Любов Георгиева и новите ни деца!

След презентацията в клуба за детско творчество Щурче във Варна (която Любов ми призна, че е променяла и редактирала до сутринта), най-честият отзив беше – вдъхновяваща! И наистина – самата Любов е толкова харизматична и вдъхновяваща личност, че е трудно да се предадат чувствата, мислите, емоциите, които ни владеят по време и след нейна изява. Тогава е лесно и забавно да се гледа, но после е трудно да се разказва. Трудно, но като организатор съм длъжна да опитам:)


   Презентациите на Любов Георгиева от център Виолетова жаба са смесица между простички неща, които знаем и усещаме инстинктивно за децата си и …простички неща, които точно в този момент ни просветват! 

 
  Към първите причислявам това, че винаги трябва да сме искрени с тях (“На зъболекаря няма да боли, мило!”). Те, разбира се, винаги усещат състояниято ни, виждат аурата ни и за тях сме разтворена книга, нали. Това, че при новите ни деца нямат никаква тежест наказания, заплахи, (не дай, Боже) бой, че не признават авторитети, особено измислени от възрастните. Това, че винаги зад моментното поведение на детето (тръшкането преди детска градина) трябва да търсим причинилото го намерение (страха от изоставяне от родителя, особено силен на 3-4г). Или пък това, че децата ни са само монитори на това, което им е зададено от компютрите, т.е. от възрастните около тях. Това, че всички деца се нуждаят от много любов, но при новите тази нужда е особено осезаема, до голяма степен дължаща се на липсата им на свобода – те са лишени от удоволствието да се катерят по дърветата на поляната между блоковете, да отидат с аверите до съседния квартал да поритат или да ходят сами на училище с тролея в първи клас, нали?
   Към вторите причислявам това, че като резултат на по-развитото им дясно мозъчно полукълбо (за разлика от нашето ляво), новите ни деца са неимоверно по-интуитивни, с по-изострени сетива, повече технически знания и емоционална култура от нас, родителите. Това, че те са много, много силни енергийно, така че ако ние – родители и учители – не възпитаваме у тях добродетели, могат да причинят сериозни негативни резултати със силната си енергия. Това, че на тях вече не са им жизнено необходими храната и съня, не са им единствени източници за набавяне на енергия, защото те умеят да правят това директно от слънцето и природата! Това, че те са напълно наясно, че не всичко на света се вижда от очите и че трудно се изразяват, защото чувстват езика по-скоро като ограничение… Че са супер чувствителни и се разплакват от няма нищо… Че се нуждаят от ясни граници, често кръвната им група е АВ, не обичат дежурните отговори и в училище ИМ Е СКУЧНО!
   Тук се включва теорията на Любов за съпоставка на поведението  на децата ни със силна енергия и например градински маркуч с много силна струя. Имаме три варианта за реакция – първият е да го оставяме да се върти и облива всичко безконтролно; вторият – да го стиснем и прекъснем струята (чрез третиране на децата с медикаменти, ужас!) и третият – да го насочим с любов и мисъл да излее водата (енергията) си в пеене, спорт, грънчарство или танц… Вие кой вариант сте избирали досега? Аз – по малко от първия и по малко от третия… (вече ще се старая повече, разбира се).
   Но най-важното е уважението към децата ни. Уважението, което – трябва да признаем – при нас не е било особено застъпено (но пък и не сме имали особена нужда от това, нали, поне аз не си спомням да съм се чувствала особено пренебрегната). Уважението към децата ни, което все повече и повече родители усещаме, практикуваме, изповядваме и огласяваме… Това уважение стига до степен да се учим и да приемаме помощ от децата си в определени ситуации и да не се срамуваме от това, а напротив. Уважението да клекнем пред детето, да го гледаме в очите, да слушаме и да се опитваме да го разберем.
 

