KMP # 30 – Първият голям концерт на детето, ехаа!…

 

  Утре изпращам дъщеря си на първия й голям концерт. Разбира се, този на Роксет. Всичко започна още през януари т.г. (мисля), когато обявиха новината. В същия този миг мъжа ми плесна с ръце и каза: “Криси, ела да ти пусна една страхотна група, ще отидем на концерта й в София!”  

  Както се казва, останалото е история. Чавето полудя и се започна едно денонощно слушане и пеене, научаване на всички възможни песни наизуст, гледане на клипове и концерти, изнасяне на собствени такива със сцена раклата или дивана, затъмнени светлини и (много скоро отегчена) публика в наше лице. Лично купуване на билети, изработване на табела (която все пак няма да вземат, защото няма да ги пуснат с нея на стадиона), купуване на новия албум (уж подарък за баща й, да бе, да), рисуване на десетки образи на Пер и Мари, повтаряне като на запис фрази като “Мари има рожден ден един ден след концерта в България” и “Подгряваща ще е Нора с четиричленната си банда”, събиране на изрезки от вестници, обясняване едно и също на всяка лесно попаднала й жертва, спорове за музиката в колата на път за училище и чудене с коя точно любима блузка да се облече в големия ден. А малкото чаве върви след нея и фъфли в захлас “Искам шизгатдълук”, без все още да се е нучило да говори на български добре, въобще…      

  Въобще, утре изпращам дъщеря си на първия й голям концерт. Тя е на 8г. Аз на моя бях на 18 и се чувствах най-щастливия човек на Земята. Така че знам как се чувства тя, но не знам какво е да го чувстваш толкова рано. Предполагам, че щом се отнася за музика, няма голяма разлика. И няма значение, че самите Роксет на нещата, които им гледахме на живо през 2011 са – хм, как да кажа – блед спомен от най-силните си години. Няма значение, че малката сигурно ще ги види добре само на екраните, а за мечтания автограф и дума не може да става. Няма значение, че ще е уморена и с гръмнала главица след концерта. 

  Всичко, което има значение, е емоцията. А тя е много, много щастлива, далеч преди да е дошъл Денят. Всичко, което има значение, е Музиката. Наистина хубавата музика. И порасналото ми дете. Пожелах й да запомни завинаги този ден, тя каза – добре!

 

 
А това е на самия концерт – с блузка на групата и подходящо питие, хехе:

 
И реакцията: “Мамо, това беше най-якият ден в живота ми!”

 

 

 

КМП # 29 – Интерактивна археологическа изложба за деца

 

  Поканиха ни на откриването на интересно събитие – археологическа изложба за деца, пригодена за пипане, ровене, копане, рисуване и гледане. Въобще всичко, което на обикновените изложби не се разрешава. /Охааа, а аз как рових!…:)/ Чувала съм за такъв музей, но огромен, четириетажен и съвсем истински – Техническия музей във Виена. Знам за подобна стая за игра в България – в Регионалния исторически музей в Благоевград – браво! А сега разбрах, че и във варненския археологически музей имало оборудвана такава детска стая, хм, интересно. Ще трябва да я потърсим.

  А това за нашата стая го разбрах от чичкото от варненския музей, който говори в началото на децата, докато те рисуваха или откровено блееха, а накрая някои не издържаха целите 5 минути седене и … станаха. 

 

 
 
Бяхме от първите най-нетърпеливи да влезем в загражденията на самата изложба и веднага налазихме пясъчника, откъдето бързо се показа и първата находка!
 
 
 
Скоро пясъчника се пренасели и се опасявам, че никой не обръщаше внимание на страхотните опознавателни надписи и интересни снимки от истински археологически операции по стените.
 
 
Имаше любезни какички, които канализираха неустоимия археологически порив и насочваха децата към местата за рисуване със завързан маркер, към подреждането на магнитни пъзели на делви и съдове, към гледането на тематични филми,течащи по екран на стената и към пипането на находки в закачени витрини с дупки за опипване, но не и за вадене – точно като за маймунчета:))…
 
 
Послушахме на слушалки какво мисли баба Мария за иманярите:
 
 
И накрая погледахме филмче как се наслояват пластовете и колко неща могат да се открият, ако човек потърси:
 
 
Тъй като (нормално за откриване) имаше камери, много снимки и общо взето анархия, сме решени да отидем пак, заедно с племенника ми и наши гости. За щастие изложбата ще си бъде там (Гранд Мол Варна, последен етаж) още цял месец, до 20 юни. Вървете и вие, заслужава си! 
 
 
 
И не забравяйте – всеки от нас може да помогне за съхраняване на културното ни наследство!
 
 
 
 
ПП. Добри новини! Изложбата отива в Стара Загора (Park Mall, 23 юни-23 юли), ура, ура!:)

 

КМП # 28 – Празници на детската книга’11

 

  Абе, да ви кажа честно, Община Варна напоследък много се старае да ми се хареса (а който ме познава знае, че това е трудно). Дали ще награждава наистина талантливи деца на общински конкурс по литература /🙂/, дали ще осигурява хубави условия за провеждане на детски велокрос в Морската градина или ще е партньор на благотворителен детски празник, част още от празненствата по случай Празника на детската книга – 2ри април, но… Стараят се хората, не може да им се отрече. Дали защото идват местни избори или защото са прозряли някои житейски истини за това колко е важно да има умни събития за деца, но напоследък се стараят и това ми харесва. 

