ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ НА ДЕТЕ СЪС САМОЛЕТ


 

 

КАКВО СИ
ПРЕДСТАВЯМЕ:
  Четири месеца преди 6-тия
рожден ден на дъщеря ни резервираме самолетни билети за трима до царствената ни
столица. Хрумна ни гениалната идея да й подарим пътуване със самолет, защото от
малка ги обожава, водим я на летището да ги гледа и слуша и най-вече защото сме
печени родители, ако толкова ви интересува, затова!

През радостното очакване си представяхме възторжени
писъци, широко отворени очи, румени бузи и щастливо тупкащо сърчице! Вълнуващ
полет, прекрасно време, безгрижни разходки из забележителностите и музеите на
София. След това очаквахме цяла Варна, половин България и четвърт Европа да чуе
от самата нея за невероятното преживяване, веднъж в живота и за най-чудесните
родители на света!

 А КАКВА
ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:
 С наближаването
на заветната дата времето тревожно се влошаваше, за да достигне кулминацията на
зимните бури и виелици точно вечерта на полета ни. Бедствено положение,
ураганен вятър, няколкодневни валежи от дъжд и сняг, блокирани пътища и
обърнати от вятъра ТИР-ове. Това беше бекграунда на нашия мечтан първи полет.

До последно казвахме на детето, че ще ходим с влак, в
противен случай пак щяха да разберат цяла Варна, половин България и четвърт
Европа, но без да е сигурно, че ще стане. Така разбраха само най-близките,
които бяха потресени от нашето намерение все пак да осъществим това налудничаво
и рисковано начинание до край, ако самолета ни въобще излети.

И така – в час, в който Кристина обикновено си ляга
(ех, ама разбира се, че
low
cost полет
, докога
да ви повтарям;)
  – се отправихме към
бруленото от силен вятър и сняг летище. Аз – почти убедена, че скоро ще се
върнем на топло, мъжът ми – тревожен и обвиняващ мен за всичко, диването –
пърхащо в безгрижно „ айде чао, ще се видим след 2 дена!”
  настроение. Хладнокръвно преминала през
процедурите, вече настанена препасана с колана до мокрото тъмно прозорче и
мляскаща дъвка, тя все пак зачерви бузки, но дали от вълнение – не знам.

Взехме, че излетяхме!

Харесва
ли ти? – държа я за ръчичката аз и неубедително се усмихвам в плах опит да
замаскирам пред нея действителността, която би стреснала и закоравял пътник,
прелитащ ежемесечно над Океана.

Ами…
да – тогава погледът й блесва – прилича ми на една въртележка в Детския кът!
Отдавна не съм ходила.


 

Супер. Ето защо си е струвало всичко.


 

След изненадващо краткият полет – 15 минути право
положение на самолета след издигането и преди снишаването (общо 35 минути, моля
ви се), след хленченето й защо трябва да кацаме, ама не може ли още няколко
обиколки, се приземихме без повече драми.

В София програмата ни бързо придоби познати рамки –
тръгвахме за парка, а се озовавахме в киното на някой МОЛ, запътвахме се към
музея „Земята и хората”, а се озовавахме в
Starbucks (уха!),  отивахме на разходка по улиците, а сядахме в
заведение в подлеза на НДК и така нататък. Някой изненадан?

През
парцалите сняг дребната досада все пак успява да види НДК. Прекъсва обясненията
ми, че тук се провеждат културни събития, изложби, концерти и спектакли с
въпроса:

     
Ааа, значи тук правят „Шоуто на Слави”?!

{Тъй като това е дълга тема, само ще маркирам:

Не,
не го гледа вечер, само понякога на обяд;

Не
знам откъде знае…;

Не,
тя наистина повече обича да чете;

Не,
не е повърхностна, просто е едва на 6!;

Не,
не гледа по цял ден телевизия!

Не,
не съм виновна аз, а… (кой, бързо?) – баща й!

Абе,
я си гледайте работата, поне не гледа Планета (само през моето
death body)! 

Тук
пак рискувам да се отклоня, така че бързо продължавам нататък
}

 

На връщане отново всичко беше наред, този път бяхме с
най-добрата ми приятелка и по-малкото й
  детенце,
което се залепи за Кристина и тя отново ни свърши добра работа, така да се
каже. Дори оцених, че си седи мирно на седалката, за разлика от това иначе
толкова добро дете – Инчето :))

И ВСЕ ПАК?
И все пак, като се издигнахме на сухо над облаците, светът стана тих и спокоен,
омиротворен и вълшебен. Надявам се, че поне тя ще запомни цялото приключение (тъй
като ние с баща й вече навлизаме в една такава възраст, в която…
  кхм, абе за какво – казвате –  си говорехме?)

И все пак всичко мина по разписание, отидохме и се
върнахме живи и здрави, готови отново за монотонното ни (с две деца, моля?)
ежедневие в провинцията – но не и според Хемингуей, нали! Вярно, отнесохме
много епитети от близки и далечни, най-безобидното от които беше „авантюристи”,
но за щастие Господ, съдбата и нашите ангели-хранители отново
  бяха с нас. Видяхме се с много приятели и
роднини, показахме си кречеталото на всички със смесица от родителски гордост и
срам (всяка минута – различно), а аз дори триумфално успях да изляза вечерта –
ехе – сбъдната мечта!


 

ЗА РОДИТЕЛИТЕ И ТОРМОЗА







 

Ние, родителите, често си мислим, че децата
ни тормозят, побъркват и влудяват. А дали някой се е сетил да попита тях самите
– как ли ни възприемат?  Бррр, направо
косата ми настърхва, като се позамисля.

