КМП # 26 – Велокрос на Az-deteto.com във Варна

 

  Онлайн регистрирането на Криса Коконата във велокроса ми отне не повече от минута и половина след прочитане на съобщението. Още толкова ми трябваше да пиша коментар “Браво” и после да го пусна на мейла на класа:) На нея й бе поднесено като приятна изненада и тя го прие с ентусиазъм, доста по-различен от този, с който обикновено приема ‘Хайде, време е за домашните’… Веднага се метнахме да стягаме колелото: помпене на гумите, вдигане на кормилото, нова седалка и вече само трепетно чакахме. В оставащите ден и половина всички роднини, съседи, учители, съученици и случайни жертви (например продавачите на пазара) бяха разбрали, че Криса е записана да участва във велокрос. Не от мен, разбира се.

  И ето, нейният час дойде. 

 

 

   Az-deteto.com, екипът нa Аз медия във Варна, Жустин Томс, веломагазин ‘Устрем’ и слънчевото време наистина направиха пролетен празник в Морската градина. Имаше много родители и деца, фотографи и журналисти, музика, почерпки, страхотно добре оградено трасе, батко-водач, каращ пред децата,  рекламен Човечко и много радостно развълнувани физиономии. Участниците бяха разпределени по възраст, но не и по пол:) Много й говорихме, че това не е точно състезание, по-скоро детско забавление на открито, въпреки това в очите на Криса се забелязваше едно специфично настървение:)

 

  Жустин водеше страхотно, наистина се получи добре! Финишът не беше толкова възторжен колкото старта, но Криса по никакъв начин не се натъжи. Особено след като после й обяснихме, че ако беше на 10г и имаше колело с големи гуми, както другите деца, с които се състезаваше, може би нямаше да е предпоследна в серията си:) Това, че децата дори в нейната възрастова група (8-10г) бяха смесени и толкова различни още веднъж доказва, че събитието има повече забавен, отколкото състезателен характер. Освен това грамоти и награди получиха абсолютно всички участници, нали? Да, мамо…

 

 

  И все пак лично моето предложение е да се прави малко по-късно във времето. Когато децата вече са покарали и потренирали за сезона и са в по-добра форма, отколкото сега – в началото на пролетта – едва избърсали и постегнали колелата си след зимата. 

 

 

  Докато Криса Коконата се състезаваше, Мага Пушилката беснееше из поляните, стрелкаше се из трасето, тормозеше Човечко и се тъпчеше с филии с лютеница, пасти и бонбони, осигурени от спонсорите. От там най-после ги накара да тръгнат единствено обещанието за сладолед.  Та, благодарим на всички замесени (дори и на Община Варна, уф) за хубавия празник и до скоро пак, нали?!🙂

 

Училището в родното село на Петър Дънов

 
 
  Родното село на Петър Дънов е с. Николаевка – на 30 км от Варна. Научих това скоро, след като ‘случайно’ попаднах на мнение на директорката му, в което тя предлага съдействието и ентусиазма си за създаване на добри условия, подходяща среда и нов подход към децата, новите ни деца. Всичко това, за което си говорим от известно време. Всичко това, което не е трудно, не е особено скъпо, но явно в България на този етап си остава недостижимо. Колкото и да е важно. Жизненоважно в дългосрочен план.
  След това нещата се развиха, както се развиват нещата, на които им е било писано да станат – лесно, бързо, единодушно. Свързахме се с директорката, срещнахме се с нея, тя ни разказа за работата си, за децата и за това от колко време си мечтае да срещне родители като нас и – накрая на сбирката, и аз не разбрах как стана – някой предложи да отидем да видим училището, за което тя говори отдадено и с такава любов. Разбира се, не ни отне много време да стигнем и до идеята след това да го съчетаем с пикник край красивия едноименен язовир. Речено-сторено, и то за нула време!          
 
  Само след няколко дена, навръх Великден, в слънчевата, но край морето ветровита неделя (след среща, на която всички бяха точни и се оказахме повече хора и деца, отколкото очаквахме), се озовахме в поддържания и зелен двор на ОУ “Христо Ботев” в с. Николаевка.     
 
