Къща на село 4

Към “Къща на село 3

Част 4: Първата ни нощ в къщата 


Оказа се, че само аз съм спала неспокойно, защото постоянно ставах да наглеждам децата, от отсрещната къща ми блестеше ярка светлина през прозорец, в бързината останал без перде, а едно куче не спря да лае някъде супер наблизо като за добре дошли. Затова пък сутринта се събуждаме от силно гърмене на музика и в просъница осъзнавам, че това е „Ако умра ил загина” (поздрав!), на която майсторите на съседа пригласят в 8:12ч (както невярващо фокусирах на дисплея на телефона си), отдавна започнали работа по зида на оградата му. Музиката продължи до два следобяд, като мина пълната гама знайни и незнайни фолк хитове по няколко пъти. Кошмар. Най-после настъпва тишина и последва спокойната част, за която всъщност се натискаме – чирикане на птички, тук-там измучаване на крава, далечно подвикване… Музикалният букет се възобновява вечерта с гостите на стопаните в съседния двор по случай първи май, като тук възрожденските парчета бяха по-малко, за сметка на механджийските класики. Ние в нашия двор, мъчейки се с импровизираното огнище от няколко тухли и дима от скарата, потропващи в такт с „Бяла роза” иззад оградата… – селска идилия!

Трябваше да постоим четири дена, за да успеем да се качим най-после на скалите, а и да установим, че камбанарията на загадъчната, стара църква, която от доста време се опитвам да открия, се вижда от собствения ни двор! Гледахме залеза, копахме и оградихме детска градинка (която така и остана незасята, въпреки амбициозно приготвените от Криса девет вида семена за плодове и зеленчуци), изхвърлихме тонове боклуци, спазарихме и наредихме в мазата няколко кубика дърва, вечеряхме с приятелите си, търсихме обхват на телефоните си, но скоро не се сещахме къде сме ги хвърлили и въобще – прекарвахме си страхотно.

altА децата? Децата в началото се чувстваха нервни от липсата на телевизор и компютър, разхождаха се като зверчета в клетка и хленчеха, че им е скучно. Постепенно се заиграха на двора, голямата четеше часове наред на един стар матрак под тентата, а малката не остави и едно неоткъснато лале в градината, като постоянно питаше дали може да откъсне ей онази роза – голяма пъпка на божур, която до вечерта разцъфна. Играеха си заедно, играеха си по отделно, бърбореха и скачаха по матрака, тихо си шепнеха в някакви свои сценки и шумно се караха за камъчета и семки. Разбира се, дрехите им се запазват чисти за време, по-кратко отколкото да кажа: „И внимавайте да не се…” – и толкова. Но пък на кого му пука?…

Въпреки хаоса, нещата лека-полека се подреждат, заедно с плочките на пода в кухнята. Започваме да намираме приборите когато ни трябват, приготвянето на храната влезе в график и имаме почти всички удобства (даже картофобелачка). Най-много ни липсва бърз интернет, най-малко – телевизор. Но тези неща наистина губят важността си на село, близо до земята, близо до водата…

Запознахме се с бай Станчо, който има парник и при когото редовно ходим да купуваме разсад за розови домати и краставици „Гергана”, които тъпчем в колата за вилите на бащите ни в града и малко за нас… Запознахме се с дърводелеца Марчо, който ходи по градски облечен с риза и елече, но е много добър майстор, на когото поръчахме да ни направи нова дограма… Запознахме се със съседите до нас, леля Дора е пенсиониран музикален педагог и учи деца да свирят на пиано в Шумен, а дядо Боже (както тя нарича мъжа си Божидар) два пъти къса цели клонки с почти узрели череши и ги подава на децата през оградата и един път лично дойде да върне топката им, вместо да я подхвърли през зида…

Хората са страхотни, майсторите действат, но ние вече започваме да си мечтаем за малко усамотение и спокойствие. Искаме къщата да се опразни от чужди хора, да заключим входната порта и да се правим, че ни няма, ако някой приятелски започне пак да вика пред нея… Дали ще стане или просто ще свикнем с начина на живот тук?

Към “Къща на село 5


“И хората ще започнат един на друг да си помагат. Тогава човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие.” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/