FAITH NO MORE + BAD RELIGION – Богове в …Гърция, къде другаде?

   Просто няма по-подходящ ден, за да си кача тази стара статия, убедена съм. Скучно, студено, усеща се като… Днес трябваше да бъда на друг концерт и с приятели в Пловдив, а си седя вкъщи по пижама, болна като куче, кашляща и грижеща се за две болни деца… Да, няма по-подходящ ден за точно тези спомени.

 

 

 

   Публикувано през август 2010-та тук

 

 

  Да избегна отиването в Атина на фестивала EJECT беше по-трудно, отколкото да отида. Сериозно. Всички обстоятелства се навързваха като по магия и всичко водеше натам. Първо – наистина много съжалявах, че не отидох на Sonisphere в София и пропуснах една от най-любимите си групи евър, дошла ми на крака (Alice In Chains, разбира се). Второ – все ми се искаше да отида и аз на някои от местата, които мои приятели анонсираха като тяхна следваща цел. Затова, когато приятелката ми си пусна статус със сайта на фестивала, мисля, че реших в първите две минути. Трето – е, признавам, такива съвпадения са наистина рядкост – двете основни групи на фестивала бяха точно двете любими групи на мъжа ми и на мен – и то – откакто се помним. Като му го показах, той започна да заеква, каза, че това било турнето по случай 30-годишнината на Bad Religion и че едва ли повече щели да дойдат в Европа. И това беше. Човек не бива да се противи на съдбата си. Нали?

  После беше лесно. Изпълнихме на практика (и то по един класически начин) правилото: „Когато искаш да направиш нещо, намираш начин. Когато не искаш – намираш оправдание” На бърза ръка се разбрахме с приятелката ми, намерихме пари, освободихме се от работа (въпреки че това беше слабото звено!), уговорихме бабите да гледат децата (при всяка по едно, колко сме великодушни, а!), резервирахме си хотел в Атина, уточнихме начина на придвижване, свързахме се с организаторите, за да сме сигурни, че ще имаме билети и … зачакахме. Моментът на тръгване дойде доста скоро, тъй като въобще разбрахме и решихме късно. Съдба;)

  Пътят беше скучен, дълъг и горещ. Не ми се вярваше как сме се метнали да ходим на майната си с повече време за пътуване, отколкото щеше да е престоят ни там. Разбира се, не съжалявах, но все още не ми се вярваше. В Атина пристигнахме на сутринта в деня на фестивала. В хотела веднага се видяхме с приятелката ми и с още двама нейни приятели от България. Те пък се бяха срещнали с нея там след почивката си. Най-нормалното нещо на света.

  След бърз душ в стаята, се метнахме в изпепеляващата жега на разходка. Едва дишахме, тътрехме се по хълма нагоре към Акропола, правихме си банални снимки, които после щяхме да показваме с едва прикрита гордост (а хората да разглеждат с едва прикрита досада) и не съм сигурна, но май в един момент ми се запали крайчето на полата. Общо взето, се придвижвахме с изплезени езици от кафене в ресторант и после пак в кафене, докато не решихме, че е време да се приберем в хотела, да се съживим и приготвим за фестивала.

 

alt

 

 

   Пристигнахме достатъчно рано в района, за да имаме време да се помотаем между няколко Спортни зали по крайбрежието на квартал Глифада, построени специално за Олимпиадата през 2004-та, докато намерим правилната; да пообиколим паркинга, докато намерим място, където няма да ни остържат колата, да я вдигнат или да ни запушат пътя за излизане; да се замъкнем заедно с увеличаващата се тълпа към входа и дори да си купя шъртка от официалния мърч на феста ( и веднага да се преоблека в някакъв подземен коридор на залата, естествено).

   Също така пристигнахме и достатъчно навреме – в края на втората подгряваща група, само на една от Bad Religion и на две от FAITH NO MORE! Уау.. По това време залата не беше особено пълна. Преди Bad Religion обаче тълпата пред сцената започна да се сгъстява, затова заехме позиция и просто чакахме. Толкова се вълнувах! Знам, че не бива да си създаваш идоли (не само в библейския смисъл) и т.н., всичко знам. Но все пак това са хора, с харесването на които съм се формирала като личност, важни са ми. Убедена съм, че концерти като този са крайъгълни камъни, за които си спомняш с радост в живота (наред със стандартните поводи, разбира се и за разлика от баналните такива. Разбира се).