 

 
  Училището се намира на красив хълм, откъдето децата виждат през прозорците на стаите си тази гледка (а не онази, градската, нали):
 

 
  След като децата ни се набесняха из двора, влязохме да разгледаме и вътре. Там нямаше много за гледане, но имаше много за правене. И то се прави, но по начина, по който се правят всички (честни) неща в нашата държавица – бавно, трудно, на парче, с малко пари и с много мъки. Мога само да кажа, че в лицето на г-жа Павлина Иванова селото, децата и въобще институцията са намерили съкровище. Във всяко едно отношение – в интереса й към новите, съвременни подходи в образованието, в интереса й към сугестопедията, към възгледите за образованието на Учителя Дънов, в искрената й любов към децата и професията… Имат късмет с младостта и ентусиазма й (които не са задължително свързани), трябва да са благодарни за блясъка в очите й.
 

 
  Но имат късмет главно по отношение на усилията й да набира ученици, така че да спаси училището  (на което е директор от шест години) от закриване. По закон училища се закриват, ако учениците са под 80, мисля. Днес там учат повече от 130 деца до девети клас. Първокласниците учат целодневно, а отскоро е разкрита предучилищна група за 5 и 6 годишни деца. Всеки ден от Варна пътуват два автобуса с ученици, а един – от близкия град Суворово.
 
 

 
 
  На мен голямо впечатление ми направи и прилежащата към училищния двор строяща се къща, точна възстановка на родната на Петър Дънов, реално намирала се надолу по хълма. Къщата става страхотна, с дух и излъчване на истинска светиня. Мисля, че не случайно я нарекох (уж грешка на езика) църква, докато отговарях на дъщеря си какво е това място, на чиято веранда сме се качили. Строежът се финансира от специална фондация “Духовни градежи”
 
 
  Така или иначе това беше съвсем предварително запознаване с училището на малка група родители, повечето от които с деца в пред-ученическа възраст. Така или иначе предстои много работа в тази област – много в градовете и още повече в селата. Хубавото е, че вече се оформя тенденцията будните родители, които искат да съхранят силната положителна енергия на новите си деца, да ги водят да живеят и учат извън големите градове, на село, сред природата. (И в с. Николаевка има семейство, купило си къща и довело дъщеричката си да учи и живее тук, след като в града не е успяла да се приспособи). Хубавото е, че има млади, отдадени учители и директори, посветили се на всички деца – циганчета, българчета, отхвърлени от ‘елитните’ училища, (уж) нежелани другаде или специално търсели прекрасните селски условия. Хубаво е, че има родители като нас, които ‘проглеждат’ и започват да мислят в тази посока. Хубаво е.
  Лично аз нямам представа дали ще запиша децата си в ОУ „Христо Ботев” в с. Николаевка. Но съм щастлива, че се запознах с г-жа Павлина Иванова, че заведох децата си в хубавото им училище и село, че се включвам с (поискани) съвети за кандидатстване на училището по министерски проекти и че всички ние поддържаме връзка в групата „Новите деца и образованието”. Пък да видим!
 
 

КМП # 25 – Права на родилките и информираното им съгласие

 

  Тази седмица беше Европейския ден за правата на пациента. Както срещнах някъде в много подобен контекст – европейския, не българския. Защото колкото и отдавна да се говори за правата на родилките в българските родилни отделения, пак не можем да се доближим дори и на крачка от европейските такива. А не е толкова трудно, още по-малко страшно. От най-активните общности по темата, сдружение Естествено и група Родилница, от месеци предлагат някои елементарни неща, които болниците да направят с цел подобрение на ситуацията, като да качат на сайтовете си документа за информирано съгласие, за да се запознаят бременните с него преди момента на раждането (Защото, ако отивате на раждате по естествен път – съжалявам – но боли и въобще не ви е до това. Нито до четене, нито до подписване, а най-малко до спорене). Активистите от месеци са чакали отговор на писмата си с настояване за реално спазване  на правата на родилките до МЗ и НЗОК (изненадите за мен никога не свършват!) и са получили формален такъв едва след оповестяване на плановете си за пресконференция. Дори са създали доста професионална брошура, браво на тях! 

 

  “От сдружение Естествено и група Родилница са се свързали с над трийсет болници от цялата страна с молба да сложат копие от документа информирано съгласие на интернет страницата си. Само четири болници са откликнали – МБАЛ „ Дева Мария” в Бургас, МБАЛ „Д-р Иван Селимински” в Сливен, СБАГАЛ „ Проф. Д-р Димитър Стаматов във Варна, и Университетската болница „Майчин Дом” в София. На страницата на почти всяка болница в страната има информация какво е нужно родилката да носи със себе си при постъпване, включително чехли, халат и памперси за бебето, но не се публикува информация за най-важното – какви медицински процедури може да се наложат и какви са техните рискове.

