Къща на село 3

Към “Къща на село 2

Част 3: Как (бързо) стана всичко


И така, още в деня, в който огледахме всички имоти, се върнахме в „нашата къща” и си стиснахме ръцете с леля Калина и сина й. Разбрахме се кога ще подпишем предварителния договор, разбрахме се датата на сделката да е точно месец след него, разбрахме се, че ние ще обикаляме за документите (институциите в Каспичан и Нови пазар скоро ни станаха близки) и зачакахме. Първо, разбира се, трябваше да се продаде апартамента ни във Варна. Мъжът ми много се притесняваше ще стане ли навреме. Напразно. Като съдех по развитието на нещата досега, аз бях напълно спокойна и за това.

Както очаквах, самата сделка мина като на шега. Сигурна съм, че ще запомним как единия ден във Варна си продадохме апартамента, а на следващия ден в Нови пазар купихме къщата. Тук няма шега, доказват го документите, в два поредни дни на април 2012-та. Ангелски игри, а? 🙂

altПосле лекотата на работата продължи. Бащите ни вече се бяха погрижили за лозето и асмите, които имаха нужда от подрязване по-рано, бяхме ходили с леличката, когато тя все още ни беше домакиня. Вече като си взехме ключовете, с мъжа ми започнахме да се чудим какво, колко, кога… Баща ми прекъсна това с едно обаждане, че отива за няколко дена. Ура! И като се метна, за нула време с майстори събори едната вътрешна стена и отвори врата, която води до помощните помещения отзад , за да започнат работа по банята. Много по-скоро, отколкото въобще си бяхме представяли, имахме оборудвана баня, тоалетна и разчистена кухня, която иначе беше почти непроходим зимник. Майстори работеха по септичната яма, други копаеха лозето, окопаваха и измазваха овошките, а ние садяхме. Посадихме лук, чесън, грах, бакла, дори царевица, картофи и малко цветя. Разбира се, садихме съвсем аматьорската, като се надявахме нещата да поникнат и растат пак като на шега, както всичко по къщата досега.

Ето че наближава деня, в който за първи път ще останем да спим в новата си къща. Използваме идващите четири почивни дни, за да се нанесем напълно. За целта започваме да планираме какво ще ни трябва и да уговаряме за уречения ден сутринта за Варна камион, който да мине през няколко места в града и да събере легла, матраци, пералня, печка и други по-едри неща. Мъжа ми тръгва с него, като за мен остава лесната задача да побера в колата две деца, багаж като за почивка (т.е. всичко, до сешоара и гърнето за всеки случай), купища чаршафи, завивки и пердета, множество купени хаотично инструменти, започващи от гвоздеи и свински опашки и стигащи до две брадви(!), всякаква кухненска посуда, хранителни продукти за няколко седмици, и накрая, о, Господи, клетката с канарчето, и да пристигна преди камиона, за да отключа къщата и да го посрещна! Нищо работа като за мен, дори и когато не съм съвсем във форма (бях на концерт предната вечер, няколко бири и доста късно лягане, нали).

alt

Така или иначе, някак се справям почти в график, пристигам с децата и ето я и нея. Къщата. Ето го хубавото предно дворче, ето ги неземните скали отсреща, ето ги майсторите за банята и купищата работа, която ни очаква в близките дни. Селото е оживено, за хората там празниците са закон, пък и почти от всяка къща се чуват ремонтни дейности, като при нас. Пролетен ентусиазъм, гарниран с оглушително звучащите отнякъде евъргрийни на старата градска песен, които тепърва ни предстои да заучаваме в детайли. Докато мъжа ми се разправя с майсторите, които говорят почти неразбираемо, затова пък енергично, а децата се мотаят в предното дворче, аз започвам да оправям спалните, тъй като в момента ми е най-важно да има къде да сложа чаветата вечерта да спят. Оказва се, че матраците са прекалено високи за тези стари легла (мда, сега разбрахме, че е трябвало да купим дюшеци) и, след като бях изчистила стъклата, бях облизала всички паяжини от стените и таваните, както и всичко от пода с прахосмукачка, майсторът се качва горе и започва да ремонтира леглата на място сред дъжд от трески. Накрая, след много чистения и намествания, най-после измивам дъсчения под с препарат, застилам леглата с чисти чаршафи и завивки, забучвам нощната лампичка със Спондж Боб в контакта и доволно затварям вратата, за да се захвана със следващата неотложна задача, като например да наготвя, защото децата, от скука и/или от чистия въздух огладняват далеч по-често…

