ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ НА ДЕТЕ СЪС САМОЛЕТ


 

 

КАКВО СИ
ПРЕДСТАВЯМЕ:
  Четири месеца преди 6-тия
рожден ден на дъщеря ни резервираме самолетни билети за трима до царствената ни
столица. Хрумна ни гениалната идея да й подарим пътуване със самолет, защото от
малка ги обожава, водим я на летището да ги гледа и слуша и най-вече защото сме
печени родители, ако толкова ви интересува, затова!

През радостното очакване си представяхме възторжени
писъци, широко отворени очи, румени бузи и щастливо тупкащо сърчице! Вълнуващ
полет, прекрасно време, безгрижни разходки из забележителностите и музеите на
София. След това очаквахме цяла Варна, половин България и четвърт Европа да чуе
от самата нея за невероятното преживяване, веднъж в живота и за най-чудесните
родители на света!

 А КАКВА
ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:
 С наближаването
на заветната дата времето тревожно се влошаваше, за да достигне кулминацията на
зимните бури и виелици точно вечерта на полета ни. Бедствено положение,
ураганен вятър, няколкодневни валежи от дъжд и сняг, блокирани пътища и
обърнати от вятъра ТИР-ове. Това беше бекграунда на нашия мечтан първи полет.

До последно казвахме на детето, че ще ходим с влак, в
противен случай пак щяха да разберат цяла Варна, половин България и четвърт
Европа, но без да е сигурно, че ще стане. Така разбраха само най-близките,
които бяха потресени от нашето намерение все пак да осъществим това налудничаво
и рисковано начинание до край, ако самолета ни въобще излети.

И така – в час, в който Кристина обикновено си ляга
(ех, ама разбира се, че
low
cost полет
, докога
да ви повтарям;)
  – се отправихме към
бруленото от силен вятър и сняг летище. Аз – почти убедена, че скоро ще се
върнем на топло, мъжът ми – тревожен и обвиняващ мен за всичко, диването –
пърхащо в безгрижно „ айде чао, ще се видим след 2 дена!”
  настроение. Хладнокръвно преминала през
процедурите, вече настанена препасана с колана до мокрото тъмно прозорче и
мляскаща дъвка, тя все пак зачерви бузки, но дали от вълнение – не знам.

Взехме, че излетяхме!

Харесва
ли ти? – държа я за ръчичката аз и неубедително се усмихвам в плах опит да
замаскирам пред нея действителността, която би стреснала и закоравял пътник,
прелитащ ежемесечно над Океана.

Ами…
да – тогава погледът й блесва – прилича ми на една въртележка в Детския кът!
Отдавна не съм ходила.


 

Супер. Ето защо си е струвало всичко.


 

След изненадващо краткият полет – 15 минути право
положение на самолета след издигането и преди снишаването (общо 35 минути, моля
ви се), след хленченето й защо трябва да кацаме, ама не може ли още няколко
обиколки, се приземихме без повече драми.

В София програмата ни бързо придоби познати рамки –
тръгвахме за парка, а се озовавахме в киното на някой МОЛ, запътвахме се към
музея „Земята и хората”, а се озовавахме в
Starbucks (уха!),  отивахме на разходка по улиците, а сядахме в
заведение в подлеза на НДК и така нататък. Някой изненадан?

През
парцалите сняг дребната досада все пак успява да види НДК. Прекъсва обясненията
ми, че тук се провеждат културни събития, изложби, концерти и спектакли с
въпроса:

     
Ааа, значи тук правят „Шоуто на Слави”?!

{Тъй като това е дълга тема, само ще маркирам:

Не,
не го гледа вечер, само понякога на обяд;

Не
знам откъде знае…;

Не,
тя наистина повече обича да чете;

Не,
не е повърхностна, просто е едва на 6!;

Не,
не гледа по цял ден телевизия!

Не,
не съм виновна аз, а… (кой, бързо?) – баща й!

Абе,
я си гледайте работата, поне не гледа Планета (само през моето
death body)! 

Тук
пак рискувам да се отклоня, така че бързо продължавам нататък
}

 

На връщане отново всичко беше наред, този път бяхме с
най-добрата ми приятелка и по-малкото й
  детенце,
което се залепи за Кристина и тя отново ни свърши добра работа, така да се
каже. Дори оцених, че си седи мирно на седалката, за разлика от това иначе
толкова добро дете – Инчето :))

И ВСЕ ПАК?
И все пак, като се издигнахме на сухо над облаците, светът стана тих и спокоен,
омиротворен и вълшебен. Надявам се, че поне тя ще запомни цялото приключение (тъй
като ние с баща й вече навлизаме в една такава възраст, в която…
  кхм, абе за какво – казвате –  си говорехме?)

И все пак всичко мина по разписание, отидохме и се
върнахме живи и здрави, готови отново за монотонното ни (с две деца, моля?)
ежедневие в провинцията – но не и според Хемингуей, нали! Вярно, отнесохме
много епитети от близки и далечни, най-безобидното от които беше „авантюристи”,
но за щастие Господ, съдбата и нашите ангели-хранители отново
  бяха с нас. Видяхме се с много приятели и
роднини, показахме си кречеталото на всички със смесица от родителски гордост и
срам (всяка минута – различно), а аз дори триумфално успях да изляза вечерта –
ехе – сбъдната мечта!