  Та, събитието тази събота беше разкошно! Обединени в едно благотворителен базар на книжки за децата от домовете, награждаване на конкурс за написване на приказка, конкурс за рисунка, куклен театър, танци и… Ние първо си оставихме книжките, които бяхме донесли, а после децата си избраха и купихме за нас от другите оставени. 

   

 

 

    После се метнахме вътре в голямата и просторна зала, пълна с маси, примамливо отрупани с пастели, моливи и големи картони. Децата се настаниха на предна позиция и зачакахме появата на любимия Бате Ицо.

 

 

  Той беше страхотен, разказа за събитието, за спонсорите, за книжките и конкурсите. После с приятелите си от Клуб за детско творчество ‘Щурче’ изиграха за децата няколко чудни, интерактивно-куклени приказки, заедно с истории за авторите им. А децата!… Всички те – а бяха поне 60, повярвайте ми – зяпаха с блеснали очички и дори бяха забравили за моливи и боички. След това всички се отдадоха на рисуване, мазане, наливане с вода, развихряне на творческия напор и по пода, беснеене из залата за по-малките и стръвно довършване на детайли за по-големите и очевидно амбициозните. Моите ли? Те правеха от всичко по малко, да не ми е скучно.

   

 

 

 

   После имаше танци-манци, песнички чудесни и след като всички станаха бесни, журито се произнесе за красотите, като това, разбира се, си беше тяхно мнение и за тяхна сметка:)) Надявам се всяко дете да е знаело, че неговата рисунка е най-хубава и най-важното – негова:)

  Истината е, че за всички имаше грамоти и подаръци, особено разточителни поощрителни награди и торбички от почти всички спонсори. Криса Коконата взе поощрителна награда за красивата си рисунка, а Мага Пушилката взе една “Някое дете да е останало без подарък?”, благодаря!

  

 

 

  Въобще беше чудесно прекаран съботен предиобед. А ако можеше да е и на открито, ехее… Браво на всички замесени (няма да ги изброявам, има ги тук), благодаря и продължавайте все така! Децата ни го заслужават, а?

 

 

КМП # 27 – Адекватни ли сме към чуждия избор за начин на раждане?*

 

  Може би сте чули една тъжна новина от последните дни – 32 годишна жена се появила в болница с мъртвото си бебе, което се е опитала да роди у дома. Тя не е успяла /голям ужас, съболезнования!/, други са успявали, но общото между всички тях е, че не се примиряват с отношението в българските родилни отделения, че отстояват с голям риск правото си на избор и че се изправят с него срещу почти всички, познати и непознати.

  
В такива случаи, според мен, не може да се даде еднозначен отговор кое е правилно и кое – не. Културата на раждането у нас най-после трябва да помръдне повече в посока 21 век (за предпочитане е по-бързо, докато още сме в същия век). От друга страна раждането е божествен процес, при който не бива да се допускат крайности и отстояване на намерения на всяка цена.  

  
Аз напълно се присъединявам към позицията по този повод на Сдружение “Естествено”, погледнете я цялата тук


“Не можем да осъдим жени, които не искат да изберат за раждането на детето си контекста на българските болници, който често включва остарели медицински практики и незачитане на основни права на родилката. В същото време сме загрижени за нарастващата тенденция от домашни раждания, при които липсва компетентна медицинска помощ.  …  За пореден път се говори за „мода” и „увлечение” по раждането с минимално лекарско вмешателство, когато всъщност става дума за световни тенденции, за практики, прилагани във водещи европейски държави и препоръчвани от организации от ранга на СЗО. За пореден път вместо да се обърне внимание на потъпкването на правата на част от жените в родилните отделения, се правят груби намеци относно психическото им състояние.
Отново ще подчертаем, че подобно отношение към сериозния дебат по темата за бременността и раждането е несериозно и неетично. И отново ще кажем, че е време за промяна.”

  
А ето тук има хубав, емоционален и съвсем истинен текст, отговарящ на въпроса в заглавието – не, не сме адекватни, мили мои. 

“Една майка се сблъска челно с висша форма на страдание. В тази история – ние адекватни ли сме?  … Не са адекватни застъпниците на естественото раждане в домашни условия, като отказват да се разделят с очакванията си и с решението нещата-да-се-случат-така-както-искам-на-всяка-цена.
Не са адекватни реакциите на “другите” майки – противниците на неасистирано раждане. Много хули, поплювки, категоризации, сочене с пръст. И всичко това под мотото “така й се пада (като прави различен избор)”.”


  Да ви кажа честно, на мен тази ситуация ми прилича на планински извор, запушен с голям камък. И тъй като водата не може да  бъде спряна, тя неизбежно намира пролуки, през които постига целта си. Камъкът е все още твърде нетолерантното отношение към родилките в нашите болници. Част от камъка е все още нетолерантното отношение на всички ни към чуждия избор, себеусещане и вътрешен стремеж. Нека разбием този камък, за да станем по-адекватни, а?

 

 

 

  
ПП. Както обикновено в Бълхария “след дъжд – качулка”, но поне вече има някаква реакция: “Пишат наръчник за раждане вкъщи”. Също и много добър коментар от в-к “Капитал”, озаглавен ‘Сама вкъщи. Защо има нужда от политика за ражданията в домашни условия и какви са пречките пред  това’ (тук)

  

 * Заглавието е взаимствано пак от тук.

** Аз лично благодаря на Ангела, който предотврати подобна трагедия и с близки членове на моето семейство!