Къща на село 7

Към “Къща на село 6


Част 7: Осъзнаването, но и реколтата.


Залавяме се с изпълнението на работния план и точно тук и сега настъпва моментът на отрезвяването. Рязко. Ама наистина, колко много работа има! В къщата, в двора, в градината! И как ще се справим с всичко това? Дърветата са с превити клони, а плодовете им започват да зреят, черниците дори започват да падат, картофите са избуяли с буйна растителност, царевичките се кипрят нагоре, тревите и плевелите растат с видима скорост, майсторите се мотаят, други не се появяват и нещата изостават… Искам мама!

alt

И ето, че тя идва. Само като ни чуват да мънкаме по телефона ”Абе, тая септична яма сега колко трябваше да е широка?…” и долитат още същия следобяд. Работата потръгва, майсторът се стяга, децата се радват на баба и дядо, ние имаме повече време за градината и скоро изникват нови лехи с щръкнали стръкове домати, пипер, чубрица… Добре, че още първия ден хванахме една мургава бригада от съседното село Мадара и те заградиха дерето в края на мястото с хубава, здрава ограда. Нашите си заминават, защото имат работа в града, но майстора довършва септичната яма, а ние вземаме от дърводелеца, лакираме и монтираме новите прозорци на мястото на красивата, но разкапваща се стара зелена дограма. Така програмата максимум за седмицата е изпълнена, ура.

alt

Междувременно правим първия си постен гювеч почти изцяло със зеленчуци от нашата градина – лук, грах, моркови, бакла – само картофите са подарените ни от майстора. Много сме горди и ужасно ни се услажда! Искаме да се похвалим на целия свят, затова се обаждаме на братовчедка ми (онази вълшебница със снимките) и тя с патос казва точно това, което искахме да чуем: „ Е, вие сте био-класици!…”

Да, да, това сме ние!

Жегите обаче започват да стават сериозни, децата дишат като рибки на сухо и се киснат всеки ден в басейнче. Измислиха си нова мода – посипват във водата джанки и вишни и пада голяма игра (не ме питайте каква!). Иначе вечерите са чудесни – на двора, с бира, скара и мачовете от европейското, точно както си представяхме в мечтите си… Е, седмицата ни изтича и дойде време да оставим хубавия, селски живот. Нито на децата, нито на нас ни се тръгва особено. /Един път като се прибрахме Криси ми каза: „Мамо, липсва ми агнешкото блеене!” и малката започна да й блее:)/.

alt


На тръгване за града прилагаме една хватка, на която ни научи свекъра ми, (по)читател на вестник „Хоби фермер” – забучваме в земята до насажденията пластмасови бутилки с гърлото надолу, режем им дъното и ги пълним с вода. Очаква се да поливат по малко, докато се върнем. Което става – кога? – едва след седмица. Този път предлога (на мъжа ми) е, че бързаме да хванем липата, преди да е прецъфтяла. Чудя се какво стана с първоначалния план за ходене веднъж в месеца?! От друга страна, Варна през летните уикенди е …, как да кажа, не особено приятна. Важните неща като плаж, тренировки и игра с приятели са за през седмицата. Малко по на запад и по-нависоко през почивните дни е далеч по-готино – селото е пълно, има разни празници (като Еньовден с конни състезания), отвсякъде се чува жизнерадостна музика, с която вече започнахме да свикваме и дори ни липсва, като я няма…

Та, вече на пътя, близо до отбивката за Мадара, в подножието на величествените хълмисти плата, от климатика на колата започва да нахлува свеж въздух с аромат на зрели жита и може би цъфналите слънчогледи от лявата стната на магистралата. Мммм, да, вече дишаме по-леко! Пристигаме и притеснени се втурваме в градината. Установяваме, че растенията са на съвсем малко от изсъхване, но все пак бутилките са спасили положението. Този път водим за подкрепление роднините на мъжа ми и за един ден успяваме да наберем достатъчно липов цвят (не с метлата, нали), да оберем зрелите плодове и да направим доста компоти от кайсии и сливи, също и да извадим лука, преди да го е измъкнало сляпото куче. Това вече е нещо – истинска реколта! Количествата не са големи, но пак не е за вярване, че само за два месеца земята ни е подарила толкова блага. Нищо не може да се сравни по сладост със собствената продукция!


