Законът за детето – дали…? Дано!

  Напоследък нещо много се натягам, та отидох и на организираните от Националната мрежа за децата (НМД) обсъждания на проекта за нов Закон за детето, по-точно на това във Варна. Присъстваха основно хора от фондации, асоциации и други НПО-та, държавни институции, общини, агенции и т.н. Много от тях бяха  дошли специално за целта от Добрич, Шумен, Разград, Антоново, Търговище, дори Русе. Но нито един свободен електрон като мен. Представих се като майка, активист и независим интернет журналист и май ми се зарадваха (а може само да са се смеели).

 

alt
Георги Богданов от НМД беше чудесен
 
 

 

   Иначе, поздравления за НМД за усилията, които полагат в посока чуване гласа на всеки, който има какво да каже по темата. Както и за това, че са се ‘преборили’ в проекта на закона да присъства термина „позитивно родителство”, като една бяла лястовица. Някои досегашни забележки авторите на закона са приели, много не са. Хубавото е, че хората в залата днес бяха много активни, всички професионалисти в областта си, всички сблъскващи се със случаи всеки ден. Например хората от социални грижи (вече май се казва Дирекция „Социална подкрепа”) директно отсичаха след изчитането на предложение за някой член – „Това няма как да стане и ще ви кажа защо”. А основната разлика със стария закон е още в името – вместо Закон за закрила на детето става само Закон за детето, като акцент са всички деца, не само тези в риск или имащи специални образователни потребности. Много внимание е обърнато на осиновяванията, на децата на разделените родители, на децата с увреждания… За първи път са засегнати деца на чужденци, също като по чудо е предвидено в някои случаи да има тежест мнението на самото дете. Всичко това е добре, стига да се отбележи в закона и правилника наистина коректно. И – разбира се – после да се спазва. 
   И все пак, всички тези хора бяха от системата. Явно само за мен там бе непонятно как в проект за закон, който се обсъжда в края на 2011та, а ще влезе в сила през 2013та година, все още присъстват подобни текстове: „Чл. 28. (1) Всяко дете има право на безплатни задължителни имунизации и профилактични прегледи при условията и по реда, определени в Закона за здравето. (2) Родителите и лицата, които полагат грижи за детето, както и личният лекар на детето, следят за провеждането на задължителните имунизации и профилактични прегледи на детето.”
   Значи хем има право, хем е задължително, така ли? И докога с тези задължителни имунизации?! Също както и правото на задължително училищно образование тук: „Чл. 34. (1) Детето има право на предучилищно и училищно образование. Това право се осъществява при условия и по ред, определени в Закона за народната просвета. (2) Предучилищното образование е задължително за дете, навършило 5 години. Училищното образование е задължително за дете, навършило 7 години и продължава до навършване на 16 години.” А какво да кажем за множеството алтернативни методи на образование, освен училищното?
   Като изказвах тези си съображения – до кога думата „задължително” ще фигурира в закон, и то точно за детето; че всяко семейство има право да определя за децата си дали да им слага ваксини или да ги обучава у дома; колкото и малко да са семействата, направили този избор, не е редно те да са извън закона – с разбиране и кимане гледаше …само една жена. Останалите почти не схванаха за какво им говоря и побързаха да се върнат към приемните семейства…
   Този текст може да стане доста дълъг, но няма смисъл да продължавам. За децата се мисли и работи отговорно. Би ми се искало да е и по-съвременно, по-гъвкаво и не толкова институционално. Явно инерцията в законодателната система е голяма. И все пак – аз ще изпратя съображенията си на НМД писмено и ще пожелая на авторите на закона справедливост, отговорност и успех.
  
   Защото децата ни го заслужават!
 
 

Денят на християнското семейство…

   …и православната младеж. Въпреки че в тези определения виждам ограничения, отидох на събитието, на което бях поканена – дискусия „Семейството на фокус”, част от т.н. “Традиционна варненска седянка”. Мястото беше Духовно-просветният център “Св. Архангел Михаил”, който аз много харесвам и където бях на това прекрасно представяне. Може би и затова си го представях повече като светски разговор извън църковните канони, а попаднах в една зала с църковни активисти, младежи-партийци, психологически съветници, психолози, учители, начело с няколко църковни лица и …самият Варненски и Великопреславски митрополит Кирил! 

 

 

     

alt
   Аз вярвам в изначалния божествен разум, в ангелите, в прераждането, във вечната мъдрост, която са носели и споделяли всички велики учители и пророци. Вярвам в свободата на личността и на избора, вярвам в морала, в доброто у хората, в непредубедеността, в правото на мир на народите, в приятелството и в децата. Вярвам в добронамерените и далеч по-извисени от нас извънземни, във вселенската хармония, в планините, в реките и в сладоледа. Но не вярвам точно на църковните канони. Затова реагирах с неволно поклащане на глава на такива изрази като: „Мъжът не е добре да бъде сам, затова Господ създаде от реброто му жената” и „Наблюдаваме девалвиране на семейството, за разлика например от източния свят”. Така де – ?!…
   И въпреки това, чух и добри определения на съвременното добродетелно семейство, някои от които и от публиката. Като една учителка, която каза мнения на децата, с които провела подобна дискусия. Момченцата се обединили около определението крепост, а момиченцата – около огнище. Ако се абстрахираме от клишето – вярно си е, че доброто семейство наистина дава сигурност и подкрепа като крепост и обединява членовете си с уют и топлина като огнище. Друг каза, че в семейството е важно да има един много добър човек и един много силен. Като че ли повечето се съгласихме с твърдението, че семейството е мястото, където човек се учи, узрява и израства. А не място, където трябва да попадне, когато вече е зрял и успял. Хареса ни определението за семейството като обител и за отговорността като проява на духовност.
   Въпреки че се чувствах не съвсем на място, драсках по чашата си от кафе и си тръгнах по-рано, не съжалявам, че отидох на дискусията. Работата е там, че нямам нужда Църквата да ми разяснява какво е съвременното, морално, отговорно, равнопоставено, гъвкаво, уважаващо интересите и качествата на всеки един свой член семейство. Защото аз живея в него всеки ден.
 
 
alt
 
    Честит празник на семейството!
 
