Геноцид срещу българските деца – какъв е резултатът след почти четири месеца

 

Е, мили мои…

Последната седмица измина главно в чакане. В чакане един министър да навлезе в делата си и да ни отговори на едно /поредно/ писмо. В чакане едни хора да постъпят честно и законно и да спазят едни препоръки. И, накрая, в чакане да минат едни празници и една страна да се върне на работа. 


Е, гратисният период на министъра отмина, отминаха и празниците, както и /отново/ всички разумни срокове (доколкото въобще месечни срокове са разумни в лицето на болни деца). Е, /отново/ нищо не се случи. Отсвириха и Омбудсмана. Със замах. По един извратен начин това ме кара да се чувствам по-добре, съжалявам.


И така, в чакане, планиране и отлагане, днес се обадих на г-жа Поля Сотирова, началник на отдел ” Маркетинг и договори за медикаменти и медицински консумативи” /виж каб-т 177/  в УМБАЛ “Света Марина”, Варна. Скапа ми деня, честно. Разговорът, не жената. Тя самата се оказа супер отзивчива и се разбрахме чудесно, може би защото говореше буквално с нашите думи: “Проблемът с доставките на лекарства е от години; ние пишем писмо след писмо без никакъв отговор, преписката набъбва; проблемът на МЗ е в липсата на диалог и обратна връзка, в това, че отказват информация; ние разбираме от търговците коя фирма кой търг е спечелила; то се вижда, че Държавата е абдикирала, поне да го заяви ясно, че хората да нямат илюзии и надежди по отношение на нея и т.н. и т.н.” Звучи познато, нали?


По същество, Поля Сотирова ми каза следното: С Пуринетол проблемът за момента е решен, а именно – от ГлаксоСмитКлайн България са подарили на болницата солидно количество и са ги уверили, че ще продължават да го подаряват, докато не се стигне до окончателно решение. На учудването ми имало ли е подобни случаи и преди, тя отговори – имало е, да. Фирмите реагират по-адекватно и човечно от МЗ. Фармацевтичните акули, най-хулените и недолюбвани контрагенти в  световния здравен пъзел, се грижат безвъзмездно за българските деца, вместо Държавата, докато тя си оправи бакиите. No comment!


Шефът по доставките на лекарства в УМБАЛ “Св. Марина” Варна продължи: С Ел Аспарагиназа обаче проблемът е “сериозен и продължава да стои”. Хубавото било, че е регистриран в страната и ограничени количества все още се намирали при търговците, без да  се знае докога. 


В заключение – нищичко не е спазено от препоръките на Омбудсмана! Не само това, а и се влошава – вече се усещал остър недостиг на калциев фолинат (друг основен медикамент при химиотерапията за децата) и още няколко, чиито имена не успях да запиша. Овен това, както всички знаем,  вече 5 години МЗ отказвало да осигурява лекарства за болестта на Уилсън (включени в ПЛС!) и много други. Пак цитирам – положението отдавна е излязло извън контрол.

С голяма вероятност можем да предположим, че в отделенията и в София, и в Пловдив ситуацията в момента е същата. Накрая ме помоли да я държа в течение на нашия напредък /хмм/, с което ми напомни думите на доц. Калева отпреди /вече/ няколко месеца – протестирайте, пишете, във вас ни е надеждата. Господи, какъв абсурд!

След този разговор най-после проумях нещо, което другите са/сте проумели отдавна – каузата  ни е конкретна, но в същото време част от голям, многообхватен и солиден проблем, наречен “Българска лекарствена политика”. Преплетен със също толкова големия проблем, наречен “Български институционален манталитет”. Съчетан с всенародния проблем, наречен “Не ми пука, ако не се отнася до мен и близките ми, чупка”. Така положението става близко до непреодолимото (на този етап). Трябва много сериозна работа, желание и единомислие по всички нива на проблема, за да има някакви, дори и незабележими на първо време, положителни резултати. Егати!
 
За да не завършвам с псувни, вижте тази снимка на офиса на GlaxoSmithKline  в London.
 
.

Яко, а? Какво са за такава фирма няколко подхвърлени флакона за изоставените деца от третия свят?
 
Еех, да бях все пак завършила с “егати”!