Независимост, велосипеди и звуков модел на думата

 

  Децата от класа на Криси /2а, 7 СОУ ‘Найден Геров’, Варна/ съчетаха по един перфектен начин отбелязваните на 22ри септември празници – Денят на независимостта и Денят без автомобили – с велопоход, наречен ‘Поход на свободата’. Правим го вече втора година и е на път да се превърне в училищна традиция. Миналата година беше с два първи класа, тази – с един първи и два (вече) втори, но нещо ми подсказва, че догодина ще сме повече. 

 

 

  В празничната сутрин се събрахме на Слънчевия часовник. Ние с Криса – както никога – бяхме сред първите, но постепенно се събраха толкова хора, за колкото би мечтал всеки уважаващ себе си протест. Сред поздравления за празника, черпене за ново бебе в класа и закачане на тематични табелки на гърбовете, обявихме началото с кратка учителска реч за празника и какво, точно, иде да ни каже той днес. После се разделихме на групата с колела и на групата пеша и тръгнахме. 

 

 

  Тази година беше доста по-добре – децата бяха по-организирани, изпълняваха указанията (успоредно каране родител-дете) почти точно и като цяло беше много приятно! Хората ни се чудеха, радваха, усмихваха, поздравяваха… Колите засрамено спираха или караха съвсем лекичко на аварийни светлини. Морето беше бурно и красиво. Правихме си снимки, махахме си, а един баща бяга през цялото време пред колоната. Имаше почивки, имаше изчакване на пешеходната група, имаше бутане нагоре по големия завой под ‘Почивка’, а накрая имаше дори дружно рецитиране на ‘Аз съм българче’ и ‘Де е България?’.

 

 

  Да, истински празник. На младостта, на радостта от движението и свободата, от срещата след дългата ваканция и от хубавото време навън, сред природата. От чувството за екипност и единодушие между учители, родители и деца.

  Мдаа. А какво значение тук имат политика и суета? А звуковият модел на думата?

  Никакво, нали и аз това казвам. 

 

 

 

 

 

За широко отворените училищни врати

 

  
16-ти септември сутринта. Деца и родители, закъсняващи, отвикнали от ранно ставане и от идване навреме. Първокласници, строени на двора в колона по двама, лутащи се като зайци, с раници, жилетки и играчки, вкарвани в училище от класните, както са под строй. Много от родителите дърпат за ръчички по-малките си деца, които после ще оставят на детска градина. По-големи ученици, вече мъкнещи се отегчено, но прикрито бързащи. Така – цялата тази пъстра тълпа се среща, изчаква, бута и запира на входа на училището, защото е отворено само едното крило на иначе широката врата. 

  
Познато ли ви звучи?  

  
Попитах портиера защо не отвори двете крила. Той каза – аз съм питал, но не ми разрешават, казват ми да си гледам моята работа. Хм, че това е точно неговата работа. Аз му казах – ами аз ще пиша на директорката. Той (обнадеждено) – пишете, пишете!


  
Добре, писах. Нещо такова: “Нека не бъдем като институциите, в които се влиза през тесен или заден вход. Нека входът на нашето хубаво училище бъде широк и гостоприемен, благодаря!” Пратих го на мейла на училището, на училищното настоятелство (чийто член съм) и на мейла на класа. Нищо, тишина… До днес!

 

 

  Докато чакаме на двора, една от другите майки ми казва: “Виж, отворени са и двете крила на вратата.” И наистина – широко, удобно, приятно. Ето, че малкото усилие дори на един човек води до резултат за всички. Ето, че се случи малка крачка към подобряване на условията и разширяване на ‘училищното съзнание’ с мисъл за по-добро. Представете си всички да го правехме!

Нова учебна година, стар късмет…

 

  Днес министърът на образованието ни казал: “Има категорично решение на политическо ниво образованието постепенно да се превърне в първостепенна важност”… На това аз бих казала: “Лесно е да се казват силни думи по празници и преди избори” и колкото и да се старая, с всички сили, не мога да се убедя, че това не е поредното политическо словоблудство за наша сметка. Да не говорим колко демагогско и нищо конкретно не казващо изречение. Политическият език наистина трябва да се обяви за език в езика. А най-добре да се забрани и да се разреши само политическо действие. Защото сега все пак ще оценяват детето ми с оценки в бележник от втори клас, не навсякъде има втори комплект учебници, за да олекнат раниците, с храната в училищата и детските градини си играят на има/нема и няколко министерства пишат свои си наредби, а да не говорим за липсващото ‘задължително целодневно обучение в началния курс”. Разбирате ме, нали?  