През цялото време длъгнестият майстор с големи очила и рошава, прошарена коса ме пита къде са му видийките (все още не знам какво, по дяволите, е това), къде баща ми е оставил флекса, имаме ли ролетка и разни такива, водещи до все по-голямото ми раздразнение… Аз се чувствам доста дезориентирана и все питам мъжа ми къде е малкото дете, как може да не е видял къде е отишло, но най-трудно за свикване е, че през половин час някой съсед вика на портата „Алоу” …! Явно сме сензацията на селото, новината се разпростира като пожар и по-смелите направо идват да ни видят с очите си. Извървя се кой ли не, половината търсят нас, половината търсят майсторите ни, една леличка влиза направо и в отговор на учудения ми поздрав казва: „Аз бях много близка с Калинка, даже плаках, като си отиде на Шумен, на, затова така си влизам като у дома. Хайде да ви водя на чешмата за вода”. Друг един чичо дръпна далеч пред другите, като извика: „Зафоу!” (явно се е запознал с баща ми по времето, когато той е избивал вратата в каменна стена и е завързвал странни приятелства.) Та този чичо си искаше обратно „реголвачките”, които накрая се оказаха едни прости прави лопати…  По едно време мъжа ми казва, че се уговорил през оградата със съседа, който гледа телета, и отива да купи от него сирене и мляко, като пренебрегва довода ми, че имаме и от двете, защото „вече бил обещал”. Сиренето се оказва почти кашкавал и едно от най-вкусните подобни неща, които сме яли. На тръгване искаме да си купим за града, но разбира се, няма повече, защото кравата скоро щяла да ражда, а и тъкмо били приготвили три килограма за дъщеря си. Такива едни, мили селски неща…


/Към “Къща на село 4“/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


КМП # 38 – Първи юни за момчетата от Бойчиновци


Значи, моите са от типа презадоволени, до голяма степен разглезени и самодоволни деца. Имат щастливо детство, което води до израстване като щастливи, уверени и – както казват обаче – не особено амбициозни възрастни /за това съм склонна да се съглася, защото и аз самата съм такъв пример/. И все пак съм убедена, че обичта, спокойното израстване и изобщо вниманието към детето са му жизненонеобходими.

Изглежда, по някакъв начин, момчетата от дома в гр. Бойчиновци са били лишени от това, иначе нямаше да попаднат на такова място. На мен термина “поправителен дом” ми звучи като от миналата ера и си е така. Само че той съществува, днес, през 2012-та. Там водят осъдени непълнолетни момчета между 14 и 18 години, и въпреки розовите краски в това описание, мястото си е затвор.

Предполагам че, освен всичко друго, много им липсва човешко внимание. Затова подкрепям  намерението на хората от ФСПВ (Фондация за социална промяна и включване) да ги посетят на първи юни, да поиграят с тях футбол и да си поговорят. Дано има нужния ефект.

Ако искате, пратете малко пари по сметката на фондацията или разпространете информацията. А ние е ясно, че ще купуваме ролери и кукли за нашите фукли…


ПП. За инициативата разбрах от статията на Жустин Томс, благодаря!


Къща на село 2

(към Къща на село 1)


 Част 2: Първа среща


И така, дойде денят на първата среща между нас и къщата. Между нас и до този момент все още неясната мечта.

Така попаднахме едва за втори път в село Кюлевча. На 80 км от Варна, то е само на няколко километра след края на магистралата (Хемус). Стига се лесно, кара се бързо, безопасно и икономично. Самото село е добре защитено от скалите, усещането е силно духовно, въздухът е наситен с добра енергия… Светло е. В началото на март, за разлика от града, тук има доста сняг. Води ни собственичката, леля Калина. След последния завой познавам зелената ограда от снимките и изпитвам усещане, сякаш си идвам у дома. Странно е.

alt

Влизаме в двора и с мъжа ми се споглеждаме – вече знаем. Това е тя. (После разгледахме още няколко къщи и имота в селото, разбира се, но знаете с какви очи гледате другите, когато вече сте избрали със сърцето си).  Къщата е прекрасна. Здрава, стабилна, с основи от ръчно дялани масивни камъни. Строена е от бащата на леля Калина и е …ами, истинска. Покривът е наред, в стаите почти няма влага, въпреки че не е влизано особено през последните четири години, дограмата е стара и май само тя има нужда от смяна, има стабилни легла, красиви скринове и дори кукли, наредени на едно малко легълце. Само трябва да измислим къде и как да направим баня и тоалетна вътре.

