Къща на село 10

Към “Къща на село 9

 

Част 10: Лятото преваля…

 

Бързаме в петък след работа. Този път предлогът е, че няма да можем следващия уикенд. Да бе, да. Както отговори собственика на хотела на моето обяснение – „Идеята ни беше да идваме веднъж месечно”: „Е, не сте единствените, при които не се получава, тук няма как”. Разбрах го. Влече те и това е.

Та така. Минаваме през голям магазин и купуваме строителните материали, които ни е поръчал майстора. Бягаме от часа пик, бягаме от града, газ към село! Този път голямата ни дъщеря заявява, че остава при баба си за плаж, затова сме само с малката и се чувстваме почти сами;) Тя заспива в колата, а ние слушаме музика и караме към залеза – романтика…

Обаче сме изтървали истинския празник на селото – 20-ти юли, Илинден. Т.е. ние идваме на деня, но сме изтървали празника сутринта, в църквата, с високи църковни гости от Шумен и Варна. Имало е водосвет, имало е курбан (с риба от язовира) и не знам още какво. Хората обаче празнуват и по стар стил, 2-ри август, тогава е веселбата – има сбор, захарен памук, стрелбища, ехааа…! За него вече ще се погрижим да сме на линия.

Иначе всичко с къщата и градината си е спокойно. Майсторът идва сутринта и започва другата стая по план. Връщаме мебелите в тази с вече боядисани стени и дървен под. Само старият скрин сега е насечен за разпалки, а горната му част с чекмеджетата става шкаф за инструменти под сайванта. Малката Мага е лесна, гледа по някое филмче и си играе дълго в градината с гривни, дребни играчки и тревички. Никой не ми иска през половин час „нещо за хапване”, никой не ми мрънка, че си е свършил книгата и да ходим до Шумен за нова, никой не пищи пронизително на два гласа на всеки кръгъл час…

altalt

Разбира се, разходката не ни мърда. Този път излизаме тримата, с Жоро. Кучето Биляр ни чака до следващата къща. Радостно се хвърля срещу нас, а аз се връщам да му взема лакомство. Няма как, вече го чувстваме почти наш;) Разхождаме се спокойно, по нормално време с човешки температури. Наливаме вода от чешмата и се прибираме за вечеря.

alt

Прави ми впечатление обаче, че от миналата седмица нещо се е променило. Лятото се е преобърнало, вечерите захладняват. Дотолкова, че по-късно се завивам с одеалце на хамака, докато гледаме телевизия на двора. Освен това се чува щурче! Сещам се, че някъде бях чела, че преди жътва се чуват скорци, а след жътва – щурци. Не знам кога започва жътвата, но очевидно датата е минала, защото за първи път чувам в двора ни свирещо щурче. Честито…

Тук е момента да споделя за книгите на Владимир Мегре за Анастасия, за звънтящите кедри на Русия… Толкова е впечатляващо, толкова е истинско и така вярно се усеща дълбоко в душата, че… За седмица и половина съм прочела три книги от осемте и не мога да се спра, нося ги навсякъде (само малко ме е срам от подвързията 😉 Не искам да ги връщам на о.з.-то, трябва да си ги потърся и да ги имам. За мен тя е нещо като Аватар, който обаче е и обикновен човек, който е чист и владее всичко онова, което (казват) е присъщо на всеки от нас – извличане на информация от вселенските полета, претворяване на мислите в реалност, интуитивно знаене на правилните неща. Тя живее на полянка дълбоко в руската тайга, в своето Пространство на любовта, което се прави от родителите за децата и това е – да – родното място. Анастасия казва, че Човекът е властелин на света, с Божествена частица в себе си, като всяка малка тревичка, буболечка или огромно животно са създадени, за да му служат. Всеки човек, който излъчва светлина, привлича и подчинява лъвове, мечки и китове. Те са щастливи да му служат, защото той е единственото същество, което излъчва тази светлина. Тя отдава голямо значение на възпитанието на децата във връзка с природата, на ненасилственото отглеждане, на естественото им развитие… Неща, до които напоследък стигаме и всички ние, нещастни градски родители и хора.

altСпоред Анастасия хората, които тя нарича „вилни градинари”, т.е. всички, които обработват земята на лозе или на село, буквално спасяват с тези си действия планетата Земя. Тяхната любов към земята, това, че на малко място засаждат и отглеждат много и различни плодове и зеленчуци (не говорим за промишлено земеделие, нали) помагат на Земята да премине през този тежък за нея период на замърсяване и масова човешка безотговорност. Много съм доволна, че и ние вече сме от тях – я какъв ни е хубав пипера!:) „Случайностите” се навързват, подозренията се потвърждават…

