Бабите и дядовците, ах!

Какво печелим и какво губим, ако детето ни има прекалено любящи баба и дядо?

     Отговорът на въпроса: Какво печелим? е очевиден. Любящите баба и дядо са дар Божи за детето, а често и за нас – родителите. По всяко време са готови да гледат внучето, да го водят по забавления, на тренировки, по почивки и екскурзии… Готови са заради всеки негов каприз да зарежат свои важни планове и уговорки, да играят с него до вдетиняване, да го защитават от всичко и да го възпитават според своите възгледи за добро и зло. В България повечето баби и дядовци, които живеят близо до внучетата си, са такива. Дължи се на смесица от манталитет, силно желание на нашите родители (които са родени и израснали през миналия век и обществен ред) да ни покровителстват и помагат до късна зряла възраст, собствената ни финансова нестабилност и зависимост от тяхната помощ и т. н.


      Разбираемо е, но не е съвсем правилно, нали?

     Отговорът на въпроса: Какво губим? е доста по-сложен.
Тук ключовата дума е “прекалено”.
Прекалено любящите баба и дядо често са прекалено авторитарни майка и татко. Те винаги са прави, те знаят всичко най-добре – не само по отношение на порасналите си чеда, но и по отношение на техните малки деца. И докато ние вече сме свикнали да се справяме по свой начин с тяхната перфектност, за крехката и впечатлителна възраст на внучето тя е “нож с две остриета”.
От една страна, то е щастливо с тях, защото се чувства център на вселената им. Защото те угаждат на всяко негово (допустимо или не) желание, защото при тях няма много правила, остър тон и детско неудовлетворение. Защото го обичат толкова много, че (съчетано с възрастта) понятията им за правилно и неправилно по отношение възпитанието на детето често се размиват. Уж се карат, а му позволяват претенциите. Уж мърморят, а прибират чиниите след обяда му. Уж са категорични в отказа си, а накрая става това, което детето е пожелало. Което при родителите също понякога се случва, но по изключение.
От друга страна обаче, те правят мечешка услуга на внучето, на неговото емоционално здраве и дългосрочно възпитание.
     Предполагам, някои от вас са се сблъсквали с подобна ситуация: детето е било за уикенда (за ваканцията, за командировката ви) при баба и дядо. А след това си го прибирате съвсем различно човече. Говорещо с лигав тон, не приемащо отказ, забравило семейните порядки, гледало сапунен сериал или реалити боза и настояващо тази вечер да гледа пак, забравило режим за сън и всякакви задължения, по-големи от това да изяде десерта си. Или пък с такава (ситуация): детето иска нещо от баба си, вие казвате – не – разбира се, не просто така, а имате редица съображения, които не би трябвало да се налага да защитавате, особено пред майка си, а в никакъв случай – пред детето (това не е авторитарно, а въпрос на семейни отношения и правила). Малкото пак настоява, вие пак казвате не, бабата гледа с жален поглед и все пак тръгва да изпълнява волята му. Вие се сопвате на бабата, изумени въобще от факта, че се е стигнало до там, а детето се разревава, дори с по-силно чувство че е жертва от преди.
Това може да е всичко друго, но не и любящо. От гледна точка на детето, имаме чудесна демонстрация на:
   * Потъпкване на родителски авторитет (на волята на майката, от страна на бабата) – това е отрицателен пример как да се отнася към бъдещите си деца;
   * Синовна неблагодарност (сопването на майката, по отношение на бабата) – това е отрицателен пример как да се отнася с вас;
   * Постигане на чудеса посредством плач и игра с тънката струна в душата на бабата (с почти успешен край) – това е отрицателен пример как да постига целите си;
   * Краен резултат – обърканост у детето, размиване на границите на авторитетите за него (от който то има голяма нужда, за да расте сигурно и спокойно) – кой е прав, кой кого трябва да слуша, винаги ли този, който вика най-силно побеждава и защо когато мама я няма, баба прави всичко, а сега не може – а това е отрицателен пример за възпитание въобще.
    
     Известно е, че децата учат най-вече от личен пример и подражание. С по-голяма тежест е какво правите, отколкото какво казвате. А това са все отрицателни примери, направени само за да могат детето и бабата за момента да се почувстват добре. Заслужава ли си цената?
И все пак, ако родителите и прародителите мислят първо за детето, после за себе си и своите чувства и отношения, има надежда. Има начини да не се плаща тази цена и да не се демонстрират отрицателни примери, които могат да повлияят върху целия живот на детето. Някои от тези начини са повече компромиси спрямо възгледите на всички страни, с най-важен критерий – цялостното възпитание и пример на детето, вместо задоволяване на моментните му дребни радости. Ясно делегирани авторитети – децата първо слушат мама и тате, а чак после баба и дядо. Неподдаване на максимата “нека си поживее при нас, пък после да му мислят”, което абсолютно разстройва постигнатото спокойствие и сигурност в емоционалното здраве на детето. Повече умереност в егоистичното задоволяване на обичта на любящите баба и дядо, за сметка на дългосрочното добруване на внучето. Спирачки в разглезването сега, за да се върне лесно към родителската по-строга грижа и любов после. Повече доверие в родителските методи на възпитание на собствените им пораснали деца, не толкова авторитарно мислене по отношение на техните доводи.
     И може би най-важното – здравословна дистанция в живота на поколенията. Гледайте децата си сами, ако искате да растат според вашите порядки и разбирания за отглеждането и възпитанието им. Всички печелим повече, когато времето прекарано с любящите баба и дядо, е по-кратко и по-сладко!
 
 

    Онлайн списание: Az-jenata.com  , октомври 2009г

 
 
      Снимка: Az-jenata.com