Дворът… Дворът е приказка, мечта. Под преспичките на предното дворче се виждат зелените туфички на напъпващите кокичета и нарциси, пълно е с добре зазимени рози, голям трендафилов храст е разперил клонки над вратата, предвещаващ страхотни цветове и аромат. Казаха ни, че покрай външния дувар под снега има много здравец, а отгоре има огромна асма. Пейката беше счупена, но, уверявам ви, видях компанията ни покрай масата в лятна вечер, под фенерите, закачени на асмата, похапващи и пийващи с приятели, а наоколо децата играят под разнасящия се упойващ аромат на розите… Видях го! Искам го!

И така, вече бяхме пленени. Оказа се, обаче, че най-ценното на цялото място (общо почти два декара), са многобройните плодни дръвчета в задния двор, даващи богата реколта. Дрян, праскови, кайсии, ябълки, сливи, дори благородната черница. В двора има задължителния за благосъстоянието и благоденствието на стопанството орех, и дори – дръжте се сега – липа, ура, която нямам търпение да цъфне. Леличката ни обясни, че под мястото има богати подпочвени води, затова всичко цъфти и вързва почти без допълнителни грижи. От приятелите си знаехме, че районът е плодороден и благодатен, тя също го потвърди. Отглеждали са какви ли не зеленчуци, правили са вино дори от касис, навсякъде из двора имало подправки, които ще видим напролет, а под овошките било пълно с ягоди. О, благодаря ти, природо! Благодаря ви, мили хора, че така добре сте се грижили за отредените да станат наши къща и градина.

Ето как нашите ангели ни доведоха на точното място с точната къща и точните хора. Всичко, което ние трябваше да направим, е да им се доверим. За мен беше от голямо значение какви са били хората, от което поемаме всичко. Е, те са съвестни, работливи, много добри стопани, с добри отношения със съседите и съселяните си, точно за каквито си мечтаехме. Леля Калина срещна един съсед на улицата и се разговориха как той трябва да й върне книга за Цар Симеон. За книжни маниаци като нас това беше още един знак, макар и вече да нямахме нужда от него.

Защо продават къщата си на село ли? Прозаично е – те са вече доста възрастни, децата и внуците им живеят далече от Шумен и нямат сили да гледат как бащината им къща се руши, уви. Видно е, че не им е лесно да се разделят с нея… Що се отнася до нас, винаги са добре дошли!

/към Къща на село 3/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 1


Част 1: Как въобще ни хрумна?


В началото всичко започна приказно – чрез един сън, упорито явяващ се на мъжа ми. Сън за бабината му селска къща, окъпана в слънце, за големите, отрупани с плод градини, за плитките с лук и коритата със стар боб… За безгрижните му дълги лета, прекарани с още двайсетина деца в околностите на селото, за безкрайните им приключения. За гръмкото му според мен твърдение, че тези лета са го формирали като личност… Е, кой не иска да даде това и на своите деца?!

А сега да се върнем в реалността – ние сме семейство с две деца, винаги живяло в града. Едното ходи на детска градина, другото на училище, бащата на работа и само аз – майката – имам известна свобода. /Колко голяма е тя може да ви каже само майка на две малки деца;)/

Та, този сън продължаваше да се явява на мъжа ми периодично, той ми го споделяше, наред със задълбочаващото се усещане, че една къща на село би била, освен пристан от напрегнатия градски живот, и инвестиция в здравословното ни хранене чрез отглеждане на домашни зеленчуци и плодове. Също така трябваше да е по-далеч и по-високо от нашето нулево надморско равнище във Варна сега (не само заради въздуха, но и за всеки случай, нали:). Но, за да не ни е скучно и да имаме някаква връзка с мястото, щеше да е хубаво да имаме някакви познати в селото. Мое изискване също беше наблизо да има вода. Да е хубаво, голямо и чисто село, доброто излъчване е задължително, а усещането ни там – много важно.

