КРАТКИ МАЙЧИНСКИ ПРОБЛЯСЪЦИ # 18 – Училището

 

   Откакто голямата ми дъщеря ходи от …колко?… четири дни на училище, много взе да ми знае устата на тази тема. (Да, да, разпознавам типичния бг синдром ‘след дъжд качулка’, винаги в последния момент и т.н. И аз все още се уча:) Сега всеки опит за въздействие или промяна ще е труден и отложен поне с година, гадост).

   Покрай началото на поредната учебна година логично се засилиха обсъждания, статии и размисли. Оказа се – ха, каква изненада! – че имам готово, завършено  мнение и по този въпрос. Ще го разберете накрая на този текст.

   Междувременно излезе резултат от анализ на Агенция Ройтерс от София за нивото на образованието в България. Аз го срещнах тук и тук. А Делян Делчев мисли, че нещата  генерално ще се оправят, ако привлечем обратно всички млади българи, образовали се в чужбина. Наистина не се наемам с такива стратегически и дългосрочни прогнози, знам само, че не може дъщеря ми да учи в първи клас в почти същата обстановка, с почти същите преподаватели и по същите методи, както аз преди 30 години. Подобни разсъждения  намерих и при Майк Рам, при все че детето му е вече седми клас. И аз наистина нямам намерение да си мълча, както описаната приятелка в статията на Любослава Русева за недопустимия първи учебен ден в едно столично училище. 

   Дотук добре, но все пак какво правя аз? Започнах да чета доста по темата. Казах ‘Аз!’ от първия чин на родителската среща на въпроса на класната на Криси кой ще се включи в родителския актив (е, веднага след това попитах какво значи родителски актив, малко се посмяхме, така). Вече изпълнявам дребни молби на класната, активно пиша на мейла на класа. Много важна първа крачка – изпратих на всички линк от невероятната презентация на Любов Георгиева с тема “Постъпване в училище”.  (Бях чела за нея в сп. Осем, за страхотната й работа по отношение на новите, индигови и кристални деца и адаптирането на новия закон за образованието към техните нужди, но открих презентациите, благодарение на Горичка, ама много им благодаря:)) В личен план говоря на детето си, че за мен няма значение дали ще сгреши стихотворението си пред всички на първия учебен ден, пак ще се гордея с нея. Че каквото и който и да я притеснява, да не се колебае да потърси помощ и съвет от класната, че ако й се ходи до тоалетната в час, да не се колебае да помоли за това и т.н. Че не е толкова важно да завърши годината с “Отличен”, както повтарят всички(!?), а да е усвоила най-важното, да се е забавлявала, да е завързала искрени приятелства и да е станала екип с всички деца от класа и с учителката си…

   С крайно възмущение и недоумение мернах снощи новината, че м-р Игнатов спирал засега въвеждането на новия закон за образованието, докато не се оправи изцяло висшето и академичното образование и бла, бла.  Казано почти между другото, днес май не намирам някакви особени мнения и коментари по въпроса. Моля? Не може ли процесите да вървят паралелно? Нали всички сме наясно, че кой каквото прави, го прави до рамките на своя мандат и после всичко започва отначало? Имах наистина надежда в този министър, но за съжаление досега нищо обещавано и разисквано, не е въведено. Писах на мейла в сайта на МОН, но очевидно имаме още много, много (съвместна) работа…

   Аз съм спокойна за първите 7 години на моето дете със силна и различна енергия. Сега трябва да направя каквото мога за правилно отношение към нея и останалите и през началното образование. Без скатаване, мързел или смущение, с риск да стана абсолютната досада за останалите родители и класната. Много се надявам да срещна съмишленици в  тяхно лице, засега мисля,че е така. Вие как сте в това отношение, м?

Истината за… избор на училище за първи клас

 

   КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Вярно, важен избор е, не точно като този къде да отидеш на почивка на планина (тази година – Рибарица!;), но все пак е един от поредицата важни избори, свързани с децата. Все ще преминем и през него, нали?

   А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА? Когато имаш да изпращаш в една година два ‘заека’ – един в училище и един в детска градина, се стараеш да си съхраниш психиката и здравия разум, като същевременно се опитваш да не пропуснеш нещо важно. Когато бъдещият първолак ходи на предучилищна в кварталното училище, някак си избора за него е предопределен. Поне не се сетих за този избор чаак до последните дни на месец май (както късно разбрах, записването трябваше да стане до 1ви юни, като можеш да депозираш оригиналното свидетелство за завършен предучилищен клас само на едно място, егати!).

Е, добре, я да видим какво пишат майките по форумите? Добре, така, така… Какво?? От миналия декември са започнали да мислят и обсъждат училища, от февруари са започнали да ги обикалят и разглеждат материалната база, а през март вече са подали молба в училището, победило по всички важни показатели? Божичко! Очевидно безнадеждно бях закъсняла. Сърцето ми се сви, ръцете ми се разтрепериха, светът ми се зави и се обявих за най-лошата майка евър! Започнах трескаво да гледам сайтовете на варненските училища, да преценявам, да чета мнения за места и учители и да се чудя. Подчертавам – трескаво! Нямаше никакво време, да не говорим, че големия пореден номер в някои случаи можеше да се окаже фатален. И изобщо – как можах! Как можах да лиша детето си от силен старт, от по-високо начално ниво, от светло бъдеще и безгрижен живот!

