ИСТИНАТА ЗА… ПЪРВА ПОЧИВКА С ДВЕТЕ ДЕЦА

     
КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Oоо, първата ни семейна почивка всички заедно! Не ние сами, не Голямата досада на почивка с баба си и дядо си, не Малката досада, зарязана докато ние тримата пътуваме, не – този път сме четиримата заедно. Жес-то-ко! И тъй като ние – морските хора – ходим на плаж всеки ден след работа, в отпуските обичаме да почиваме на планина, през късната пролет или ранната есен. И така, последният уикенд преди 15-ти септември, пред пред-училищно, ще се метнем на синята фурия и ще отпрашим към семейната идилия, безгрижния живот и вечното щастие, пък дори и само за два дена.

     
А КАКВА Е ИСТИНАТА? Наистина жестоко, хех. Все пак успяваме да се предпазим от лоши мисли, неоправдано големи очаквания, недоволство от съдбата, промяна в плановете и болести и – о, чудо – тръгваме за любимия ми Етър, до който не се бях докосвала през последните 2 години (освен в сънищата и мечтите си). Планът е да тръгнем по обяд но, разбира се, се замотаваме с багажа и здраво закъсняваме. Малката досада вече се е разсънила и е крива и лоша. Хленчи, опъва каишите на столчето за кола, настоява за какво ли не и след като положението е станало критично и броим последните изтерзани километри до първата бензиностанция на края на магистралата, тя рязко клюмва и заспива в три следобяд – червена, потна и омаломощена. Класика!

   
На следващата бензиностанция все пак спираме, защото Голямата досада настоява за сладолед, списание, тоалетна и нови фулмастери, в този ред. Редуваме се да стоим в колата, шъткаме и се опитваме да не блъскаме вратите (без успех). След доста тежки последни километри и минути, пристигаме и – о, блаженство – аз вдишвам кристалния въздух и обхождам с поглед любимите хълмове. Какво от това, че времето тъкмо се е развалило и слабо вали, че клисарят на църквата тъкмо е излязъл в отпуск и че за малко тъкмо сме изтървали международният панаир на народните занаяти. Не ми пука, важното е, че съм тук! 

   
Първата вечер в общата стая с четири легла всички срещаме определени трудности – със заспиването без кискане (те), с гледането на US Open без звук (той) и с четенето в полутъмно на “На изток – в рая”  от Изабела Шопова (аз).

    На другият ден се мятаме със страст сред прекрасния калдъръм на уличката,  чудния ромон на рекичката и свежата песен на птичките на архитектурно-етнографския комплекс, музей на открито, превърнал се в сакрално място за мен през годините (ходила съм десетки пъти, познаваме много от майсторите, дарявали сме средства за построяването на църквата, магистърската ми теза беше за стратегическото му развитие, пъпчетата на децата ми са хвърлени в река Сивек от главното мостче, дори първата ми официална брачна нощ се състоя там, хех)… 

 

 

 


    Въпреки, че сме печени посетители, попадаме отново и отново  – не без желание – във всички
възрожденски туристически капани (везани игленици-магнитчета за подарък за бабите, дървени купички за ядки, пакетчета чай от специални билки, ръчно ковани ножове, 30 мл кафе на пясък за 2 лв и т.н.), като този път дори ги обогатяваме с всички поносими детски глупостички (писани малки каручки с дървени кончета на колелца и грива от парче губер, дървени свирки с рисунчици, топли симиди и гевреци и – ама, разбира се – безброй видове захарни петлета, ореховки, халва, карамелени бонбони, ореховки, пръчки и целувки – божествени до последното парченце небет-шекер!). Всичко това сериозно подплатено от несконечни писъци, разправии, това на теб, това на мен, опити за цопване в реката, за пребиване на парапета на моста и на високите катерушки, купища изкаляни и окапани дрехи, мокри крака, настояване за палене (и духане!) на всички свещи в Соколския и Дряновския манастири, подхлъзване по мокрото дъно на пещерата “Бачо Киро”, късане на нервите на сервитьорите във всички заведения, включително и в Габрово, обиране на съжалителните погледи на други родители, разливане, чупене и цапане, извинителни “ние утре си отиваме” промърморвания под мустак и хиляди, наистина хиляди, капризи… Пътуванията бяха сериозно изпитание на нервите и семейния дух, а задната седалка на колата след техните набези се оказваше в по-лошо състояние, отколкото Националният стадион след вечното дерби…  

 

 

   
И ВСЕ ПАК: Беше страхотно! От преживяванията през деня и чистия въздух момиченцата ядяха като вълчета, спяха като мечета, бяха с румени бузки и блеснали очички. Въпреки че вечер, след като заспиваха децата ( т .е. в обичайното време), ръката ми конвулсивно се свиваше около въображаемата мишка и едва издържах цели 2 дена и две нощи далеч от моето второ Аз, при първия удобен случай у дома се метнах към пощата си, само за да открия, че  ме чакат седмичните бюлетини на едни недвижими имоти и една природозащитна организация, няколко спама и покани във Фейсбук за приятелство от хора, които не познавам. Скандал!

    И все пак, колкото и мизерно, кратко, бурно, изпълнено с викове и емоции да беше нашето пътуване – ще го запомним! А нали това е целта на почивките – да се различават  от ежедневието…  Искам пак!