За наша радост, в неделя ни идват на гости близки приятели от Варна – казаха и го направиха, благодаря! 🙂 Отиваме в хотела с басейна, с чиято управителка Светла те се познават, и там обичайното – жега, къпане, ядене на салати с кедрови ядки (много полезни, „случайна” заемка от Анастасия, а?), забелязване на нови страхотни акценти като артистично аранжираните книги в тоалетните, водене на сладки разговори и обратно вкъщи. Там оставяме бащите да (се) приспиват (с) децата, а една банда от трима човека се отправяме на разходка към скалите. Ах, скалите! Беше чудно, чакат ви и вас:)

alt


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 9

Към “Къща на село 8

 Част 9: Кучето Биляр и седемте козлета


Този път пропускаме уикенд – няколко рождени дни, много море, басейни и игри. Притесняваме се да не ни изсъхнат насажденията и ден през ден проверяваме прогнозата за Каспичан. За щастие, след десетина безводни дни, най-после завалява, надяваме се да е валяло и над село и конкретно над нашата зеленчукова градина! Когато отиваме, се уверяваме, че е валяло и то сериозно, браво. Пиперчетата, които садихме преди по-малко от месец, са доста големи и нацъфтели, доматите големеят, макар и още зелени, дините са пуснали големи листа, първата реколта чубрица е почти готова за обиране. Виж, изтървали сме корнишоните – станали са колкото тиквички. Въпреки това децата късат и ядат, като Криси заявява, че не са горчиви и че дори обожава големите им семки (колко е лесно да се ощастливи дете на село)!

altПристигаме в петък вечерта и решаваме да не се обаждаме на майстора. Ще оставим на селския фейсбук да му извести, че сме дошли:) Никой от нас не е изненадан, когато той цъфва на другата сутрин на вратата със самодоволна усмивка, която казва: „Ей така се работи на село!” Майсторът се залавя за работа, както и ние – имаме да слагаме тента, да вадим матрак, да опъваме хамак и да се търкаляме цял ден на двора, в очакване на вечерния хлад…

И тъй като от доста време ще сме си сами за вечеря, решавам надвечер да изляза с децата на разходка надолу по улицата, където така и не сме стигали досега. Първото препятствие се явява още на няколко метра, в лицето и зъбите на едно магаре, вързано на пътя, ама с доста дълъг синджир. Като се опитаме да го заобиколим, то тръгва към нас и смешно си отваря устата и си показва зъбите и езика. Смешно, смешно, ама и аз подтичнах и си поразлях чашчицата с кафенцето, нали… След няколко минути напразни опити да минем, стопанина на магарето се показва – то и глух да беше, пак щеше да чуе писъците и смеха на децата – и си прибра хайванчето, та да минат гражданята…

alt

Продължаваме си разходката, уж станали сериозни. Къде ти, след лекия завой на улицата навляво се оказваме лица в муцуна с едно бяло, едро куче. Без каишка. Стои по средата на улицата и ни гледа. И ние, заковани на място, го гледаме. Тишина. Чудене. Преценяване. Едва когато наклонява глава на една страна, си викам – няма страшно! Че като се метна онова ми ти куче да играе – то скоци, то чупки, то щастливи детски писъци… Ако магарето ми разля кафето, то кучето ми изяде фъстъците (да бе, знам, да се имам и аз в градската кифла, как излязла на селска разходка, ама вече ще знам). Малката му хвърля фъстъци през смях, онова дъвче, голямата го вика – ми пак се показа стопанина му, къде ще ходи. От дума на дума (негови 20, мои 2) стегнатият чичо през оградата си ми разказва, че бил пенсиониран о.з. генерал, че сега си живеел тука и чакал децата и внуците си да идват, че е преподавал „Оръжия за масово поразяване и предпазването от тях” в Шуменското военно училище (Божке!), че събира пари за реставриране на църквата на селото по списък, че Мадарския конник всъщност бил в землището на Кюлевча, ама го писали към Мадара, щото не знам какво… Когато все пак успях да кажа кои сме, що сме, той веднага поде: „Ааа, къщата на Калинка, аз бях много близък с тях, ама остаряха и те, милите. Ами че вие сте готови да си направите едно родово имение, чели ли сте книгите на Владимир Мегре за Анастасия, не, ама отдавна ги търсите, ами че аз ги имам всичките осем, утре ще дойда да ви взема пари и ще ви ги дам да ги прочетете” и още, и още… Накрая, тъкмо благоволи да ни пусне, аз имах неблагоразумието да попитам как се казва кучето и … „Билярд, на името на втората столица на Волжска България, чели ли сте Мулдашев, където…” В свещеното си невежество с децата се повеселихме доста с името на кучето Билярд, докато сега не прочетох, че всъщност е Биляр и не намерих следната информация: „Преди да бъде унищожен от монголотатарите през XIII век, втората столица на Волжка България – град Биляр, е бил най-големият град в Европа и трети в света след Багдад и Константинопол.” (из описание на „Вратата на Азия, еп. 7” , документален филм на Пламен Петков). Бре!