Изведнъж кварталното училище ми се видя недопустимо, постоянното намекване на роднините за елитното от дразнещо се превърна в праведно, а подмятанията на съседи и познати – За нея само елитното, нали? – в окончателно предопределящи крайния ни избор. Изведнъж детето ми се видя гении, извисяващ се над бедните си квартални съученици като интелектуален гигант. Спечелените наскоро грамоти от градското състезание по логика и математика се превърнаха в избождащи очите ми неоспорими доказателства в полза на елитното училище и т.н.

Всичко това доведе до спешна уговорка с далечна роднина, работеща като начален учител в лелеяното елитно. Тя, разбира се, подхвана очаквана песен – при нас оценка 5 при другите е 6, при нас се учи, тук няма измъкване, това е положението – кръв, пот и бой! Чакай, чакай. Моля? Я пак?!

Е, мисля че това беше моята точка на пречупване, моето квартално-елитно осъзнаване. Без такива. В каквито и времена на съревнование, важен начален старт и започваща конкуренция още от пелените да живеем, това вече е прекалено. Да кажеш за едни първолаци, че ако не учат, слушат и изпълняват (това според болните критерии на възрастните, разбира се) ще има кръв, пот и бой – категорично не е нормално, особено за новите ни извисени и неподатливи на старите възпитателни методи деца. Излишно, прекалено и жестоко е. Без моето дете, ок?

Въпреки че за себе си знаех, с мъжа ми продължавахме да се лутаме в сакралния избор – квартално или елитно училище. Това, в което детето е свикнало с обстановка и деца, познават го и е точно пред детската градина, в която току-що бяха приели малката ни дъщеря? Или в новото, в което ще е стегнато, притеснено и дори тормозено, но което почти сигурно ще го поведе по пътя на победите и спечелените състезания по знание? Съветвахме се с приятели, познати, роднини, впрегнахме цялото роднинско войнство в името на N-то СОУ “По-по-най”. Обаждахме се на ‘експерти’, майка ми дори пита един медиум (той казал: елитното, елитното, елитното – три пъти!), живяхме в ужас да не направим грешния избор, лягахме с едно решение, а се будехме с друго и въобще – преживяхме адски дни. Струваше ми се, че никога не съм се двуомила така, пълна драма.

Споделих агонията с братовчедка и тя попита:


– Е как, при такъв важен избор не хвърляхте ли ези/тура?

– Не, но написахме вариантите на листчета и накарахме малкото да избере. Падна се елитното, разбира се.


– И на вас хареса ли ви?

– Абсолютно не. Затвърди ми обратния вариант.


– Именно. Затова се хвръля ези/тура – веднага разбираш какъв е подсъзнателния ти избор.


Стига бе, хитро и вярно.

И така, изправихме се пред роднинската стена от неодобрение, пред необходимостта да защитаваме избора си пред всички останали и пред задъжителните въпроси за правилността му или не, което щеше да се разбере след години. Евентуално. Ако въобще има някаква разлика. Да, разбира се, че питахме детето. Дори я питахме прекалено настоятелно, пък ако може тя да поеме изцяло избора и всичката отговорност. Тя беше категорично за старото си, удобно квартално училище.
И да, разбира се, приеха я и в двете. Иначе нямаше за какво да си говорим сега.

Малко след като направихме избора си, името й излезе в класа точно на единствената класна от петте паралелки в кварталното, която искахме. После се запознахме с новите си съседи от горния етаж, чието момиченце съвсем случайно щеше да бъде в същия 1а клас. А след това изненадващо разбрах, че Кристина е родена точно на датата и месеца, на които е роден патрона на кварталното.

Е, на човек като мен, който се е понаучил да разпознава знаците в живота, изобщо не му трябва повече!…

   И ВСЕ ПАК? И все пак съмненията остават. Съмнения винаги има. Както за всяко нещо, нали? Но отказвам да се вманиачавам, че първите четири години в уж правилното, елитно училище си заслужават тревожността и стреса на детето по свикване с новото място и хора, трудностите да водим двете деца в две различни посоки, нашите компромиси по отношение на прекалените изисквания към нея и т.н. Само за да кажат всички – “Браво, само така! ‘Елитното’ училище ще отвори всички врати пред нея! Е, сега може да не е толкова елитно като преди, но след 2-3 години ще изберат нов директор, ще сменят сегашната неудобна схема за нещо си (вече го забравих, но беше кофти), детето все ще свикне и тогава вече това ще се превърне в правилния избор!” Как ли пък не.

                                                   Бъдещата първолачка

Мисля, че
на този етап най-важното е родителите и учителите да сме партньори във
възпитанието и образованието на децата. После – ех, ще видим…


Господи, давай ми винаги мъдрост да правя правилния избор и сила да го отстоявам, благодаря;)