Всичко това ни се избистряше постепенно, в продължение на месеци, къде съзнателно, къде мечтателно, и така…

До момента, в който близки приятели ни поканиха в тяхното село Кюлевча, близо до Шумен, точно под изумителните, енергийни Мадарски скали! Само едно нощуване, само едно изкачване на високото, само един поглед към просторната равнина, осеяна с нивички, пътчета, жп линии и малкия, красив язовир на селото, само едно докосване до интригуващия обичай който се изкачи на скалите да прави пирамидки от камъчета, ни плениха. Само една нощ.


alt

Гледката от скалите над селото. Вляво се вижда язовира, в далечината е Шумен,  а вдясно – Мадарският конник


Вече знаехме, че това е нашето място и че това са нашите хора. Остана ни да чакаме съдбата и синхронността да свършат своята работа:)

Трябва да признаем, че те ни дадоха известно време да узреем съвсем за идеята. Помогнаха ни да сме убедителни пред родителите си, които ни бяха оставили малко апартаментче, че инвестицията в селска къща с голяма градина далеч надминава вземането на малък наем от тухлена кутийка в града. Накараха ни да проверяваме от време на време обявите за имоти в селото, за да попаднем на къщата, която ни остави с най-добро чувство засега. Помогнаха ни да проведем няколко разговора със сина на възрастните собственици и ни осигуриха спокойствието никой да не ни пипа къщата през зимата.

И така, дойде денят на срещата между нас и нея. Между нас и до този момент все още неясната мечта.


/Към Къща на село 2/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Отново за Проектозакона за детето


Аз съм от онези нормални родители, които съчетават няколко метода на възпитание, без винаги да си дават сметка какви са, защо и т.н. Наблягам на „нормални”. Поколението на родителите ми мисли, че децата ми са супер разглезени, защото се съобразявам с хранителните им предпочитания. Кликата на „майките лакто-еко-био сектантки” ме заклеймява, че не съм кърмила децата си поне до година и осем месеца, че не им пека всеки ден домашни бисквити и даже им давам да ядат купешки сладолед.

Очевидно някои от разбиранията ми са насложени от детството, други са възприети наскоро, но най-вече се опитвам да следвам вътрешното си усещане. Разбира се, основно се водя от своите деца и много се уповавам на мъжа си, на неговите много по-ясни преценки и безпогрешната му интуиция.

 

От месеци се опитвам да се ориентирам между всички мнения по отношение на проектозакона за детето. Много ми е трудно да заема позиция, лутам се, нямам категорично мнение. Но, по-скоро съм на страната на тези, които не го приемат в този му вид.

За себе си установих, че за възприемането на такъв закон огромно влияние оказва от каква гледна точка гледаш на него, като какъв. Позициите на всички са различни, защото всеки гледа от своята гледна точка:

– Про-държавните неправителствени и различни социални организации са се нагледали на всякакви гадости, те са професионално „повредени”, а и нямат време да мислят за нормални деца като моите, те мислят предимно за децата в риск и изоставените от родителите си деца.

– Про-американските фанатици, прокламиращи домашното религиозно образование – те не мислят за децата в риск, те мислят само за своите деца и как да ги “опазят” от Държавата.

– Про-семейните нормални родители като мен… е, те не вярват, че тази Държава е в състояние да прецени и се погрижи по-добре за нашите и въобще за които и да са деца. Няма как да знам, че държавата се отнася, хъм, така, към предоставените на грижите и преценките й деца и да съм спокойна след приемане на такъв закон.

Два са основните аспекти, които наистина не мога да преглътна в този проектозакон. Единият е прекалено субективните определения (да, за най-добрият интерес на детето), за които ще преценяват и решават незнайни чиновници, съдии и въобще чужди хора. Другият е този със задължителните неща, замаскирани като права – задължителното слагане на ваксини, задължителното училищно образование и т.н. Вярно, че те кореспондират с други закони, но и с тях не съм съгласна. Щом са част и от този – не съм съгласна! Във времена на духовно пробуждане, нови енергии на Земята, до голяма степен носени от децата, нови отношения на любов и свобода – задължителните неща са отживелица. Последен отчаян опит от страна на правителства, служби и агенти за контрол, печалби и прочие тъмни цели. Да, аз съм умерен почитател на всички конспиративни теории. Като под умерен почитател разбирам мислещ потребител. Без крайности, но и без капаци на очите. Затова, просто не съм съгласна такива важни, основни неща за нашите деца да са задължителни, нито да подлежа на законова санкция, ако не ги избера.

Просто е – държавна превенция на изоставянето (защото 98% от децата в домове си имат родители!), реална политическа воля за затваряне на институциите и преминаване към центрове от семеен тип, подкрепа на истинските родители да отглеждат нормално децата си (а не просто вземане на деца от бедни родители), действителна реална грижа.

В крайна сметка наистина е просто – любов към децата, съобразяване с избора на другите, свобода.

Нека бъдат, сега!