Къща на село 9

Към “Къща на село 8

 Част 9: Кучето Биляр и седемте козлета


Този път пропускаме уикенд – няколко рождени дни, много море, басейни и игри. Притесняваме се да не ни изсъхнат насажденията и ден през ден проверяваме прогнозата за Каспичан. За щастие, след десетина безводни дни, най-после завалява, надяваме се да е валяло и над село и конкретно над нашата зеленчукова градина! Когато отиваме, се уверяваме, че е валяло и то сериозно, браво. Пиперчетата, които садихме преди по-малко от месец, са доста големи и нацъфтели, доматите големеят, макар и още зелени, дините са пуснали големи листа, първата реколта чубрица е почти готова за обиране. Виж, изтървали сме корнишоните – станали са колкото тиквички. Въпреки това децата късат и ядат, като Криси заявява, че не са горчиви и че дори обожава големите им семки (колко е лесно да се ощастливи дете на село)!

altПристигаме в петък вечерта и решаваме да не се обаждаме на майстора. Ще оставим на селския фейсбук да му извести, че сме дошли:) Никой от нас не е изненадан, когато той цъфва на другата сутрин на вратата със самодоволна усмивка, която казва: „Ей така се работи на село!” Майсторът се залавя за работа, както и ние – имаме да слагаме тента, да вадим матрак, да опъваме хамак и да се търкаляме цял ден на двора, в очакване на вечерния хлад…

И тъй като от доста време ще сме си сами за вечеря, решавам надвечер да изляза с децата на разходка надолу по улицата, където така и не сме стигали досега. Първото препятствие се явява още на няколко метра, в лицето и зъбите на едно магаре, вързано на пътя, ама с доста дълъг синджир. Като се опитаме да го заобиколим, то тръгва към нас и смешно си отваря устата и си показва зъбите и езика. Смешно, смешно, ама и аз подтичнах и си поразлях чашчицата с кафенцето, нали… След няколко минути напразни опити да минем, стопанина на магарето се показва – то и глух да беше, пак щеше да чуе писъците и смеха на децата – и си прибра хайванчето, та да минат гражданята…

alt

Продължаваме си разходката, уж станали сериозни. Къде ти, след лекия завой на улицата навляво се оказваме лица в муцуна с едно бяло, едро куче. Без каишка. Стои по средата на улицата и ни гледа. И ние, заковани на място, го гледаме. Тишина. Чудене. Преценяване. Едва когато наклонява глава на една страна, си викам – няма страшно! Че като се метна онова ми ти куче да играе – то скоци, то чупки, то щастливи детски писъци… Ако магарето ми разля кафето, то кучето ми изяде фъстъците (да бе, знам, да се имам и аз в градската кифла, как излязла на селска разходка, ама вече ще знам). Малката му хвърля фъстъци през смях, онова дъвче, голямата го вика – ми пак се показа стопанина му, къде ще ходи. От дума на дума (негови 20, мои 2) стегнатият чичо през оградата си ми разказва, че бил пенсиониран о.з. генерал, че сега си живеел тука и чакал децата и внуците си да идват, че е преподавал „Оръжия за масово поразяване и предпазването от тях” в Шуменското военно училище (Божке!), че събира пари за реставриране на църквата на селото по списък, че Мадарския конник всъщност бил в землището на Кюлевча, ама го писали към Мадара, щото не знам какво… Когато все пак успях да кажа кои сме, що сме, той веднага поде: „Ааа, къщата на Калинка, аз бях много близък с тях, ама остаряха и те, милите. Ами че вие сте готови да си направите едно родово имение, чели ли сте книгите на Владимир Мегре за Анастасия, не, ама отдавна ги търсите, ами че аз ги имам всичките осем, утре ще дойда да ви взема пари и ще ви ги дам да ги прочетете” и още, и още… Накрая, тъкмо благоволи да ни пусне, аз имах неблагоразумието да попитам как се казва кучето и … „Билярд, на името на втората столица на Волжска България, чели ли сте Мулдашев, където…” В свещеното си невежество с децата се повеселихме доста с името на кучето Билярд, докато сега не прочетох, че всъщност е Биляр и не намерих следната информация: „Преди да бъде унищожен от монголотатарите през XIII век, втората столица на Волжка България – град Биляр, е бил най-големият град в Европа и трети в света след Багдад и Константинопол.” (из описание на „Вратата на Азия, еп. 7” , документален филм на Пламен Петков). Бре!