/Към “Къща на село 8“/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 6

Към “Къща на село 5

Част 6: Лятото идва!


През почивните дни около 24-ти май отново се стягаме за село. Разбира се, включваме се в празничното шествие в града, но веднага след почерпката се товарим на колата в познатия формат и отпрашваме към скалите. Този път има скрита екстра – намислила съм да отидем на концерт в голямата мадарска пещера, в рамките на ежегодната среща на Бялото братство, която се провежда точно тук и точно сега. Очакваме вълшебство, а заварваме проливен дъжд, продънено мрачно небе, мокри, черни скали и никаква музика, освен бясното барабанене на дъждовните капки върху покрива на колата и после върху къщата и градината. Вали през цялото време, само един ден слънцето ни се показва и ние веднага плъзваме с децата на разходка из калната гора.

Боже, тези скали! Не мога да опиша чувството, което ме изпълва под тях, само като ги гледам. Знам само, че винаги искам да ходя там, че там се чувствам на мястото си, това е. 

alt

След като не успяваме да свършим почти никаква работа по къщата и по засаждане на неща в градината, се прибираме в града, но вече замислящи грандиозно „отмъщение”. Мъжът ми си взема цяла седмица отпуск и в началото на юни акостираме с много багаж, сериозни планирани задачи и завиден хъс. С нас за уикенда идват скъпи роднини, с които си прекарваме повече от чудесно, а те се отчитат с прекрасни професионални снимки, за които сърдечно благодарим! 🙂

Междувременно, по път се отбиват да ни видят двама от най-старите ми и близки приятелка и приятел, поотделно. Познавам ги, затова през поздравленията им безпогрешно разчитам: „Направо сте луди, как може доброволно да се нагърбите с толкова много работа, толкова далеч от морето, и за какво?”. Мдаа, и аз ви обичам! 🙂

Някъде в този период на мен най-после ми прави впечатление щедростта на хората тук. Нашият майстор, на когото плащаме дневна надница, един ден идва и с апломб ми връчва торба с към 3 кг пресни картофи („На, да опържиш на децата”), а на мъжа ми – връзка разсад домати. Егати! После пък, ставам аз една сутрин, някъде към десет, десет и нещо (пфу, къде ти, по-рано е било, но след Жоро) и заварвам в кухнята две огромни тиквички, донесени от съседа. На другия ден същият този чичо Божо се появява на вратата с носталгичен плик от вестник, пълен с вишни, и мелодично и внимателно вика: „Кристина! Кристина! Ела, ако обичаш”. Започва да ни става неудобно, трябва и ние да започнем да даваме, ама какво? Надявам се като започнат да зреят и нашите неща да се сетим да им върна жеста…

Иначе този път в играта на село са намесени нови участници – жегата и ужасните комари и мухи. Мажа децата против слънце и против насекоми, Криса става пълно профи с мухобойката, спешно се снабдяваме с мрежи за прозорците, а ръцете и краката ни все пак са на големи червени петна… Няма как, борбата е неравностойна.

По отношение на буболечките, ооо да, има ги във всякакви размери, калибри и разцветки. Опитваме се да ги приемаме нормално, въпреки че за глезените ни градски стандарти са малко трудно поносими. В градината виждаме и по-големи: рогач, носорог… Абе, страшнички са. Въпреки че ето какъв диалог се разигра веднъж между мен и голямата ми дъщеря (записах си го дословно):

– Мамо, знаеш ли, че снощи открих в леглото си доста голям бръмбар?

– Ау! И какво направи?

– Ами избутах го на пода.

– Е, как, и той къде отиде?