 

alt

 

   Bad Religion бяха тоолкова яки! Толкова естествени, така свободни… Виждаха се рутината, спойката, истинското чувство. Виждаха се дори умората им и невъзможността да изпяват високите тонове (съжалявам, Greg!). Съвсем ясно се виждаше и че изобщо не им пука от това:) Пораснали, нормални американски момчета, с чара на годините и лекотата на мъдростта. С радостта все още да правят това, което те и хората обичат. А песни като Recipe for Hate, 21st Century Digital Boy, American Jesus, A Walk, Sanity , Germs of Perfection на живо – истинска, неудържимо овлажняваща очите емоция! Която пролича в гласовете ни след това – аз казах на мъжа си (все още с буца в гърлото): Абе, бяха малко зле, а? А той ми отговори (ухилен до ушите): Да, правиха доста грешки, само пеенето ги спаси… Това е то чистата любов към музиката!

 

alt

 

  За разлика от разкисването при Bad Religion, за FNM бях куул от висотата на третия си концерт (след последните минути, въобще не знам как, във всеобщата еуфоря с няк’ви гърци си сравнявахме лайфовете – аз победих всички със златния си първи през ’93-та:) Затова успях максимално ефективно да куфея и да се насладя на така любимите звуци. Та, само с няколко-минутно закъснение от програмата, на затъмнената сцена се мярнаха светлите костюми на Костюмарите и се започна с най-силния ми FNM концерт на съвсем близо и живо. С прискърбие обаче ще трябва да се присъединя към твърдящите, че групите свирят в други страни много по-яко, отколкото в България. Така е, мили ми приятели. Въпреки че добрата стара атинска публика трябваше да преглътне гадните шеги на Майк за сувлакито и за гръцката салата в МакДоналд’с (хаха!), както и да преживее поредното показно чупене на чинии на сцената – пеенето, шоуто, раздаването и контакта с публиката бяха поразителни. Наелектризиращи, уникални. Да си пожелаем скоро такива и на наша почва…

 

alt

 

  За концертa какво повече да кажа – лудница! В нета има достатъчно клипове, но ще споделя едно смешно нещо. Докато чакахме в тълпата излизането на Фейт и аз молих един грък до мен да пийна глътка от бирата му, поне трима човека ме попитаха откъде съм си взела червената шъртка с логото на феста (която си купих на входа, нали помните, къде другаде). Сериозното ми съмнение в малоумността на съседите ни се разсея чак накрая, когато Патън, Гулд, Бордин и сие хвърлиха от сцената цели купища блузки, в които разпознах тези от феста, т.е. точно като моята! Добре, че дойдохме по-рано, а?

 

alt

 

   В заключение ще кажа – когато човек няма нищо против и дори е щастлив да го мятат в десетки посоки, различни от вертикалната, да го заливат с бира, вода и плюнки, да го настъпват зверски по новите бели кецове… Когато няма нищо против (уж) да пее до пресипване, да е мокър до кости, с прилепнала коса и размазан грим (като си спомня колко старателно и трепетно се подготвяхме и парфюмирахме в хотела!), да крещи щастливо в ушите на съседите, еднакво неразбираемо заради езика и звука – е, тогава да знаете, че този човек е бил истински щастлив. Че ще го запомни и че си е заслужавала всяка божидар-димитровска* минута! Пожелавам го на всеки, без възрастови и териториални ограничения.

 

alt

 

 * шибана

 

ИСТИНАТА ЗА… ЗАХРАНВАНЕТО НА БЕБЕ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Е, захранването… Какво пък толкова му се страхуват на това захранване? Като е гладно бебето – ще яде. Като му предлагам хубава храна – ще яде и още как! Няма да успявам да му давам. Нали съм виждала как лапат по градинките на чист възух – и всички са едни дебелички, червенобузести, сладички… Споко, това няма да е проблем. Пък и като гледам родителите, няма начин детето ни да е злоядо. Така, ами!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Майко!… Олеле, мамичко! Колкото душици има родени на белия свят, толкова претенции, вкусове и капризи има. Захранването си е крайъгълен камък – минеш ли го без жертви – смятай, че си извадила страхотен късмет!

Изпълнителните и грижовни майки (още родили – неродили) започват да четат по бебешките списания, да се ровят из майчинските форуми, да си купуват притурки и брошурки по въпроса и тогава започва голямото чудене:

·  Кога да захранят бебето – през втория месец ли (с плодов сок – не!), след навършени 4 месеца ли, не по-късно от шестия месец ли, в никакъв случай преди да е навършило шест месеца или около десетия?…;

·  По коя система – българската, европейската, американската ли (ама северна или южна??), ами африканската?…;

·  С какво точно – със зеленчуково пюре  (Картофи? Моркови?? Тиква???) или с оризова каша?;

·  С какъв вид пюре – готово или домашно приготвено?…(aaа, не толкова бързо –  коя марка?!);

·   Ама преди обедното или следобедното хранене? Добре, чакайте малко – преди млякото, по време на млякото или след него?…;

·   С колко точно – една лъжичка или няколко лъжички, ама колко големи лъжички – от 2,5 мл или от 5? Ееее, няма да се разберем така – с пластмасова или метална!