Та, о.з. генерал полк. Илиев се яви по служба в неделя сутринта точно в 9ч с една торбичка книги, всичките надлежно номерирани и подвързани с листовки от Била („Боб с наденица, КЛАСИКА В ЖАНРА…”). Имам да чета. Само да не се разсейвам от подвързиите („Весели Великденски празници”, „Промоцията важи от 25.03. – 07.04.2010 или до изчерпване на подаръците”). Обеща ни книга за Слава Севрюкова, каза, че чака зет си да го научи най-после да вари ракия и си отиде с маршова стъпка.

altВъпреки зловещата жега, аз отивам да плевя домати. Плевя с една позакъсана ръкавичка, копам с една малка мотичка, издърпвам с гребло и се наслаждавам на тишината и близостта до земята (както и – какво да ви лъжа – на липсата до мен на децата). Ама как ухаят тези доматени растения… А чубрицата! Направо ме отнася в други измерения:) Страхотно удоволствие!

Приключенията обаче продължават. На децата толкова им хареса вчерашната разходка, че цял ден врънкат да отидем пак. Не помагат обясненията, че ще си тръгваме рано, а дотогава още ще е зверски горещо, че по новините са казали, че днешната неделя се очаква да е най-горещият ден за лятото въобще, че имаме работа за довършване, не. Нищо не помага и накрая ги мажа против слънце, слагам им шапките и тръгваме. В 3 ч следобяд, дърво и камък се пука от жега (Ето точно каква майка съм!). Подминаваме полуживото магаре, легнало на 40-градусовата жега. Биляр си е в двора на сянка, само си подава муцуната през дупките на вратата. Но – не щеш ли – от завоя се задава баба с пет малки козленца. То радост, то чудо, то ‘мога ли да ги погаля, мамо?’… Бабата – без шапка, без забрадка, само все пак си беше свалила сетрето и си го носеше на ръка – нарежда: „Може, може, как да не може, ела тука, мари… Те малко са наплашЕни, щото бяха седем, но снощи заклахме две, ама ще дойдат, как няма да дойдат… (Бож-ке! Добре, че децата не чуха!)

altalt

Прибираме се криво-ляво, след топлинния и културен шок, но децата са набрали скорост и искат на басейн! Ама голям и дълбок, и хубав, и… Интересно ми е как си проектират желанията. Те се приготвят, обличат си банските и го приемат за станало. И то става! Товарим си багажа в колата и си казваме – тръгваме, а пътьом ще потърсим басейн, пък да видим… Е, то какво да видим, разбира се, че намираме. В селото има доста къщи за гости и хубави хотели, но ние попадаме в най-хубавия! /Случайно?/ Майсторът ни упътва, намираме мястото и слизаме „само за половин час, че бързаме за града”. Добре. Така. Попадаме в неземен оазис, красота, скрита зад високите дувари – трева, цветя, скулптури и портички от ковано желязо, алпинеум с поточе, езерце с водна лилия и най-романтичния басейн, който сме виждали на село:) Но преди това ни посреща усмихнатата управителка и се сблъскваме с познато ни семейство варненци, слизащо от стаята си за лежерна ранна вечеря! Изненадите не свършват до тук, докато аз постепенно се сещам, че съм гледала снимки на това място, но да пукна, ако съм си представяла да е точно в Кюлевча. /Случайно?/ После управителката идва, обгражда ни с внимание, поднася ни напитки с комплименти от заведението и установяваме, че имаме няколко общи познати:)

