Къща на село 13

Към “Къща на село 12


Част 13: Реколтата зрее, щурчетата пеят


Намираме се в прекрасен период от ходенето ни на село. Лятото е зряло, вечерите са прохладни, природата и градината са щедри, плодовете са изобилни, зеленчуците са разнообразни и о, толкова вкусни!…

altИ, особено като сме си сами (случва се приблизително през седмица), е толкова спокойно, хармонично и приятно… Там е пълна противоположност на града – тихо е, почти не говорим по телефоните, изобщо не сядаме на компютрите, децата си намират занимание с всяка тревичка и цветно листенце, а ние – ние изобщо не си търсим занимания, а само удоволствия. Работата в градината, до земята, е като просветление. Плевенето е почти медитиране, а събирането на скромната реколта – наслаждение!

Това е потвърждение на прочетеното при Анастасия – че в градовете се намираме в изкуствено информационно поле (хилядите безсмислени, отрицателни и натоварващи новини, да не говорим за електрическите и магнитни вълни), което ни пречи да мислим, да изпитваме удоволствие от живота и просто да бъдем щастливи и спокойни. Близо до земята е точно обратното, там сме потопени в естествено информационно поле – шумоленето на вятъра в листата, цвърченето на птичките, румоленето на поточето или шуртенето на голямата селска чешма, нежното подсвирване на щурчетата вечер… Пълен релакс! Така чуваме мислите си, те се подреждат, оформят и добрите идеи се появяват.

Ами че ако не ходех на село, как щях да усетя кога вечер свирука птичка или подсвирва щурче; в града на климатик как щях да осъзная смяната на времето от тежкото лято преди началото на жътвата с повяващата прохлада след нея; как щеше да ми се случи да посадя със собствените си ръце едни хилави стръкчета (уж) пипер и да ги наблюдавам как порасват, извисяват се и със свеж  плод се окичват!… Това са истинските неща, това са, да.

alt

Иначе зеленчуците ни са узрели, но заради малкото поливане са останали съвсем дребни. Картофчета, доматчета, царевички, пиперчета  – всичките са някакви мини версии на купешките, но са наистина много, много вкусни! Въпреки че и двамата ни бащи отглеждат градински домати и от рано ни снабдяват, нашите дребни червени топчета ни се струват най-вкусни от всички. Заслужиха си най-голямата похвала, изричана някога за домат от мъжа ми: „Същите като на баба ми на село са!”

Как да не кажа – ха-ха!

А децата… Децата постоянно обикалят в градината и късат и ядат, късат и ядат. Не е рядка гледка да ги видим в едната ръка с домат, в другата – с круша. И двете се гризат едновременно и никой не вижда нищо нередно в това. Ядат всичко, което си харесат, когато си решат, нищо не мият, разбира се и, тъй като зрелите неща вече са обрани, често ядат едва порозовели доматчета и пиперчета колкото люти чушки. Но – това е положението. Забележките са за града, тук е фантазия и свобода. Напоследък любимото им е да берат лешници, да си ги чупят с чука и да ги ядат още млечни – ама така се тъпчат, че накрая няма да оставят нищо за зреене на дървото. И се карат, и си ги броят, не ви е работа…

altНо най-голямата игра пада с готварския им сервиз отпред в градината. Като купихме къщата, в едно от чекмеджетата на стар скрин ни се падна бонус – съвсем истински, богат и запазен детски готварски сервиз (най-вероятно руски). Леки алуминиеви тиганчета, тенджерки и чаши с истински дръжки, капаци и прибори. Много са яки! Да, такива няма вече, разбира се. Да, момиченцата се спукват да играят/да се карат/да готвят с тях. С часове правят манджи, супи и суфле. В менюто има още торти, палачинки и какво ли още не. Играят на ресторант, на главен готвач и капризен клиент, демонстрират умения и избират съставки със завидна  фантазия. Е, почти не останаха цъфнали рози и подправки в градината, но като всяко нещо и това иска жертви и продоволствия:)

В крайна сметка ето на какъв чуден цитат от Ошо попаднах: „Има само една религия на света и тази религия е да си щастлив. Всичко друго е без значение и е неподходящо. Ако си щастлив, ти си прав; ако си нещастен, грешиш.”  Това е!