.  Ох, ами това новото физиологично захранване, известно като Baby Led weaning (BWL)?!?!?!? Какво, по…?

/Божичко, да бях записала нано-квантова ядрена физика!/

 И така – до безкрай. Колкото капацитета има по въпроса (преса, сайтове, педиатри, гастроентеролози, диетолози, приятелки, братовчедки и лели), толкова различни примери и съвети ще получи скоро родилата майка.  Това е такъв хаос и стрес, че накрая при всички положения ще си мислите, че сте направили неправилния избор. Но вече няма да ви пука.

Фаворит обаче ми е любимият отговор на педиатрите – Според детето, то ще си покаже какъв му е вкуса… Бе, как ще си покаже, бе – то в този период аз не си знам вкуса, пък какво остава да разбера вкуса на новороденото си бебе!

И тук стигаме до екзистенциалния въпрос – ще яде ли или няма да яде? Това е Въпросът на въпросите. За съжаление, аз познавам само този отговор – ми, няма да яде, да не е лудо да ми улесни живота!

Чувала съм, че наистина има бебета, които ръмжат от нетърпение между лъжичките и никога не им стига. Чувала съм, че имало бебета на диета! (Без майтап, това сериозно – ако са много тежки има риск от рахит, астма, алергии и т.н., не дай, Боже). Но ще си остана с чуването.

Моята истина е, че ден след ден започвам храненията с няколко лъжички. И ден след ден удрям на … венец! Стиска устата така, сякаш я храня с натрошено стъкло, поръсено с английска сол и полято с рибено масло. Ако някой ме гледа как й натискам устата с лъжичката, ще ме обади на социалните. Ама така натискам, че ще й избия зъбките (дето още ги няма!). Искам да изяде всичко, сега, веднага, за 10 минути, до дъното на бурканчето, хайде, яж, че ще те оставя гладна, да знаеш, вбесяваш ме – ЯЖ! И ден след ден падам в неравната борба с бебешкия/рачешки инат (айде, може би и болката от растящите зъби, ама това оправдание докога?)  И ден след ден пасирам, добавям мляко и давам с биберон… Добре, как може да се гнуси и плюе с лъжичка, а да го изсмуква за секунди с биберон и да иска още?! Говорим за едно и също блюдо, все пак!…

Пфу, чак ме е срам да си призная – 10 месечно бебе! Хайде сега, може пък да става дума за бебето на приятелката ми, какво, не е срамно… Мда.  Знам, че е безкрайно неправилно, но това е истината – нашата си истина… Бебето ме дресира и дори ме кара да се чувствам виновна и да крия от другите майки как го храня. Мисля, че във всеки тандем майка/бебе все има по някоя тайничка, която не е за споделяне (или поне за хвалене) – било начина на приспиване, начина за справяне с колики, болки в зъбчетата, хранене и т.н. и т.н. И  в това няма нищо лошо, стига да действа и да е временно, все пак.  

А повръщането? Бебето ми е шампион по повръщане! До 6-тия си месец имаше не чак толкова изявен рефлукс (хайде сега, какво са 3-4 повръщания на ден?). Продължи да си спазва някои правила – гризе коричка хляб – повръща! Гризе солета – повръща! И така – с всичко, което гризе. Повръща дори от по-едрите части на пюретата. Всеки, когото е заливала, знае правилата:)

Истината е, че като не иска да яде с лъжичка, нищо не може да се направи. Нищичко. Оставяла съм я гладна, о, да! Аз не раздавам напразни заплахи. Но напразно се надявам на резултат. Стояла е гладна цял ден, а после – да не си помислите, че ще се нахвърли, че ще яде с лъжичка, че ще изяде повече? Тц! Нищо.

        При моето бебе много майки (разглезени от лапащите си отрочета) са се пробвали. Всички са се проваляли. Някои са се разплаквали. Други са ми се извинявали… Сигурна съм, че много от вас ще ме разберат.

 

ЪПГРЕЙД: Споко! Има надежда – прословутото бебе през лято ’08 е почти на година и един месец. Яде почти всичко с лъжичка, яде хляб, гризки и кашкавалени солети (не ме анатемосвайте заради боклучавите храни – ще стигнем и до морковите и краставиците!). Като казвам яде, имам предвид хапва малко преди да се задави, но определено напредък има – личи дории по бузите. Колкото-толкова… Който е гладен – да яде!

ЪПРГЕЙД 2:  Коледа ’09 – Бебето вече е дете на 2.5 годинки, яде като разпрано (само каквото му харесва и обича, нали!), беснее и дивее със сестра си, също толкова инатливо и своенравно е и все още почти не говори членоразделно. Стига бе, пак срам! Как мислите, дали съм притеснена?;)

ЪПГРЕЙД 3:  В началото на 2011та Мага Пушилката е почти на 4. И продължава да е – следете устните ми – з л о я д а! Още не съм свикнала, но туй то. 

