Децата и психологическият тормоз

   В Наказателният кодекс на страната ни има предвидени глоби и наказания за оказан тормоз срещу личността. Не и ако ни тормозят собствените  деца. Предполага се, че сме в състояние да се опазим от тормоза на някой толкова дребен и незрял. Да, обаче! 

   Бебетата и децата са шампиони по психологически тормоз. А той е доста по-рафинирано мъчение от обикновеното досаждане. Правят го без да си поставят за цел, без дори да го осъзнават. От тяхна гледна точка това е съзидателна енергия, но родителите определено се възприемаме като жертви, нали?

   Всяка възраст си има своите специфични правила в тази област – бебетата ни побъркват с липсата на реакция на грижите ни. Не говорят, не обясняват, не могат да посочват, много не могат да протестират… Техните адекватни реакции се развиват едва след няколко месеца, което съвпада с опознаването им от родителите. Тогава вече разпознаваме видовете плач и емоционалния език на бебето си, но първите няколко месеца… какво да ви кажа – здрави нерви и хладнокръвие!

   {Да, обаче бебетата са интуитивни и лесни за задоволяване същества – физиологични потребности и много любов! Не е най-трудното нещо на света, нали?}

   След това се зареждат кризите на независимостта – около 2 годишната възраст, по време на т.н. наречения «детски пубертет» около 5, сериозното изпитание за родителите през тийнейджърските години и т.н.

   Около «трудните 2» не е толкова страшно. Вярно, някои деца са доста настоятелни със своето НЕ и отказа си да обръщат внимание на родителските наставления, но все още са мънички, неуверени, учещи се… Така или иначе, това е следващият психологически тормоз за младите родители.  И първият по-сериозен сблъсък с личността и волята на детето им. Което си е страшничко…

   {Да, обаче две годишните са толкова сладки! Те са си дребни дечица, които би трябвало лесно да разбираме, владеем и обичаме}

   Виж, на 5 годинки вече са дипломирани калпазани! Овладяли са до съвършенство изкуството да ни късат нервите било нарочно, било заради своя си причина или просто за да се позабавляват. Вече са се уверили, че често им позволяваме повече неща, отколкото казваме (за съжаление!). Вече знаят, че в определени ситуации не можем да ги озаптяваме, както ако сме  у дома – тогава се развихрят! Тук използваните методи са непрекъснато бърборене, засипване с въпроси, влудяващо озвучаване на анимационните им фаворити, канонада от звуци, които не спират да издават… 

   Дъщеря ми (достоен представител на тази възрастова група) не търпи никаква тишина – ако не звучи телевизора или колонките на компютъра, си говори, разиграва сценки или пее. Репертоарът е неограничен! Всяка наша мисъл, всеки разговор и всяко действие у дома минава на фона на пискливото й гласче… Най-често чуваната дума в нашия дом е «ТИХО»! Тотален психологически тормоз!

   {Да, обаче пет годишните ни деца са невероятни! Те са умни, смели и възхитителни. Изпълват ни с родителска гордост и несравнимо щастие} 

   Очаквам рафинираният тормоз на по-големите възрастови групи с тих ужас. Не бързам! И сега ми е достатъчно.

   Форма на психологически тормоз, която не точно е породена от децата, но е свързана с тях, е несигурността. Несигурността във връзка с възпитанието, правилната ни реакция и отговор в редица ситуации, правилният светоглед, който да предадем на децата си… Родителите рядко сме напълно сигурни в правотата си, рядко сме напълно спокойни в избора си. Това важи за целият ни живот, но децата са една доста амбициозна и отговорна част от него, нали? Все пак, да си родител означава повечето пъти да мислиш, че си прав, отколкото че не си…  И това би било добре.

   Според мен, родителските инструменти за справяне с психологическия тормоз, упражняван от бесните им отрочета, са търпение, здрави нерви, придобиване на частична глухота към детските писъци, бягство от домашната рутина и пълноценни странични занимания.  Е, ако не може всичко, поне здрави нерви и удържане на тежката ни дума. Иначе ние … какво?

   P.S. Разбира се – това не е истинска рецепта и се отнася за нормалните случаи. При по-сериозни състояния не е лошо да се помисли за консултации с детски психолог.

   Успех на всички! 

   Сп. Шарено, 2008 г