Кампанията за информирано съгласие при раждане се подкрепя и от Български хелзинкски комитет.”

  
Цитатът е от тук, където има разкази на препатили родилки, отзиви за пресконференцията в медиите и много друга информация. Ако болницата, в която възнамерявате да раждате не е сред горните четири (4!), то няма да е лошо да ги поразбутате малко и да си издействате съвременно и достойно отношение, нормално за това оставащо си тайнство – раждането на ново човече. 

 

 

  Иначе ще продължаваме да си стоим с глави в пясъка, което при децата е симпатично, но при възрастните не е. 

 

 

Седмица на детската книга и книЖАРничка “Жар Птица” във Варна :-)

 

  Бях много изненадана (и леко засрамена) когато преди няколко месеца открих книжарницата за детски книги “Жар птица” във Варна и особено това, че работи и събира децата за четене на книжки в събота вече втора година. Ами че как, това беше нашето място, а го научаваме едва сега! Така и не успяхме да отидем дълго време след това (нали ги знаете заетите почивни дни), но за 2-ри април – международния ден на детската книга, по рожденната дата на Х.К. Андерсен – бях твърдо решила да се замъкнем и почетем с децата. Имахме и друга покана, разбира се, затова побързахме да отидем рано и се насладихме на време за разглеждане на стотиците прекрасни книжки само за нас, преди да дойдат останалите. Които започнаха да идват регулярно и не спряха да идват дори и когато ние си тръгвахме. През цялото време всички бяха поздравявани с усмивка и насърчавани да пипат където и каквото искат от страхотната и харизматична собственичка на “Жар-птица”, която в обявения за начало на четенето час извади възглавници за пода за всички и прочете първата книжка на децата, които я слушаха в захлас. А по случай празника след това са се изявявали и малки музиканти (добре де, подозирам, че на йониката са се изявявали почти всички присъстващи). 

 

 

 

  Криса Коконата, като най-голяма сред присъстващите и като гладко четяща за първи клас имаше честта да прочете следващата.

 

 

    Има още много снимки, които можете да разгледате на страничката им във ФБ, можете да прочетете какво пише собственичката Диляна тук, можете да прочетете какво са писали и други доволни клиенти, но най-добре ще е да се видим там следващата събота в 11ч. Защото мисля, че не храна, дрехи и играчки, а точно такива изживявания и общности са най-доброто, което можем да осигурим на нашите подрастващи и формиращи ценностите си за цял живот мили деца.

    Честита седмица на детската книга! Нека я направим цяла година:)

 

ИСТИНАТА ЗА… първата пролетна ваканция!

 

  КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Охаа, първа ваканция в първи клас! Истинска почивка, разнообразие, игри. Е, с малко учене и четене, разбира се, ученичката няма да губи форма точно сега… Има още състезания за явяване, още неща за учене и усъвършенстване. Но трябва да си почине, това е най-важното. Също и да смени влажния ни морски въздух. Затова отиваме на планина с няколко приятелски семейства с деца. 

  А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Разбира се, разболява се от червено гърло точно преди да тръгнем. Не е нещо ново, но продължава да е вбесяващо. След прегледи, консултации и известни колебания все пак тръгваме. Както каза приятелката ми – бе, вие елате, пък ще видиш как ще се оправи като бяга на поляната с овцете и кравите. Разбира се, още не слязла от колата, се мята на поляната в диви игри, крясъци и ревове с купищата други деца. 

 

 

  Съвсем скоро разбрах, че опитите да я усмиряваме нямат шанс, на ден я преобличахме по 3 пъти, а последните дни се спукаха от ядене на сладолед. Да, на много сладолед. 