Започва се от най-невръстна бебешка възраст
с присъщите страховити манипулации като бъркане с клечки в ушите, с памучета в
очите, с лъжички в устите, дори с кърпички в нежните им части! Ами мачкането
под формата на масаж, давенето под формата на къпане, разчекването под формата
на обличане и прочие завоалирани мъчения? А когато ги навличаме с купища дрехи
или начинът по който ги слагаме да спят? Само при мисълта да спя с чорапи и в
(усмирителен) спален чувал – дори и през зимата –  мога да полудея! Представете си милите и без
това още шашнати от живота бебоци, колко са възмутени от такова нагло
посегателство над личността им.

(Да, обаче това е неизбежно. Все пак винаги
се стараем да сме мили и нежни при извършването на тези досадни за бебетата
процедури. Доколко успяваме е друг въпрос. Важен е крайният резултат  – здраво, пухкаво и румено бебе!
)

Истинските проблеми започват за
поотрасналите, вече проходили  дечица. Горките,
те са засипвани ежеминутно с безкомпромисни заповеди, често излайвани с
фелдфебелски тон:  не пипай, не бягай, остави това, там е опасно, това е мръсно, слез
долу, не си бъркай в устата, не си хвърляй храната, по-тихо, не се  глези, не говори, не дишай, не, не, не!
Съгласете
се, че във възрастта от една до към 3-4 годинки, това е почти всичко, което
чуват от нас. Как ли издържат? Добре, че не ни слушат особено…

Храненето! Това е крайъгълен камък от
отглеждането на децата ни на косъм от родителския тормоз. Особено за
по-злоядите и капризни дечица. Мен някой ако ме види как си храня децата, като
нищо може да ме обади на социалните служби! Има смекчаващи вината обсоятелства,
но е факт.

Тази тема също е неприятна, но не може да се
пропусне – болните ни хлапета видимо се ужасяват, реват и се крият, когато се
приближаваме към тях с лекарства, когато ги натискаме да им сложим капки в носа
или ги мъчим с чайчетата. Олеле! Не стига че не им е добре, ами инквизиторите
им са упорити и настойчиви, будят ги дори през нощта!

Колко ли сме им досадни, когато ги
прекъсваме по време на интересна игра със съседчето, защото – видите ли –  станало късно? Или като ги караме да си
подреждат цялата стая и да прибират
купища играчки, домина и фулмастери, 
разхвърляни плътно по пода? Дори само слагането на пантофите, както и
задължителното миене на зъбите е ужасяващо и досадно за тях.

( Да, обаче в тази възраст е наложително да
ги предпазваме от все по-нарастващите им възможности да се наранят; да ги
приучваме към хигиенни навици; към ред и учтивост с другите хора…)

В предучилищната възраст най-трудни за
понасяне са родителските забележки. Още си спомням колко неприятно ми беше
редовно да чувам изрази като: Върни се
веднага, момиченце! Защо не слушаш какво ти се казва, бе детенце! Аз докога
трябва да ти повтарям? Кога най-после ще запомниш… и т.н.
Е, добре, само
че аз ги повтарям със същия гадничък
тон и с точно същите думи като майка
ми. Още докато ги казвам и ме е яд на себе си. А пък на мен дръзне ли някой да
ми говори сега така – ами че мога да го осъдя, ей!

 Тук
дразнещи децата са и непрекъснатите наказания (тях ако питаме – несправедливи).
Ограничаването на свободата им на „големи” хора като прибирането от игра с
приятелчета на улицата, спиране на неподходящи филмчета, цензуриране на
компютърните игри и много други знайни и незнайни родителски издевателства.
Боже, какъв тормоз!

Възпитанието, ах, възпитанието… Колко ли
ни обичат, за да правят всички изисквани от нас, но напълно излишни според тях,
жестове на добро възпитание? Поздравяването на досадната съседка, висенето до
нас тихо и мирно, по време на безкрайния ни разговор с някоя братовчедка,
поздравяването на купища непознати и вездесъщото „каза ли благодаря” са все
неща, бавещи ги за техните удоволствия и игра.

(Да, обаче вече трябва да започват да се
учат на дисциплина; да разберат, че не винаги става това, което искат; да
знаят, че не трябва да пресичат сами
и да тръгват с непознати…)

За учениците, особено в по-малките класове,
сигурно няма нищо по-досадно от всекидневното родителско натякване за
домашните! Те с годините стават повече и по-трудни, но пък и децата отработват
процедурата и захитряват. Малките ученици обаче са като мухи без глави, нали?
Все още не осъзнават неизбежността на училището, домашните, упражненията и
целия този тормоз и обръщат недоволството си към учителите и главно към нас,
родителите. 

За съвсем порасналите ни тийн – деца са
ужасни повечето неща у дома. Тревожните, вечно разпитващи ги родители сме нетърпими.
Как не разбираме, че от нас се иска само топла храна, чисти дрехи и пари (много
пари)! Не, ние си знаем своето – задаваме хиляди въпроси, следим им телефонните
сметки, подслушваме им разговорите (о, да, винаги когато можем!), пребъркваме
им джобовете, раздаваме забрани за общуване с определени приятели и т.н. и т.н.

Да, обаче…  Да, обаче ние сме родителите и точка!

Докато
си под моя покрив…
– това
засега (надявам се – завинаги) не съм го казвала. За нашето семейство със
сигурност знам, че от всички родителски клишета, никога няма да изпаднем в това
Ние за тебе живота си дадохме, какви ли
жертви не сме правили, а ти сега не зачиташ желанието ни!
  Дано не изпадате и вие…

 

Толкова съм щастлива, че съм пораснала!


 


 


Сп. Шарено   2009