 

И ВСЕ ПАК? И все пак – няма незахранено бебе. Няма вечно пасиране, безкрайни биберони и постоянно повръщане. Всичко минава, с всичко се свиква. Полеека хоризонтът се разведрява, грешките в захранването се преодоляват, месеците стават години и всичко се забравя.

Убедена съм, че няма фатални грешки при захранването. Ключът се крие в спокойствието, уравновесеността, хармоничността – това са  важните (и да, труднопостижими) неща. Но си заслужава да ги постигнем и да живеем така, мда…:)

Пожелавам го на всички! 


Ден за национално бягство от училище

 

   Вчера – 3ти януари – беше обявен за национален ден за бягство от училище. Според медиите и статистиките бе обявен за провал – едва 10% отсъстващи ученици, вял бунт, мързеливци, без идея какво ще правят на този ден, освен да ходят по купони и т.н. и т.н.

   
Всеки, който говори и мисли това, е безнадежден. /Съвсем отделно е типичен бг комплексар./ Без надежда за нормално бъдеще са семейството му, децата му и тези, чиито психики и животи по някакъв начин зависят от него. Съжалявам, но е така. Наистина съжалявам, защото тези хора все още наистина са много. Продължавам твърдо да вярвам, че докато не измрат всички подобни, всички, които са възпитавани и обучавани от такива и т.н., разбирате, няма надежда за страната ни. Като отдавам значение на факта, че може би никога няма да станем толкова независими и борбени като гърците например (поради вековни исторически, културни и политически отражения и разни други такива фактори). Но наистина мисля, че трябва да минат няколко поколения, за да се измени тази тъжна действителност, която ни заобикаля и с която се примиряваме всеки божи ден. По няколко пъти.

   
И все пак има надежда, нали. Има. Не само в младите (главно най-младите), но и в такива журналисти като този, написал по повода този текст: “С удоволствие обаче бих написала на сина си бележка, че в понеделник ще отсъства от училище по “граждански причини”. Защото с отказа да повярваме на децата, че имат нужда и право на този ден ваканция, ние ги вкарахме в сивото стадо, за което “всички са маскари”, за което България е “Абсурдистан” и, които в нихилистичен унес повтарят “българска работа, българска работа, българска работа…”

   
Или пък журналистът, написал по повода този текст: “Мълчаливият отказ на новите млади да участват в политическото случване е техният обвинителен акт към поколението на родителите. Едни напускат, а оставащите възприемат България като стара гара със закъсняващи влакове…”

   
Надежда ми вдъхва и особено този текст, написан от автор с име Арманда, с толкова яки разсъждения и с такова свежо и непрецакано от ежедневието мислене, че е ако не от доста млад, то поне  от много мъдър човек:). Абсолютно ви го препоръчвам, ще оправи деня ви.


 

Снимка: © Getty Images, Webcafe.bg

   

   “В културата на леснодостъпните извинителни бележки никой ученик не би се занимавал с протести и всеки би се спасявал сам, ако това наистина не беше усещане за участие в някаква общност. А “говорителки” на протестиращите от 133-то са именно отличничките със стипендия, които в един глас с двуметровите симпатични гамени, заявяват, че “3 януари е национален ден за бягство от училище”.
Допирът с деца, които все пак отстояват някакви права, е отрезвяващ. Доста медии отново фрагментираха “наглостта” на учениците чрез лозунга им “Сега определяте ваканцията ни, след време – ние пенсиите ви” и инициативата им в публичното пространство бе омаловажена с тезата, че учениците могат да търсят правата си само когато става въпрос за купон.
Всичко това обаче може да се разгледа и като репетиция за групово отстояване на гражданска позиция.”

   Именно. Точно така. И наше задължение е – ако не да им помагаме – поне да ги подкрепяме. Да подкрепяме крехките наченки на самосъзнание, достойнство и отстояване на лични права. Да не смазваме у тях тези качества, към които самите ние отчаяно се стремим, но ни е така трудно да постигнем, защото… защото нашите родители не са ни подкрепяли за тях, когато ни е било времето да се научим. Лека полека сме длъжни да прекъснем порочния кръг, за да има надежда за внуците ни. Това е, да действаме. Ние сме, за да бъдат те.

 

Много приятен UPDATE: Септември 2011 – обявени са ваканциите за новата учебна година и коледната се оказва от 24ти декември до …8ми януари. Със седмица повече от миналата година, общо 16 дни. Браво! Поздравления за учениците за постигнатия реален резултат, поздравления за министъра, че си спази обещанието.  Никое справедливо и реално действие към по-добро не е безсмислено!