alt

Децата беснеят и се давят до посиняване на устните и ги повличаме към колата, въпреки звучните им (както винаги) протести. Не успяваме да се измъкнем обаче просто така, повеждат ни нагоре по хотела, за да се насладим на гледката към язовира от верандата на третия етаж и невероятните стаи, всяка аранжирана в различен стил – лавандулена, с рози, с ангелчета, черно-бяла… Повече от прекрасни! Но вече наистина трябва да тръгваме, затова се отправяме към изхода, само за да попаднем в ръцете на собствениците – страхотни, усмихнати и общителни хора – и още десет минути да се отдадем на хвалене на селото, на скалите, на енергията, на хотела им и на световния мир:) Наистина чудесно място и чудесни хора, тръгнахме си широко усмихнати и искащи още от същото. Скоро!

Към “Къща на село 10


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 8

Към “Къща на село 7

 

Част 8: Лятото, компотите, зелените листа

 

Тук някъде, в разгара на най-жежкото лято, ни идва идея от типа: „Абе-как-не-ни-хрумна-по-рано-много-сме-зле”. А именно – да поставим из двора няколко варела, които да се пълнят с дъждовна вода, а от тях да излизат маркучи за капково напояване. Ако не толкова сложно, то поне да използваме изобилната дъждовна вода за поливане.


alt

Гледката от втория ни етаж


Отиваме пак, ох, след седмица. Децата измислят нова мода – в колата пеят в перфектен двуглас и дума по дума песничките от филма “Принцът на Египет”. Ама гръмогласно и, в същото време, правилно. Знаят ги наизуст до степен да се уговарят така: Айде сега втората, после петата, а накрая “С големите не си играй”. Пеят почти през целия път. За моя изненада, харесва ми дори повече от Мейдън:) 

Та, отиваме отново едва след седмица не за друго, а за да помогнем на баща ми с плодовете. Той е там още от четвъртък и, както обикновено, не знаем какво ще заварим. Очакването ни беше, че ще се работи на няколко фронта, от там нататък – загадка! Разбира се, за това не се излъгваме: кипи работа вътре и вън. Един майстор е започнал стаята, която използваме за всекидневна, като е събрал всички мебели в средата, измазал е стените и е … зарязал всичко. Друг майстор е започнал страхотна офанзива под стария сайвант, чак не можем да познаем мястото. Всичко е разчистено, дори са махнати няколко по-ниски, не носещи греди и пода е нареден с красиви каменни плочи, които заварваме на етап циментиране. Идеята е там да има голяма маса и пейки, да сме на хладно през жежките летни обеди и на топло през хладните есенни вечери.  Иначе ето на каква снимка попаднах тези дни:


alt

“Масата в новия сайвант, която е направена от корито за вино”.

Снимка: Стефан Тамбуев


Снимката е от яката история за германски рокер, направил си чудна къща в с. Дъскот, Великотърновско, вижте я тук. Не е зле, а, съвсем не е зле. Та, някой да има да ни услужи с такава маса?

 

alt

Нашето положение със сайванта засега е  до тук.


Шегуваме се, че ако сложим стойки за колони, направо можем да отворим нова селска механа! Ами да!

Иначе нещата не се различават особено от предното идване. Започваме да ставаме консервни машини. Ами че то хич не било толкова трудно! Баща ми и Жоро берат плодовете, аз ги мия, почиствам и разпределям, затваряме бурканите, варим на огъня и готово, какво толкова ми се оплакват?!:)

alt

Този път обаче имаме една неподозирана екстра – соковарка! Любезно дадена ни от съседка в града, тя е достолепен уред, изглеждащ екзотично (да не кажа психарско), но е супер ефективен. Какво? Да, руски е, разбира се. Най-отдолу е съдът с вода, по средата са плодовете в нещо като метална цедка, отгоре е капака. Слага се на котлона и се вари час-два. Като се покаже сиропчето в маркучето, значи е готово. По тази схема за ден и половина правим доста бутилчици сироп от кайсии и сливи, разпределяме за родата и хайде в колата. А има още толкова плодове, които се чудим как да оползотворим! Да не говорим, че ябълките и крушите тепърва ще зреят – майчице!… Ще трябва да се берат още орехи, лешници… Всъщност, какво стана с възторжените помагачи, м?

…Мм?


Към “Къща на село 9


“Ще дойде време, когато човечеството ще разбере. И най-големият учен ще отиде при бабината зеленчукова градина. Изгладнял, той ще се помоли за домат, за да се нахрани” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/