   Любов предлага да мислим за учителите като за екскурзоводи. Тя пита: Очакваме ли от един екскурзовод, докато ни показва Египетските пирамиди, да ни се кара, да ни поправя с червен химикал, да ни удря през пръстите, ако зададем грешен въпрос… Или очакваме уважение като към клиент, избрал услугите точно на този екскурзовод, приятелско отношение и създаване на приятна и любознателна атмосфера, така че при екскурзията да ни хареса и да искаме да отидем там пак?
   Да, родителите стигаме по-бързо и лесно до разбирането и усещането на новите ни деца, но в образованието все още имаме да изминем много…много…много дълъг път! Всички заедно.
   Затова хора като Любов Георгиева работят три месеца над разработка, която после предават на хартиен и електронен носител в Министерството на Образованието и Науката (нищо, че я гледат като извънземна дори и само заради този жест). Затова раздава презентацията, на която имахме честта и късмета да присъстваме, на всеки, който я поиска. (Изпращам я на тези, които ми оставиха мейлите си, т.е. почти всички, ще я изпратя и на вас, ако ми пишете.) Затова вече циркулира идеята за оформяне на бъдещи работни групи по градове, които да събират мненията на родители и деца по училища, по един предстоящ проект на Любов и сподвижниците около нея. Резултатите от които после да залегнат в бъдещия и – всички се надяваме – адекватен и нагоден към нуждите на новите ни деца Закон за образованието. За да успеем след години да понижим цифрата от 48% неговорещи български език…българчета през 2010та. В противен случай цифрата ще се увеличи, сещате се…
 
 
    Е, заедно сме за адекватно отношение и съвременно образование, нали?
 

 
 
   П.П. Като допълнение към приятните външни потвърждения на вътрешните ни убеждения, както и на новото ‘отваряне на очите’, Любов силно ни препоръча следните книги:
Умението да обичаш – Дон Мигел Руис
Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация – М. Розенберг
Наръчник на практичния мечтател – Сара и Пол Едуардс
 
 

Каня ви на лекция във Варна, която организирах като на игра:)

 

   Колко е приятно, когато нещата ти се получават лесно, бързо, гладко – като на игра. Тогава разбираш, че това просто е правилното нещо, че трябва да се движиш в тази посока, да продължиш да следваш знаците и напътствията, след като се научиш да ги виждаш, разбира се… Хубаво е, леко и лесно. (Нещо такова описах и в този си текст, където за 3 дена изминах 2700 км, само за да гледам най-любимата си група за последен път на живо в Европа).

   Е, сега искам да споделя, че точно това се случи и с отношенията ми с Любов Георгиева от център Виолетова Жаба!
Толкова се впечатлих от нейната презентация в нета, разделена на 18 кратки клипчета, толкова ми хареса начина, по който говори, ясните примери, които дава, че – аз какво мислите? –  веднага й писах! Ама ей така, да я поздравя, да я окуража и да й предложа своето сътрудничество при нужда. От писмо на писмо осъзнах, че обсъждаме условията и датата на лекцията й във Варна, че вече имам предвид мястото и отрязъка от деня, в които ще бъде събитието (разбира се, че в Клуба за детско творчество Щурче във Варна, при невероятно отдадения на децата Бате Ицо, който веднага разчисти графика за предиобеда на една ноемврийска събота), ресторанта, в който ще я заведа после на обяд и кои точно две книги искам да й подаря в знак на благодарност и радост, че сме се запознали.

   Така е то, истинското нещо. Случвало ми се е и преди, за първи път силно осъзнато преди ражданията ми (усещането, че всичко ще бъде повече от наред, че всичко ще мине лесно и приятно и винаги би трябвало да бъде така). Случвало се е и на вас, нали? Но не чак толкова често, затова се разпознава.

   Та така. Имам удоволствието и трепета да ви поканя на:

 

 
Наш домакин ще бъде:
 
 
А наш лектор и почетен гост:
 
 Снимка: Фейсбук
 
 
Заповядайте! 
(и да не забравите да ми се обадите да се видим:)

 

Народните будители от Издателска къща ЛИК

 

   Съвсем предвидимо се присъединих към блогърската инициатива на Издателска къща ЛИК, като предвидимо си избрах манипулаторска книга и още по-предвидимо се забавих доволно с коментара си. Но днес, в деня на Народните будители,  ми се струва съвсем подходящо да се издължа морално на издателството. Ето я и моята шарена красавица:

 

 

 Посланията. Комуникационните умения

   Тази книга е от типа нова, звучаща дори леко наивно, американска психологическа литература, по които аз много си падам. Чак сега забелязах, че от издателство ЛИК вече имам няколко книги с автор Лиз Бурбо от типа въпроси/отговори и заглавия от рода на „Парите и изобилието” и „Отношенията родители-деца” и др. Е, точно тези са преплетени с езотерика и философия (нали знаете, например: „Казвате, че човек избира родителите си. А избираме ли и децата си?” Добре де, ето и част от отговора: „Законът за привличането притегля душата към бъдещите й родители. Според жизнения план на родителите и детето този закон направлява душата на бъдещото дете към точното място” и т.н. ). Отплеснах се, но все пак това отново е книга на Издателска къща ЛИК, нали?:) 