– Не знам, негова си работа…

Та така, хаха…

За финал ви поздравявам с тази лъвска глава:

alt


Към “Къща на село 7


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 5

Към “Къща на село 4

Част 5: Първи гости


След две седмици отиваме отново за ден и половина. Не мога да повярвам, че е минал едва месец след сделката. Наистина се чувствам като у дома! Сякаш винаги съм идвала тука така.

Градината е много променена. Цветята са се сменили, сега едни са прецъфтяли, други сега нацъфтяли. Много са пораснали до неузнаваемост, божурите са в разцвета си, цветния храст в подножието на стълбите за втория етаж е отрупан с големи лилави цветове и има нужда от вързване нагоре. Всичко е по-слънчево, по-светло и по-зелено, отколкото някога сме го виждали.

alt


Битово почти сме уредени. Банята е напълно готова, използвахме я още предния път. А сега дори посрещаме първите си гости! Всъщност самото ни идване се дължи на това, че голямата ни дъщеря трябваше да се явява на едно състезание по математика в … Шумен. Като разбрахме къде ще е (Шумен е на 15 км от село), веднага се съгласихме Криси да запълни отбора. Няма значение бензина – каузата си заслужава, няма как! 🙂

И, хайде пак – две деца, багаж, дрехи, канарче – само че този път е добавено ставане в 6 ч, тръгване от Варна в 7 и 20, слаломиране по магистралата, подминавайки коли с други съученици и пристигане на нужното място в Шумен след по-малко от час. Децата влизат с бодра крачка на заколение, а ние заслужено се отдаваме на кафе, палачинки и други забавления. Минавайки покрай магазин за мебели, небрежно влизаме да разгледаме (да, бе, да, кого заблуждаваме). Резултатът – купуваме трапезарен разтегателен диван и едно легло с матрак, мъжа ми се качва в камиона до село, ние се мъкнем този път след тях, след изморителния край на изморителното състезание, заради което в 1 наобяд се чувствах като работила цяла седмица. И – понеже явно не й е стигнало – Криси кани семейството на един съученик на кафе на село, само за малко. Нищо по-лесно! Само малко повече бързане, лудо пазаруване (сама, с децата и канарчето), нервно изчакване да се вдигне бариерата на жп прелеза в Мадара (за да мине накрая само един мизерен локомотив, пфу), после скоростно опъване на тентата и привеждане в обитаем вид на мястото, до вазата с цветя на масата на двора… Вярно, имаше много игри на матрака със съученика и тригодишното му братче, футбол и показване на двора, беше забавно. Е, обядът ни беше в 17 ч, когато гостите си тръгнаха, но, както казах, беше дълъг ден. Разбира се, после пак имаме гости за вечеря, но тъй като точно това ни беше целта с къщата, хич нямаме право да се оплакваме. Както е казано – „Внимавай какво си пожелаваш, защото…” 

Поне все още ни остава неделята, в която бяхме решили да се наспим. Уви, хората на село спят бързо, стават рано и в 8 ч сутринта вече чукат на чужда врата. В случая – нашата. Групата косачи дошли по грешка пак у нас, вместо у приятелите ни и след шоковото събуждане бяхме дотук с излежаването. Не, наистина, кога ли ще свикнем? (Дали селото ни създава стрес или ние сами си го създаваме, а селото го омекотява, това е въпросът. Питам и отговор не искам)…

altПо някое време през следващата седмица майка ми и баща ми отиват пак да пръскат скъпоценните си асми (защото тази пролет тук се скъса да вали). Навръщане се обаждат, че ще минат през нас да ни донесат някои неща, които били набрали. Супер, първата ни био-продукция, напук на всички, които предвиждаха, че без редовно поливане нищо няма да излезе! Каква бе изненадата ми, когато видях в една купа малко черници, съвсем малко ягодки, буквално шест бобчета бакла и няколко стръка прецъфтяла целина!? Хм, хм, с тези темпове ще си възвърнем инвестицията чак следващия път, когато всички планети се подредят в една линия…

