ЗА РОДИТЕЛИТЕ И ТОРМОЗА







 

Ние, родителите, често си мислим, че децата
ни тормозят, побъркват и влудяват. А дали някой се е сетил да попита тях самите
– как ли ни възприемат?  Бррр, направо
косата ми настърхва, като се позамисля.

Започва се от най-невръстна бебешка възраст
с присъщите страховити манипулации като бъркане с клечки в ушите, с памучета в
очите, с лъжички в устите, дори с кърпички в нежните им части! Ами мачкането
под формата на масаж, давенето под формата на къпане, разчекването под формата
на обличане и прочие завоалирани мъчения? А когато ги навличаме с купища дрехи
или начинът по който ги слагаме да спят? Само при мисълта да спя с чорапи и в
(усмирителен) спален чувал – дори и през зимата –  мога да полудея! Представете си милите и без
това още шашнати от живота бебоци, колко са възмутени от такова нагло
посегателство над личността им.

(Да, обаче това е неизбежно. Все пак винаги
се стараем да сме мили и нежни при извършването на тези досадни за бебетата
процедури. Доколко успяваме е друг въпрос. Важен е крайният резултат  – здраво, пухкаво и румено бебе!
)

Истинските проблеми започват за
поотрасналите, вече проходили  дечица. Горките,
те са засипвани ежеминутно с безкомпромисни заповеди, често излайвани с
фелдфебелски тон:  не пипай, не бягай, остави това, там е опасно, това е мръсно, слез
долу, не си бъркай в устата, не си хвърляй храната, по-тихо, не се  глези, не говори, не дишай, не, не, не!
Съгласете
се, че във възрастта от една до към 3-4 годинки, това е почти всичко, което
чуват от нас. Как ли издържат? Добре, че не ни слушат особено…

Храненето! Това е крайъгълен камък от
отглеждането на децата ни на косъм от родителския тормоз. Особено за
по-злоядите и капризни дечица. Мен някой ако ме види как си храня децата, като
нищо може да ме обади на социалните служби! Има смекчаващи вината обсоятелства,
но е факт.

Тази тема също е неприятна, но не може да се
пропусне – болните ни хлапета видимо се ужасяват, реват и се крият, когато се
приближаваме към тях с лекарства, когато ги натискаме да им сложим капки в носа
или ги мъчим с чайчетата. Олеле! Не стига че не им е добре, ами инквизиторите
им са упорити и настойчиви, будят ги дори през нощта!

Колко ли сме им досадни, когато ги
прекъсваме по време на интересна игра със съседчето, защото – видите ли –  станало късно? Или като ги караме да си
подреждат цялата стая и да прибират
купища играчки, домина и фулмастери, 
разхвърляни плътно по пода? Дори само слагането на пантофите, както и
задължителното миене на зъбите е ужасяващо и досадно за тях.

( Да, обаче в тази възраст е наложително да
ги предпазваме от все по-нарастващите им възможности да се наранят; да ги
приучваме към хигиенни навици; към ред и учтивост с другите хора…)

В предучилищната възраст най-трудни за
понасяне са родителските забележки. Още си спомням колко неприятно ми беше
редовно да чувам изрази като: Върни се
веднага, момиченце! Защо не слушаш какво ти се казва, бе детенце! Аз докога
трябва да ти повтарям? Кога най-после ще запомниш… и т.н.
Е, добре, само
че аз ги повтарям със същия гадничък
тон и с точно същите думи като майка
ми. Още докато ги казвам и ме е яд на себе си. А пък на мен дръзне ли някой да
ми говори сега така – ами че мога да го осъдя, ей!

 Тук
дразнещи децата са и непрекъснатите наказания (тях ако питаме – несправедливи).
Ограничаването на свободата им на „големи” хора като прибирането от игра с
приятелчета на улицата, спиране на неподходящи филмчета, цензуриране на
компютърните игри и много други знайни и незнайни родителски издевателства.
Боже, какъв тормоз!

Възпитанието, ах, възпитанието… Колко ли
ни обичат, за да правят всички изисквани от нас, но напълно излишни според тях,
жестове на добро възпитание? Поздравяването на досадната съседка, висенето до
нас тихо и мирно, по време на безкрайния ни разговор с някоя братовчедка,
поздравяването на купища непознати и вездесъщото „каза ли благодаря” са все
неща, бавещи ги за техните удоволствия и игра.

(Да, обаче вече трябва да започват да се
учат на дисциплина; да разберат, че не винаги става това, което искат; да
знаят, че не трябва да пресичат сами
и да тръгват с непознати…)

За учениците, особено в по-малките класове,
сигурно няма нищо по-досадно от всекидневното родителско натякване за
домашните! Те с годините стават повече и по-трудни, но пък и децата отработват
процедурата и захитряват. Малките ученици обаче са като мухи без глави, нали?
Все още не осъзнават неизбежността на училището, домашните, упражненията и
целия този тормоз и обръщат недоволството си към учителите и главно към нас,
родителите. 

За съвсем порасналите ни тийн – деца са
ужасни повечето неща у дома. Тревожните, вечно разпитващи ги родители сме нетърпими.
Как не разбираме, че от нас се иска само топла храна, чисти дрехи и пари (много
пари)! Не, ние си знаем своето – задаваме хиляди въпроси, следим им телефонните
сметки, подслушваме им разговорите (о, да, винаги когато можем!), пребъркваме
им джобовете, раздаваме забрани за общуване с определени приятели и т.н. и т.н.

Да, обаче…  Да, обаче ние сме родителите и точка!

Докато
си под моя покрив…
– това
засега (надявам се – завинаги) не съм го казвала. За нашето семейство със
сигурност знам, че от всички родителски клишета, никога няма да изпаднем в това
Ние за тебе живота си дадохме, какви ли
жертви не сме правили, а ти сега не зачиташ желанието ни!
  Дано не изпадате и вие…

 

Толкова съм щастлива, че съм пораснала!


 


 


Сп. Шарено   2009