Та, о.з. генерал полк. Илиев се яви по служба в неделя сутринта точно в 9ч с една торбичка книги, всичките надлежно номерирани и подвързани с листовки от Била („Боб с наденица, КЛАСИКА В ЖАНРА…”). Имам да чета. Само да не се разсейвам от подвързиите („Весели Великденски празници”, „Промоцията важи от 25.03. – 07.04.2010 или до изчерпване на подаръците”). Обеща ни книга за Слава Севрюкова, каза, че чака зет си да го научи най-после да вари ракия и си отиде с маршова стъпка.

altВъпреки зловещата жега, аз отивам да плевя домати. Плевя с една позакъсана ръкавичка, копам с една малка мотичка, издърпвам с гребло и се наслаждавам на тишината и близостта до земята (както и – какво да ви лъжа – на липсата до мен на децата). Ама как ухаят тези доматени растения… А чубрицата! Направо ме отнася в други измерения:) Страхотно удоволствие!

Приключенията обаче продължават. На децата толкова им хареса вчерашната разходка, че цял ден врънкат да отидем пак. Не помагат обясненията, че ще си тръгваме рано, а дотогава още ще е зверски горещо, че по новините са казали, че днешната неделя се очаква да е най-горещият ден за лятото въобще, че имаме работа за довършване, не. Нищо не помага и накрая ги мажа против слънце, слагам им шапките и тръгваме. В 3 ч следобяд, дърво и камък се пука от жега (Ето точно каква майка съм!). Подминаваме полуживото магаре, легнало на 40-градусовата жега. Биляр си е в двора на сянка, само си подава муцуната през дупките на вратата. Но – не щеш ли – от завоя се задава баба с пет малки козленца. То радост, то чудо, то ‘мога ли да ги погаля, мамо?’… Бабата – без шапка, без забрадка, само все пак си беше свалила сетрето и си го носеше на ръка – нарежда: „Може, може, как да не може, ела тука, мари… Те малко са наплашЕни, щото бяха седем, но снощи заклахме две, ама ще дойдат, как няма да дойдат… (Бож-ке! Добре, че децата не чуха!)

altalt

Прибираме се криво-ляво, след топлинния и културен шок, но децата са набрали скорост и искат на басейн! Ама голям и дълбок, и хубав, и… Интересно ми е как си проектират желанията. Те се приготвят, обличат си банските и го приемат за станало. И то става! Товарим си багажа в колата и си казваме – тръгваме, а пътьом ще потърсим басейн, пък да видим… Е, то какво да видим, разбира се, че намираме. В селото има доста къщи за гости и хубави хотели, но ние попадаме в най-хубавия! /Случайно?/ Майсторът ни упътва, намираме мястото и слизаме „само за половин час, че бързаме за града”. Добре. Така. Попадаме в неземен оазис, красота, скрита зад високите дувари – трева, цветя, скулптури и портички от ковано желязо, алпинеум с поточе, езерце с водна лилия и най-романтичния басейн, който сме виждали на село:) Но преди това ни посреща усмихнатата управителка и се сблъскваме с познато ни семейство варненци, слизащо от стаята си за лежерна ранна вечеря! Изненадите не свършват до тук, докато аз постепенно се сещам, че съм гледала снимки на това място, но да пукна, ако съм си представяла да е точно в Кюлевча. /Случайно?/ После управителката идва, обгражда ни с внимание, поднася ни напитки с комплименти от заведението и установяваме, че имаме няколко общи познати:)

alt

Децата беснеят и се давят до посиняване на устните и ги повличаме към колата, въпреки звучните им (както винаги) протести. Не успяваме да се измъкнем обаче просто така, повеждат ни нагоре по хотела, за да се насладим на гледката към язовира от верандата на третия етаж и невероятните стаи, всяка аранжирана в различен стил – лавандулена, с рози, с ангелчета, черно-бяла… Повече от прекрасни! Но вече наистина трябва да тръгваме, затова се отправяме към изхода, само за да попаднем в ръцете на собствениците – страхотни, усмихнати и общителни хора – и още десет минути да се отдадем на хвалене на селото, на скалите, на енергията, на хотела им и на световния мир:) Наистина чудесно място и чудесни хора, тръгнахме си широко усмихнати и искащи още от същото. Скоро!

Към “Къща на село 10


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/