И накрая ви поздравявам с една брутална, но тъй вярна картинка:


alt

 

 

 Към “Къща на село 14

 

 Нека духът на човека израсте от земята като прекрасно цвете или дърво с ароматен плод – и нека това се случи върху всеки хектар от нашата планета!” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


 

Къща на село 12

Към “Къща на село 11

 

Част 12: Първият сбор

 

И ето, дойде така чакания 2-ри август, на който чакахме леля Калинка да дойде да види какво сме направили с мястото и къщата. Е, тя пак не дойде, но дойдоха почти всички възможни роднини, легловата база се запълни на 90 процента, кухнята работеше на пълни обороти, огнището на двора се палеше за обяд и за вечеря, двора всеки час се огласяше от детски писъци и смях, а съседите сигурно са си мислели, че си правим паралелен, домашен сбор с хора от няколко други села… Лудница, просто лудница!

За различно време, в което на ротационен принцип (с поне ден съвпадане) се събират майка ми, баща ми, свекъра ми, девера ми, жена му, двете им малки дечица и, разбира се, ние четиримата. Тук пак последното изречение от предния абзац!

alt

За тези 3-4 дена много се приготви, много се изяде, още повече се изпи, много се игра, много се спа, но и много се работи. Ей, това братята са голяма сила! Брат ми веднъж като дойде, за един ден почисти сигурно няколко кубика дъски и боклуци, събирани с години над сайванта, чак не можех да повярвам като видях после. Брата на мъжа ми сега беше фурия в градината – събра няколко чувала ябълки и сливи за ракия (поравно разпределени между бащите), събра круши за компоти (които направихме в бързината между закуската и обяда), не знам още какво бра и почиства в градината, изми си колата на музикалния фон на Боб Марли и с вещата помощ на децата (!), но основно беше Главния пекар. С бащите ни отвориха митичното място, измазано с глина и слама, наречено пещ, запалиха го, поддържаха огъня няколко часа и после метнаха вътре две тави агнешко с ориз. Така се осъществи една мечта, която – сигурна съм – баща ми е хранил още от първия оглед на къщата. Ама замазаха капака с кал, както си му е реда, пекоха го два часа и то взе, че стана! Казаха, че е било чудно и го ядоха три дни, включително и студено на закуска, пфу. Ние, да не сме капо, си опекохме картофки, а най-готиното нещо бяха едни питчици, които девера ми – майстор пекар – забърка като на шега. На сбор като на сбор, нали така!

А децата… Децата бяха волни, боси, диви и щастливи:) Голямата основно си чете, яде и бесня сама, малкото момченце си правеше своите бебешки неща, свързани главно с майка му, но двете братовчедки на почти еднаква възраст буквално си бяха в свой свят, без нужда от никой друг. По цял ден си играеха заедно с кукли, малки животинки и тревички, готвеха с кал, разиграваха сценки, говореха си, караха се и се смяха. Всички ходеха боси и голи, само за излизането на разходка търсеха къде са си захвърлили сандалите, постоянно влизаха и излизаха от басейнчето, в което от време на време доливахме гореща вода, но главно се топлеше на слънцето и въобще – пълна свобода!

altalt

А самият сбор? Ей това се оказа разочарованието на деня. В последствие се разбра, че е бил само сутринта, добре, че нашите като са минавали от там с колата преди да дойдат, са спрели и за купили захарни пръчки, петлета и мента за всички. Иначе и без тях щяхме да си останем. Като отидохме надвечер, наконтени и натъкмени като за панаир (разбирайте децата с дрехи и обувки), очакващи въртележки и захарен памук, заварихме местата на сутрешните сергии празни, няколко тийнейджъра в селската градинка – безразлични към драмата ни, а магазините затворени, оставили ни без достатъчно бира за довечера (това вече не можахме да им простим!). Срам!

Но празничният дух се усещаше зад всяка врата и във всеки двор. Не може да им се отрече на кюлевчани, че празниците ги ценят и подобаващо ги празнуват. Музиката гърмеше цял ден, пред всяка врата беше пълно с коли на чорбаджии и гости, скарите люто димяха, а юнашките наздравици отчетливо се чуваха. И нашите бащи подобаващо се отчетоха – за първи път от нашия двор се е чуло „Ай, дай, дай, дай, чук, гъл, гъл, гъл, аааааа….”, хаха. Навръщане от фиаското с панаира някои от нас все пак се уредиха. Минавайки покрай една къща засякохме чичото да си изпраща обедните гости и веднага, да няма празно, с много поздрави, възклицания и тупания по раменете поканиха от нашата група мъжете. Те се върнаха час по-късно отново почерпени, поръчали козе сирене за утре, разказващи легенди за сина на стопаните, висок като канара, с мустак като …брада, метнал цели шест тави гозби в пещта. Не само това, ами донесоха и две чинии от гозбите, поискали си да ги пробваме и ние! Ей на това му се вика добра сделка!

