Люксембург, оле!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Радостното ми очакване е вгорчено от мисли дали децата ще са здрави, дали малкото ще реве и страда много за мен, дали бабите ще се справят и много други подобни параноични притеснения. Докато уреждам пътуването от Варна до София и обратно, купувам подаръци и пиша списъци за режимите, късно една от последните нощи установявам, че срока на червения ми паспорт изтича точно в деня преди полета! Въпреки че знам, че не е фатално, изпадам в ужасна паника и мечтаното пътуване преминава като лента пред погледа ми…  После се успокоявам, но все пак заклевам приятеля, с когото отиваме, да не взема своя паспорт, ако му е мил живота.

Най-после тръгвам, като туширам зле прикритото неволство на домочадието с обещания за подаръци и чести обаждания. Все пак става дума едва за 5 дена, нали? И трима човека на разположение за работа, която аз обикновено върша съвсем сама, ха!   

Когато най-после кацаме в Брюксел, аз едва гледам от умора. Скапана съм от досадното 100-часово пътуване с автобус от Варна, дремването за 3 часа в квартирата на приятеля ми (о, забравила съм да спомена това на мъжа ми ли?) и излитането на самолета в безбожно ранен час    (low cost компания, разбира се – имам 2 деца!). Но – няма как, мятаме се да гледаме дворци,  палати и дребни пикаещи символи.  

Не ми помагат да дойда на себе си нито обикалянето за два дена на градове в три различни страни, нито танците до 5 сутринта в интернационална компания, нито злоупотребяването с швейцарски сирена, френски вина и белгийска бира. Въпреки че спя повече, отколкото ми се е случвало през последните години и се събуждам чак схваната от залежаване, въпреки многото кофеин и витамини, пак всичко ми е като през воал.  Мамка му! Трябва да се идва пак…

Междувременно по телефона разбирам, че  малката е на антибиотик (нищо сериозно, просто за всеки случай, а?); голямата се е разлигавила до небесата (не, не мога да повярвам!); бащата е наблягал на компютърните игри (с благородната цел да не се пречка на бабите, разбира се) и никой не е обръщал внимание на цветята ми (бе, не че аз щях, но въпросът е принципен)…

 

За да бъда честна трябва да призная, че заварих злоядото ми бебе ( на годинка и малко) научено да яде филийка с масло, пълен както никога досега хладилник и няколко наготвени ястия…  Още от следващият ден у дома навсякъде ме посрещаха като завърнала се от турне рок-звезда. В детската градина, в лекарския кабинет, дори в кварталната градинка редовният въпрос беше : Ооо, мама(най-после) се е завърнала от чужбина, а? Кога са успели да ме разнесат навсякъде – не знам. Но се чувствах като парий, дръзнал да надигне глава срещу подтисничеството си. Като майка-орлица, напуснала гнездото си и разперила безгрижно криле. Като разхайтена мацка, зарязала семейство и тръгнала да се развява по пътищата, при това заедно с (О, Боже мой, не!) приятел от младежките години!

Хехе, страхотно, нали?!

И ВСЕ ПАК? И все пак крайният резултат е повече от задоволителен. Дори и смяната на един вид стрес с друг прави чудеса.  Вкъщи всичко е било наред, при мен беше повече от наред и дори така ми се услади, че искам още и още! Ако ще да съм на енергийни напитки и телефонни наставления през цялото време.  Важното е, че се почувствах свободна и се спуках от смях! И определено искам пак.