ИСТИНАТА ЗА… първата пролетна ваканция!

 

  КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Охаа, първа ваканция в първи клас! Истинска почивка, разнообразие, игри. Е, с малко учене и четене, разбира се, ученичката няма да губи форма точно сега… Има още състезания за явяване, още неща за учене и усъвършенстване. Но трябва да си почине, това е най-важното. Също и да смени влажния ни морски въздух. Затова отиваме на планина с няколко приятелски семейства с деца. 

  А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Разбира се, разболява се от червено гърло точно преди да тръгнем. Не е нещо ново, но продължава да е вбесяващо. След прегледи, консултации и известни колебания все пак тръгваме. Както каза приятелката ми – бе, вие елате, пък ще видиш как ще се оправи като бяга на поляната с овцете и кравите. Разбира се, още не слязла от колата, се мята на поляната в диви игри, крясъци и ревове с купищата други деца. 

 

 

  Съвсем скоро разбрах, че опитите да я усмиряваме нямат шанс, на ден я преобличахме по 3 пъти, а последните дни се спукаха от ядене на сладолед. Да, на много сладолед. 

  Самото място е приказно – в прекрасния климат, релеф и аромат на Еленския Балкан, в с. Яковци, точно пред язовир Йовковци. Същият, който асистирано е залял едноименното село по време на комунизма. Местните хора казват, че в горещините на края на лятото на повърхността се подавали куполите на някогашната църква. Зловещо, а? Но още по-зловещо нещо си имахме в нашия двор – място, наречено от децата “Гробът на мъртвеца”! Стар кладенец, отгоре с изсъхнал, побелял и ронещ се череп на бик. “И, мамо, който го докосне тук, някой идва и го убива докато спи! Който го пипне по рогата, сам умира през нощта. А ако го пипне отзад нищо не става.” Или нещо такова. Това беше многократно обяснявано по телефона на година по-малкия ми племенник, още по-голям любител на страхотии и повтаряно ни в захлас през цялото време. Сега виждам, че сме пропуснали само мила съвместна снимка.

 

 

  Друг повод за вълнение беше новата книжка със стоте национални обекта (поредната, засега все още неизгубена) и целите четири печата, придобити в Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро (“Аз бях ходила най-много, цели три пъти!”), Даскалоливницата в гр. Елена и къщата-музей Йордан Йовков в Жеравна. Изтървахме обектите в Котел, но все още имаме тези във Варна:)

 

 

 

  Кое? Ааа, ученето. Разбирам. Нямаше такова. В един от последните дни в планината и ние най-после се сетихме, че все пак има домашни. След големи разправии седна малко да пише, когато се оказа, че аз съм забравила вкъщи единствената тетрадка, където е писала какво има за домашно. Сега била с вързани ръце. За зла беда се оказа, че принтерът ни се развали точно преди да тръгнем и не можах да разпечатам четирите примерни теста за Великденското математическо състезание, което класната беше изпратила на мейла на класа. Всички книжки, занимателни и образователни игри, които бяхме взели, не бяха изкарани от раницата нито веднъж. В първите дни на ваканцията вкъщи прочете 120 страници, но след това – нито ред. Туй-то. 

  И ВСЕ ПАК?  И все пак не бих заменила тази ваканция за нищо друго. Въпреки цялата лудница, десетките пищящи денонощно деца, същото шетане в кухнята и поредния ми вътрешен реторичен въпрос защо, по дяволите, го наричат почивка, си струваше всяка секунда. Въздухът, извънградските звезди, стадата овце и крави, ятата щъркели и зелените ниви ще ми пълнят душата още доста време. Разнообразеното ежедневие, късното ставане, първата гледка сутрин на язовира през големите прозорци на спалнята на горния етаж и приятните разговори с приятели бяха страхотни. Децата се надивяха и набесняха за месеци напред и дори посиненото око на първолачката, получено в неравна битка с един шезлонг, не са в състояние да помрачат чудесния ни спомен. Искаме още, искаме пак! И ние като Пипи харесваме училището заради ваканциите. Не са ли всички така?