Геноцид срещу българските деца и болни – епилог след 6 месечно удряне на главата в стената

 

    Мда, епилог.


    2010-та започна, преполови се и върви устремно напред, докато нищо особено по каузата за лекарствата не се променя. Излъгах. Променя се, но за по-лошо. Не ми се иска да го казвам, но няма как да не сте го забелязали. По-лошо не само по отношение на липсващи лекарства за болните деца, но и за юноши, младежи, възрастни и стари. Не само за онкоболни деца, но и за такива с кожен меланом. Не само за лечение на рак на бъбрека и кръвта, но и за трансплантирани пациенти, за ХИВ позитивни, за… Не само…


   Ако случайно още не сте ги срещали, можете да видите новини за идентични проблеми, животозастрашаващи липси и геноцид срещу пациенти… тук,  също така и… тук, а още и …тук, продължаваме и… тук. Има и още, нали? Тотално извън контрол. И сега какво? 


   Да, обаче някак си аз вярвам на здравната министърка, след като я гледах в Панорама миналата седмица. (Потърсете малко по-назад Панорама от 16 юли 2010 и изгледайте  първите 32 минути тук).  Във всяка една област от здравеопазването имало нужда от драстични промени, каза тя и натърти – “Съжалявам”. Ми, така е. Обеща видими резултати от 2011-т, обеща нова апаратура, точни изследвания, адекватни диагнози, навременно лечение. Обеща специални грижи за онкоболните, точно в частта за често фаталното забавяне на лекаствата. В тази връзка отново обеща оптимизиране системата на търговете за набавяне на медикаменти. Обеща. Отново. Иска ми се да вярвам. Ще чакаме, нали? Който може, де, който не може… сам си решава. Моето предложение е тук, ако някой пита. Универсално за всички подобни случаи, със сигурен резултат в полза на пациента. Ееех, да беше метод за отслабване – щяхме да се избиваме да го прилагаме, а то…;)


   Друго какво исках да кажа? А, да  – и все пак продължаваме на дълбаем.  Каузата ни с липсващите лекарства за децата, болни от левкемия, е качена онлайн в читателските Каузи на Капитал. Там предлагаме цели три вида решения – конкретно за децата, после за всички болни от редки болести (това – между другото, подкрепено и от Капитал – за създаване на онлайн регистър с пациентите и въобще някаква ясна класификация, задължително и конкретно лечение и т.н.) и накрая за всички болни, нуждаещи се от лекарства, закупени и осигурени чрез търг. От нас – майки, бащи, домакини, служители, активисти – толкова. А представете си ако се намесят армията МЗ юристи, специализираните пациентски и здравни организации, лекари, доценти, професори  в областта, международни икономисти…

   
Както вече съм писала тук-там:  трябва ни генерална промяна в здравеопазването с цел премахване на безумните административни прагове и предлагането на поносими условия за фирмите, които договарят жизненоважни лекарства без аналог.  Дори ако трябва при лекарствата и болестите-сираци да са при неизгодни за държавата условия. Това е.
Но  … да, има но, разбира се. Но за това трябва здрав разум, политическа воля и държавнически компромис в името на българските хора. Които през последните 20 години очевидно липсват. 

   Сега сме на дъното. Време е за оттласване, за което трябват малко повече общи усилия.

    Накрая ето ви и един пример за мотивация – общите шестмесечни усилия на гражданското общество и доброволни адвокати успяха да освободят бременното арменско момиче Аревик от Дома за чужденци Бусманци. Както се казва тук: “Стъпка по стъпка, беше проправен път там, където в България го нямаше”. Ето това е реално, нали? 

 

.
 
 
 
Така че – епилог, но обнадеждаващ 🙂