 

Домашното образование и сем. Лъвлейс

 

   Сандра и Кърт Лъвлейс са американци, едни от първите, които не са се съгласили да дадат децата си в обществено училище. Това в Щатите се случва преди почти 20 години – през 1993та. От тогава много неща са се променили, но и много … не са.

 

alt

 

    Двамата са усмихнати, положителни, земни и със страхотно чувство за хумор. Днес живеят в Прага и незнайно как (за мен) са се озовали на среща с нас във Варна. Първо ни разказаха историята си и как е започнало всичко. Запознават се в университета, придобиват магистърски степени (а Кърт – и докторска) и после и двамата работят 6 години като… учители в обществено училище. Точно това им дава познанието, необходимо, за да решат, че не това искат за своите деца. Въпреки че си мислят, че това ще е доживотната им кариера, през цялото време не са доволни – казват, че учителите просто едва имат време действително да учат децата от всичката бюрокрация, административни задължения и бумащина. Затова избягват от системата в Европа, там зачеват първата си дъщеря, връщат се в Америка и започват нелекия си път на пионери на домашното образование.

   Имат резерви към наложилия се термин “home schooling”, заради налагащата се асоциация с училището – четвъртита сграда, подобна на затвор, унифицираща характери, начин на мислене и бълваща ‘послушни’ граждани. Казват, че домашното образование става в среда на обич и подкрепа. Затова термина не им харесва. Казват, че да учиш децата си вкъщи означава във всяка дейност да виждаш възможност – докато готвите заедно да учите дробите, докато пътувате да учите география, докато пазарувате учите аритметика и т.н., примерите са безкрайни. Преди време Кърт отива да работи в Австралия и цялото семейство отива с него. Децата цяла година преди това са учили за Австралия и когато отиват, “вземат училището със себе си”. Друго забавно е, че почивният им от учене ден е бил през седмицата, че като почнат да учат по един предмет не се ограничават да го правят в рамките на един час или един ден и т.н. – примерите за гъвкавост и пригоденост на програмата към конкретното дете са много. Казват, че най-важното е още в началото да седнеш и да напишеш какво точно искаш да дадеш на детето си, какъв човек искаш да стане и кой вид образование ще е в състояние да постигне тези цели. “Писмената форма много помага – и когато трябва да защитиш решението си пред другите, и когато ти самия имаш нужда от мотивация в труден час”.

   Казват, че домашното образование е начин на живот и са прави. Самите те като родители са се развили и израснали, учейки децата си. На въпрос как се справят други родители, които не са били учители, отговорът беше, че най-добрите родители, обучаващи децата си у дома, дори не са завършили колеж. Това, че те двамата са били учители от системата, само е затруднило работата им у дома.

   Различните Щати имат различни образователни изисквания и програми, но обучаващите се у дома гледат на тях като на минимални стандарти. Казвали са на училищните власти, че покриват всичко това, но не се ограничават с него. Добре звучи, а?

   Казаха:”Ще ви покажем визитната си картичка” и пуснаха да разгледаме… снимката на семейството им. И двете им дъщери са влезли в университет /”нямаме никаква причина да не я приемем” са били думите на изпитващия/, а сега и внуците им се обучават у дома. 

   Не им е било лесно, разбира се. Имало я е първоначалната съпротива от близките, опасността децата им да станат аутсайдери, бунтът в тийнейджърските им години (“не особено голям, тъй като не може да ти липсва нещо, което не познаваш”), прокарване на условия и закони за домашното образование – нещо подобно на това, през което минават сега семействата в България. 

 

alt

 

 

   На срещата присъстваха и председателят на Асоциацията на домашното образование в България – Петър Порумбачанов /на снимката най в ляво/, заедно с най-големия си син. Семейството има общо четири деца и всички се обучават у дома! Също и жената, която ни превеждаше – Петя – тя също имала четири деца, които обучавала у дома! Изумително, а?

   Петър каза: “Основното е да усетиш силната страна у децата си и да я стимулираш. Да ги научиш да обичат да учат, останалото е лесно”.

   Силно съм впечатлена от тях, въпреки че аз лично имам известни резерви към цялата работа… Не по отношение на училищните недостатъци в България, разбира се. Те са прекалено много и стават дори още повече, съотнесени към времето и годината, в които живеем.  А по отношение на отдадеността на поне единия родител изцяло на децата. Без лични амбиции, без възможност за собствено занимание, без особена възможност за общуване в различен обществен или колегиален кръг. Ако щете – без възможност да се отдаде на повече деца, не само на своите. И още много, но, както казва Петър в това страхотно интервю: “Хубавите неща са трудни, затова са хубави”. За съжаление не остана време да обсъдим това с Линда и Кърт, както и с българските родители. Поне имаше време да се снимаме заедно:)

 

alt

 

   Така или иначе, темата е сериозна, многообхватна и съвсем индивидуална. Но определено си заслужава човек да се замисли, нали? 

 

Страница на Сандра и Кърт Лъвлейс: www.lifeworkforum.org

Страница на Асоциацията за домашно образование:     www.homeschoolingbg.com

Страницата на Василена с пост по темата: www.blizodobebeto.com/2010/02/15/homeschooling/