   Та, и „ПОСЛАНИЯТА” (Матю Маккей, Марта Дейвис, Патрик Фенинг) е подобен тип четиво с включени практични съвети по много направления – себеизразяване, изграждане на самоувереност, семейни умения, ето пак – общуване с децата, как да влияете на другите и т.н. От само себе си се разбира, че щом съм избрала да обсъждам тази книга имам проблеми със самоувереността си, искам да се харесам на събеседника си (като го слушам) или да му влияя (чрез позитивно мотивиране, в краен случай – чрез негативни последствия), а също и че имам нужда от помощ, за да се справя със сценичната треска, например.  (Но това май важи за всички нас, нали? ) Да, тази книга определено ми помогна за тези цели. При четенето на подобен вид литература, обаче, има една особеност – трудно се четат от край до край, но ако прочиташ само частите, които в момента те вълнуват и са актуални, е безценна.

   Интересно, но при мен случаите сякаш се появяваха в деня, в който прочитах съответната глава. Или аз ги привличах с мисълта си, или просто примерите от книгата са навсякъде около нас в ежедневието ни. Разликата е, че аз вече ясно разпознавам ситуациите и ги впрягам в моя полза.
Например една сутрин прочетох колко полезно за слушането, правилното разбиране и проявяване на уважение към събеседника е перифразирането. Още същия следобяд ми се удаде възможност да го изпробвам. Дъщеря ми разпалено разказваше как победила в състезанието за по-дълго не-дишане под вода, ама всички скочили и трябвало да плуват ей така, и докъдето стигнели, той. Или нещо такова. Аз казах: „Искаш да кажеш, че всички сте скочили едновременно в басейна и който се е показал последен от водата, той е спечелил?” Да, точно така! Ето, това е доста по-ясно, нали?

   Или когато се подготвях психически за едно кратко радиоучастие, си прочетох главата „Говорене пред публика”. Там се казва, че говоренето ни трябва да има конкретна цел, за да е успешно. А не просто безцелна размяна на реплики в ограничено време и докъдето стигнем, дотам. Така си беше. Е, вярно, описаните  примери в книгата са малко по американски наивни и понякога леко дразнещи (напр. „Целта на речта ми е да убедя слушателите да пишат на своя конгресмен” или пък „Моята реч ще помогне на аудиторията да запомни, че пирамидите са били построени с помощта на масивни рампи”. Хаха. И още веднъж – хаха, бележка моя. )

   Ще споделя още един пример от нашето ежедневие, който отново се случи като по поръчка в деня, в който бях чела частта за активното слушане, в глава „Общуване с децата”, стр.285. Дъщеря ми (в първи клас) не ходеше на училище, защото малко кашляше. Разбира се, майка ми ме изкомандва и аз съвестно отидох и взех от класната какво са минали през деня и какви домашни имат за утре. Малката, т.е. голямата, т.е….абе, чавето, само погледна в тетрадките и се разпищя: „Мамо, мамо, днес са взели цифрата 0! И буквата Е, а аз не знам откъде да започна да ги пиша. Това е катастрофа!”* Без да се усетя, отсякох: „Напротив! Не можеш да възприемаш такова нещо като катастрофа, това може да е само хубаво, нищо, че не си била” Типичен „шовинизъм на възрастните”, според уместното определение на авторите, нали?
А според книгата би трябвало да вметна нещо от рода на: „Притеснява те, че не си била. Чудиш се дали ще се справиш сама, разбирам”
И толкова. Трябвало да си трая, за да може тя да изпусне парата и да чувства моето съпричастие. После всичко щяло да се нареди, хм.
А това го четох едва тази сутрин!

   Трудно е, нали? Не и когато книгата ми е винаги под ръка и пред погледа. А това вече не е много трудно, заради шарената й, забележима корица и лесното намиране на раздела, който ми трябва.

   Накрая поздрав с един цитат от стр. 332 на книгата „Посланията”, 2009 г, изд. ЛИК: „Най-важният принцип, който трябва да запомните, е, че хората се променят само когато го искат, а не когато вие го искате от тях”!

 

* Сериозно, каза точно така! Да й имам катастрофите, а, хаха?