  Самото място е приказно – в прекрасния климат, релеф и аромат на Еленския Балкан, в с. Яковци, точно пред язовир Йовковци. Същият, който асистирано е залял едноименното село по време на комунизма. Местните хора казват, че в горещините на края на лятото на повърхността се подавали куполите на някогашната църква. Зловещо, а? Но още по-зловещо нещо си имахме в нашия двор – място, наречено от децата “Гробът на мъртвеца”! Стар кладенец, отгоре с изсъхнал, побелял и ронещ се череп на бик. “И, мамо, който го докосне тук, някой идва и го убива докато спи! Който го пипне по рогата, сам умира през нощта. А ако го пипне отзад нищо не става.” Или нещо такова. Това беше многократно обяснявано по телефона на година по-малкия ми племенник, още по-голям любител на страхотии и повтаряно ни в захлас през цялото време. Сега виждам, че сме пропуснали само мила съвместна снимка.

 

 

  Друг повод за вълнение беше новата книжка със стоте национални обекта (поредната, засега все още неизгубена) и целите четири печата, придобити в Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро (“Аз бях ходила най-много, цели три пъти!”), Даскалоливницата в гр. Елена и къщата-музей Йордан Йовков в Жеравна. Изтървахме обектите в Котел, но все още имаме тези във Варна:)

 

 

 

  Кое? Ааа, ученето. Разбирам. Нямаше такова. В един от последните дни в планината и ние най-после се сетихме, че все пак има домашни. След големи разправии седна малко да пише, когато се оказа, че аз съм забравила вкъщи единствената тетрадка, където е писала какво има за домашно. Сега била с вързани ръце. За зла беда се оказа, че принтерът ни се развали точно преди да тръгнем и не можах да разпечатам четирите примерни теста за Великденското математическо състезание, което класната беше изпратила на мейла на класа. Всички книжки, занимателни и образователни игри, които бяхме взели, не бяха изкарани от раницата нито веднъж. В първите дни на ваканцията вкъщи прочете 120 страници, но след това – нито ред. Туй-то. 

  И ВСЕ ПАК?  И все пак не бих заменила тази ваканция за нищо друго. Въпреки цялата лудница, десетките пищящи денонощно деца, същото шетане в кухнята и поредния ми вътрешен реторичен въпрос защо, по дяволите, го наричат почивка, си струваше всяка секунда. Въздухът, извънградските звезди, стадата овце и крави, ятата щъркели и зелените ниви ще ми пълнят душата още доста време. Разнообразеното ежедневие, късното ставане, първата гледка сутрин на язовира през големите прозорци на спалнята на горния етаж и приятните разговори с приятели бяха страхотни. Децата се надивяха и набесняха за месеци напред и дори посиненото око на първолачката, получено в неравна битка с един шезлонг, не са в състояние да помрачат чудесния ни спомен. Искаме още, искаме пак! И ние като Пипи харесваме училището заради ваканциите. Не са ли всички така?

КМП # 24 – Ентусиастите

 

  Напоследък ми прави впечатление превръщането в тенденция с разни задачи и каузи да се занимават някакви супер ентусиазирани, цъфтящи и не стъпващи по земята хора. Случва ми се да пиша на някой с предложение за помощ или съдействие и да ме засипят с енергични, положителни и ентусиазирани писма, изобилстващи от “Привеееет….:)))”, “Благодаряяяя…:)))”, и изрази като: “Поздрави и усмивки с коренчетааааа…..:))))”, от които саркастичната ми душа се гърчи от ужас. Вярно, че някои от тях са в чужбина, където по принцип всички стават почти непоносимо оптимистични, но дори и от Варна ми пишат: “Писмото ми е малко хаотично май, но ще ми простиш, преди второто кафе съм блондинка по душа и акъл отвсякъде ;-)))))) Вълнуващ и ползотворен уикенд ти пожелавам!!”  

  И все пак, хората са наистина отдадени и вършат работата, с която са се захванали напълно доброволно. Абсолютно достойни и открити са. И докато ние – куул скептиците, видите ли – само се цупим и от време на време попържаме я политиците, я невъзможната бг ситуация, я несправедливата си съдба, те действат. Без комплекси, без обиждане, без отказване.

  Така че – не вярвам от мен да видите чак “цеееелууувкиииии и вълшебеееен дееееен” – но ще продължавам да опитвам да се заразявам от ентусиазма и положителните им вибрации. Пък дано се разпростре повече в милата ни татковина. Иначе…

 

 

  П.П. Извинявам се, ако авторите на цитатите се открият в текста ми и това не им допадне. Обаче аз ги давам за пример, определено. Нещата, с които някои от тях се занимават наистина си заслужават. Можете да ги видите тук и тук.