Народните будители от Издателска къща ЛИК

 

   Съвсем предвидимо се присъединих към блогърската инициатива на Издателска къща ЛИК, като предвидимо си избрах манипулаторска книга и още по-предвидимо се забавих доволно с коментара си. Но днес, в деня на Народните будители,  ми се струва съвсем подходящо да се издължа морално на издателството. Ето я и моята шарена красавица:

 

 

 Посланията. Комуникационните умения

   Тази книга е от типа нова, звучаща дори леко наивно, американска психологическа литература, по които аз много си падам. Чак сега забелязах, че от издателство ЛИК вече имам няколко книги с автор Лиз Бурбо от типа въпроси/отговори и заглавия от рода на „Парите и изобилието” и „Отношенията родители-деца” и др. Е, точно тези са преплетени с езотерика и философия (нали знаете, например: „Казвате, че човек избира родителите си. А избираме ли и децата си?” Добре де, ето и част от отговора: „Законът за привличането притегля душата към бъдещите й родители. Според жизнения план на родителите и детето този закон направлява душата на бъдещото дете към точното място” и т.н. ). Отплеснах се, но все пак това отново е книга на Издателска къща ЛИК, нали?:) 

   Та, и „ПОСЛАНИЯТА” (Матю Маккей, Марта Дейвис, Патрик Фенинг) е подобен тип четиво с включени практични съвети по много направления – себеизразяване, изграждане на самоувереност, семейни умения, ето пак – общуване с децата, как да влияете на другите и т.н. От само себе си се разбира, че щом съм избрала да обсъждам тази книга имам проблеми със самоувереността си, искам да се харесам на събеседника си (като го слушам) или да му влияя (чрез позитивно мотивиране, в краен случай – чрез негативни последствия), а също и че имам нужда от помощ, за да се справя със сценичната треска, например.  (Но това май важи за всички нас, нали? ) Да, тази книга определено ми помогна за тези цели. При четенето на подобен вид литература, обаче, има една особеност – трудно се четат от край до край, но ако прочиташ само частите, които в момента те вълнуват и са актуални, е безценна.

   Интересно, но при мен случаите сякаш се появяваха в деня, в който прочитах съответната глава. Или аз ги привличах с мисълта си, или просто примерите от книгата са навсякъде около нас в ежедневието ни. Разликата е, че аз вече ясно разпознавам ситуациите и ги впрягам в моя полза.
Например една сутрин прочетох колко полезно за слушането, правилното разбиране и проявяване на уважение към събеседника е перифразирането. Още същия следобяд ми се удаде възможност да го изпробвам. Дъщеря ми разпалено разказваше как победила в състезанието за по-дълго не-дишане под вода, ама всички скочили и трябвало да плуват ей така, и докъдето стигнели, той. Или нещо такова. Аз казах: „Искаш да кажеш, че всички сте скочили едновременно в басейна и който се е показал последен от водата, той е спечелил?” Да, точно така! Ето, това е доста по-ясно, нали?

   Или когато се подготвях психически за едно кратко радиоучастие, си прочетох главата „Говорене пред публика”. Там се казва, че говоренето ни трябва да има конкретна цел, за да е успешно. А не просто безцелна размяна на реплики в ограничено време и докъдето стигнем, дотам. Така си беше. Е, вярно, описаните  примери в книгата са малко по американски наивни и понякога леко дразнещи (напр. „Целта на речта ми е да убедя слушателите да пишат на своя конгресмен” или пък „Моята реч ще помогне на аудиторията да запомни, че пирамидите са били построени с помощта на масивни рампи”. Хаха. И още веднъж – хаха, бележка моя. )

   Ще споделя още един пример от нашето ежедневие, който отново се случи като по поръчка в деня, в който бях чела частта за активното слушане, в глава „Общуване с децата”, стр.285. Дъщеря ми (в първи клас) не ходеше на училище, защото малко кашляше. Разбира се, майка ми ме изкомандва и аз съвестно отидох и взех от класната какво са минали през деня и какви домашни имат за утре. Малката, т.е. голямата, т.е….абе, чавето, само погледна в тетрадките и се разпищя: „Мамо, мамо, днес са взели цифрата 0! И буквата Е, а аз не знам откъде да започна да ги пиша. Това е катастрофа!”* Без да се усетя, отсякох: „Напротив! Не можеш да възприемаш такова нещо като катастрофа, това може да е само хубаво, нищо, че не си била” Типичен „шовинизъм на възрастните”, според уместното определение на авторите, нали?
А според книгата би трябвало да вметна нещо от рода на: „Притеснява те, че не си била. Чудиш се дали ще се справиш сама, разбирам”
И толкова. Трябвало да си трая, за да може тя да изпусне парата и да чувства моето съпричастие. После всичко щяло да се нареди, хм.
А това го четох едва тази сутрин!

   Трудно е, нали? Не и когато книгата ми е винаги под ръка и пред погледа. А това вече не е много трудно, заради шарената й, забележима корица и лесното намиране на раздела, който ми трябва.

   Накрая поздрав с един цитат от стр. 332 на книгата „Посланията”, 2009 г, изд. ЛИК: „Най-важният принцип, който трябва да запомните, е, че хората се променят само когато го искат, а не когато вие го искате от тях”!

 

* Сериозно, каза точно така! Да й имам катастрофите, а, хаха?