Децата от класа на Криси /2а, 7 СОУ ‘Найден Геров’, Варна/ съчетаха по един перфектен начин отбелязваните на 22ри септември празници – Денят на независимостта и Денят без автомобили – с велопоход, наречен ‘Поход на свободата’. Правим го вече втора година и е на път да се превърне в училищна традиция. Миналата година беше с два първи класа, тази – с един първи и два (вече) втори, но нещо ми подсказва, че догодина ще сме повече.
В празничната сутрин се събрахме на Слънчевия часовник. Ние с Криса – както никога – бяхме сред първите, но постепенно се събраха толкова хора, за колкото би мечтал всеки уважаващ себе си протест. Сред поздравления за празника, черпене за ново бебе в класа и закачане на тематични табелки на гърбовете, обявихме началото с кратка учителска реч за празника и какво, точно, иде да ни каже той днес. После се разделихме на групата с колела и на групата пеша и тръгнахме.
Тази година беше доста по-добре – децата бяха по-организирани, изпълняваха указанията (успоредно каране родител-дете) почти точно и като цяло беше много приятно! Хората ни се чудеха, радваха, усмихваха, поздравяваха… Колите засрамено спираха или караха съвсем лекичко на аварийни светлини. Морето беше бурно и красиво. Правихме си снимки, махахме си, а един баща бяга през цялото време пред колоната. Имаше почивки, имаше изчакване на пешеходната група, имаше бутане нагоре по големия завой под ‘Почивка’, а накрая имаше дори дружно рецитиране на ‘Аз съм българче’ и ‘Де е България?’.
Да, истински празник. На младостта, на радостта от движението и свободата, от срещата след дългата ваканция и от хубавото време навън, сред природата. От чувството за екипност и единодушие между учители, родители и деца.
Мдаа. А какво значение тук имат политика и суета? А звуковият модел на думата?
Никакво, нали и аз това казвам.
