Колко досадни могат да бъдат хлапетата?

     В учебниците по социални науки е описан следният факт – колкото по-интелигентни са родителите, толкова по-досадно им е да се занимават и играят дълго с децата си. Звучи дискриминиращо и дори обидно, но дали наистина не е така? Според учените, това се дължи на многостранните интереси и занимания на тези родители, обратно на онези, които фокусират вниманието и времето си главно върху наследниците. Разбирате, че не говорим за родители-кариеристи, които не познават добре децата си. А за тези, които просто не осмислят деня си само и единствено с детските физиологични нужди и малки постижения…

     Каквито и да сме ние – родителите, никой от нас не може да отрече, че собствените ни хлапета понякога са досадни до степен на пълна нетърпимост! И когато това „понякога” е всеки ден, става страшно! Вярно, че всичко е „състояние на ума”, но ако не можеш да направиш нито едно дребно нещо на спокойствие през целия ден – хм, трудна работа това със състоянието на ума, медитацията, положителните вибрации и безусловната обич…         

 Децата ни досаждат винаги, когато бърборят скорострелно, обсипват ни с хиляди въпроси, не дочакват отговор и продължават нататък. Когато не търпят да си разменим няколко думи със случайно срещнат познат, а хленчат и ни дърпат. Когато се мъчим да  ги надвикаме, за да обсъдим нещо важно. Когато просто не приемат, че мама има да свърши някаква работа, а тропат и чакат, помъкнали плажните си играчки пред входната врата. Когато след осмото (вече истерично) подканяне най-после започват да си подреждат стаята, заигравайки се с всяка играчка. Когато пак не дават на малкото си сестриче/братче играчките си и се разнасят  ужасни писъци… Когато… – тук всеки родител може да продължи буквално до безкрай, нали?           Но в края на всеки бурно изминал ден, когато детето легне кротко с книжка в леглото, сякаш чудодейно забравяме всяка разправия, сърдене, обиди. Децата ни стават най-сладките, най-кротките и милички същества. Тогава не мислим за изводите в учебниците, тогава се гушкаме, „разделяме” се за през нощта и взаимно се обясняваме във вечна любов. (Е, да, това до голяма степен се дължи на вроденото нежелание на децата да остават сами, дори и за сън, както и на нашето облекчение, че ни предстоят няколко спокойни часа, но да не се отклоняваме). Това време, до известна степен, ни е наградата за всички нерви и преглътнати караници през деня.          

Трябва да отбележим, че особено досадни са чуждите деца. Те по правило са по-шумни, по-невъзпитани и много по-досадни от собствените. Чуждите деца викат, вдигат шум и те засипват с пясък на плажа. Тероризират те от съседната маса в ресторанта и те побъркват с нетактичните си въпроси.      

      И така, хлапетата могат да бъдат ужасно, влудяващо досадни, дори и без да го искат – та това си е истински неоценен талант. Този талант е характерен в една или друга степен за всички деца – възпитани или не, момченца или момиченца, по-кротки като темперамент или напротив – бесни като хали. Ако имате редкия късмет да имате кротко и сговорчиво дете, по-добре го гушнете и се опитайте следващия път като ви дърпа да строите замък, да не му отговаряте с дежурното „Ей сега, мило, само да……(мине малко време, пък дано забравиш!)”, а  да си поиграете весело с него.  

Сп. Шарено, 2008