   
В българското образование има нужда от толкова много промени, лошото е, че първо трябва да се променим ние, възрастните. А това е най-трудното, нали.

  
Да се надяваме, че министър Игнатов ще удържи на ‘категоричното си решение’. Не само да се надяваме, а да действаме, настояваме, помагаме за това.

 

 

  
Е, наредили сме едни дипломи и грамоти, но пределно добре може и без тях. Защото: „Животът е за просветление, не за препускане и преследване. Животът е за истина, спокойствие и транс, не за измислици, стрес и тревога.”
/Свадхаяот Шибенду Лахири/.

   Не го забравяйте, честит празник и приятна учебна година!:) 

 
  

 

Ваканция и четене

 

   Първата лятна ваканция – между първи и втори клас – е институция. За малки и големи, за румени, засмени. Чакана още от Пипи, жадувана от януари, тя се простира между цели четири дълги месеца. Усилни месеци във всяко отношение. Отдадени на четене, рисуване, тенис, колело, море, планина, сладолед, пуканки и чисто беснеене до край.


  
През ваканцията дъщеря ми е прочела 18 книги (записани в читателския й дневник, иначе може да са повече). Някои от тях са дебелички и определено са повече, отколкото съм прочела аз. И няма значение, че не се водихме по ‘задължителния’ списък – разбира се, открихме го късно на задната корица на дневника. И няма значение, че не е правила изпратените от класната тестове за през ваканцията – разбира се, забравих за мейла, получен в края на м.май – кой тогава ти мисли за учене?  


  
Важното е, че чете с желание и устрем. И, както казва Зорница Христова тук: “Всъщност навикът за четене, независимо дали индиански романи, фентъзи или смешки, развива по единствено ефективния начин практическите езикови умения. Потапянето в писаното слово развива умението му да се изразява писмено, също както потапянето в устната реч го е научило да говори, когато е било бебе. И за четящите интензивно деца грамотността става вътрешно чувство, към което училищното обучение по граматика може да добави само структура и логика.”

 

    И все пак – честито начало на учебната година на всички!:)

 

 

Франция краде български деца, България нехае.

 

  Улисани в злободневните теми като убити делфини, края на отпуските и жалките предизборни истории, пропускаме важните неща. Истинските драми на реалните хора, нуждата от помощта на цялото ни общество и от намесата на институциите в мизерната ни държава.

  Докато преди години ставаше дума за петима български медици, изпаднали в беда в чужда страна,  сега става дума за шестима българи – семейство с четири български деца, които буквално са откраднати от социалните служби на френската държава, а родителите са оставени безгласни, низвергнати, жестоко нещастни…  

 
Ще кажете – спокойно, де – за медиците ни трябваха няколко години, за да се активизираме. Да, но и за семейство Танушеви този гратисен период вече е преминал. Децата са преодолели травмата от насилственото отделяне от родителите си, социализирали са се в новите си семейства и са… забравили българския език. Но родителите им осъзнават с пълна сила ужасяващата несправедливост, безобразното бездействие на родината си и собствената си безпомощност. За децата им. За четирите им сладки дечица.


 

 
За първи път на тази наистина разтърсваща история попаднах преди цели две години тук. Когато сега отново видях това, не можех да повярвам. Че докато ние си живеем безгрижно живота, това семейство е продължавало да стои разделено, разбито и от никого незащитено. С години.

 
Защо сме се родили в такава страна, чиито политици нямат капчица мъжество, защо? 

 
Може би за да се научим да действаме самите ние. 

 

  Писах и изпратих писмо с настояване да обърнат внимание на случая на:


– Министерски съвет /GIS@government.bg/


– Външно министерство /consular@mfa.government.bg/


– Министерство на правосъдието /pr@justice.government.bg/


– Агенцията за закрила на детето /sacp@sacp.government.bg/



– Български хелзинкски комитет  /bhc@bghelsinki.org/

  
Едновременно.

 

  Ако искате го направете и вие. Но само не си представяйте какво е да си на мястото на майката и бащата в такава ситуация, сами, без никаква подкрепа. Няма да успеете, а и е прекалено тежко.

 

ПП1. Още една подобна история с нужда от нашата помощ вижте и тук. Българийо, страна на розите!

 

ПП2. Развитие по случая с моето писмо вижте тук