Към “Къща на село 6


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/



Къща на село 4

Към “Къща на село 3

Част 4: Първата ни нощ в къщата 


Оказа се, че само аз съм спала неспокойно, защото постоянно ставах да наглеждам децата, от отсрещната къща ми блестеше ярка светлина през прозорец, в бързината останал без перде, а едно куче не спря да лае някъде супер наблизо като за добре дошли. Затова пък сутринта се събуждаме от силно гърмене на музика и в просъница осъзнавам, че това е „Ако умра ил загина” (поздрав!), на която майсторите на съседа пригласят в 8:12ч (както невярващо фокусирах на дисплея на телефона си), отдавна започнали работа по зида на оградата му. Музиката продължи до два следобяд, като мина пълната гама знайни и незнайни фолк хитове по няколко пъти. Кошмар. Най-после настъпва тишина и последва спокойната част, за която всъщност се натискаме – чирикане на птички, тук-там измучаване на крава, далечно подвикване… Музикалният букет се възобновява вечерта с гостите на стопаните в съседния двор по случай първи май, като тук възрожденските парчета бяха по-малко, за сметка на механджийските класики. Ние в нашия двор, мъчейки се с импровизираното огнище от няколко тухли и дима от скарата, потропващи в такт с „Бяла роза” иззад оградата… – селска идилия!

Трябваше да постоим четири дена, за да успеем да се качим най-после на скалите, а и да установим, че камбанарията на загадъчната, стара църква, която от доста време се опитвам да открия, се вижда от собствения ни двор! Гледахме залеза, копахме и оградихме детска градинка (която така и остана незасята, въпреки амбициозно приготвените от Криса девет вида семена за плодове и зеленчуци), изхвърлихме тонове боклуци, спазарихме и наредихме в мазата няколко кубика дърва, вечеряхме с приятелите си, търсихме обхват на телефоните си, но скоро не се сещахме къде сме ги хвърлили и въобще – прекарвахме си страхотно.

altА децата? Децата в началото се чувстваха нервни от липсата на телевизор и компютър, разхождаха се като зверчета в клетка и хленчеха, че им е скучно. Постепенно се заиграха на двора, голямата четеше часове наред на един стар матрак под тентата, а малката не остави и едно неоткъснато лале в градината, като постоянно питаше дали може да откъсне ей онази роза – голяма пъпка на божур, която до вечерта разцъфна. Играеха си заедно, играеха си по отделно, бърбореха и скачаха по матрака, тихо си шепнеха в някакви свои сценки и шумно се караха за камъчета и семки. Разбира се, дрехите им се запазват чисти за време, по-кратко отколкото да кажа: „И внимавайте да не се…” – и толкова. Но пък на кого му пука?…

Въпреки хаоса, нещата лека-полека се подреждат, заедно с плочките на пода в кухнята. Започваме да намираме приборите когато ни трябват, приготвянето на храната влезе в график и имаме почти всички удобства (даже картофобелачка). Най-много ни липсва бърз интернет, най-малко – телевизор. Но тези неща наистина губят важността си на село, близо до земята, близо до водата…

Запознахме се с бай Станчо, който има парник и при когото редовно ходим да купуваме разсад за розови домати и краставици „Гергана”, които тъпчем в колата за вилите на бащите ни в града и малко за нас… Запознахме се с дърводелеца Марчо, който ходи по градски облечен с риза и елече, но е много добър майстор, на когото поръчахме да ни направи нова дограма… Запознахме се със съседите до нас, леля Дора е пенсиониран музикален педагог и учи деца да свирят на пиано в Шумен, а дядо Боже (както тя нарича мъжа си Божидар) два пъти къса цели клонки с почти узрели череши и ги подава на децата през оградата и един път лично дойде да върне топката им, вместо да я подхвърли през зида…

Хората са страхотни, майсторите действат, но ние вече започваме да си мечтаем за малко усамотение и спокойствие. Искаме къщата да се опразни от чужди хора, да заключим входната порта и да се правим, че ни няма, ако някой приятелски започне пак да вика пред нея… Дали ще стане или просто ще свикнем с начина на живот тук?

Към “Къща на село 5


“И хората ще започнат един на друг да си помагат. Тогава човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие.” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/