alt

Та така. С големи емоции и разправии мина първия ни сбор на село. За догодина вече ще знаем – изкупуваме първата попаднала ни сергия без отлагане и тогава вече на всичко друго ще се отдаваме. Така, ами… Свършихме и доста работа, де. Докато бяхме заедно брахме плодове, варихме компоти и дори си направихме домашен ябълков оцет, който толкова обичам, че отсега се каня да пия с чашка. В бараката намерихме страхотни големи буркани, които майка ми изми, бащите надребниха и напълниха с ябълки, Мишо им сложи отгоре вишневи клонки, чудодейно се намери истинска оцетена гъба от съседа, а аз покрих с капачета и снимах 🙂

В последния ден, когато най-накрая останахме сами, дори ходихме до съседно село, купихме си четири дръвчета, които засадихме, а преди тръгване остана време и на дюшека да се потъркаляме, оле!

alt


Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 11

Към “Къща на село 10

Част 11: В името на реколтата…


Нали си спомняте, като ви казах, че няма да ходим следващия уикенд? Е, не ни се получи (стига бе, нечувано!). Няма как просто, прекалено много труд, любов и надежди сме вложили в малката си, аматьорска градинка. Възприемаме я като един вид репетиция за тази, която ще направим другата година. Само си повтаряме – „ако бяхме засадили всичко по-рано” или „ако бяхме направили капково напояване навреме”… Ако някой ни слуша отстрани, ще си помисли, че догодина ще имаме градина с посадени по конец докъдето ти стига погледа прави домати, без една излишна тревичка (да не говорим за плевел, не дай Боже); че царевичните стебла ще приличат на изпъчени воини, окичени с големи царевици вместо пушки; че лука и чесъна няма да имат чет, а ягодите ни ще приличат на храсти… Да, точно така го виждаме и ние в мечтите си, но нещо ми подсказва, че ще си остане само мечта, хаха. От друга страна, знае ли човек – имаме цяла година в мислите си да го проектираме…:)

alt

Част от градината ни сега, но догодина… 😉


Така де, отидохме за един ден само да полеем зеленчуците. Спасихме ги, наистина. Междувременно оправихме боядисаната стая, подредихме нещата в опразнения скрин, върнахме старата печка на мястото й и наместихме буриите, изчистихме всичко и дори аранжирахме стените с разните му готини селски неща – манерки, дървени решетки, конопени торби, икони… alt

Само няколко часа, а ни донесоха толкова удовлетворение! В града сигурно върша също толкова неща, не се спирам много през деня, домакинската работа е безкрайна, но някак не оставам с хубавото чувство, с което приключвам деня си на село. Там усещам, че върша истинска, полезна и дори вълшебна работа. Умората след ден в къщата, на двора, в градината или на скалите не може да се сравни с умората след ден по улиците на града. В апартамента вися до среднощ на компютъра, гледаме филми, гладя или и аз не знам още какво, но не си лягам преди 1-2 часа. На село заспивам далеч преди това, като нямам сили дори малко да си почета. Сигурно е от въздуха. Но може да е просто от щастието;)

altТъй като сме абсолютни новаци във всичко – досега не сме живяли на село, не сме гледали собствена градина, не сме имали наши си овошки – та при това положение правим най-разумното, което ни се струва за момента: записваме си. В една тетрадка си записваме кога цъфти липата, защото се оказа, че е късноцъфтяща и прецъфтява много бързо. Тази година явно малко я изтървахме, затова и попрезрял липов цвят си набрахме. Другата вече ще се постараем да дойдем в седмицата, в която е най-зряла. Записваме си коя джанка узрява първа и какво сме направили от нея, за да си спомним дали се е получило добре. Малкото дръвче до доматите има най-големите и най-сладки сливи, които сме вкусвали, от тях направихме компоти. Другите, големите дървета, узряват доста по-късно и под тях сложихме найлони, за да съберем опадалите сливи за ракия. Такива неща си записваме, все от първостепенна селска важност!

Важното е, че не използваме никакви торове, препарати и други измишльотини. Анастасия казва, че торовете изгарят коренчетата, а „в природата не съществува нищо безполезно и плевели ненужни няма”. Хм, хм. Важното е, че земята ни не е била обработвана в последните поне четири години и е силна и плодородна.

Още нещо исках да споделя в този пост. На мен, като на една новоизлюпена селянка и земеделка, започнаха да ми правят впечатление подобни блогове, публикации и всякакви индикации, че не сме сами. Да не говорим, че съвсем не сме първи (пфу!). Един от най-ярките примери е този повече от прекрасен и вдъхновяващ блог! Не стига, че това момиче е толкова младо и красиво, съхранява и се грижи с любов за дядовата си селска къща, отглежда там съвсем само толкова плодове, зеленчуци, цветя и какво ли още не, пише много добре, прави невероятно красиви и спиращи дъха снимки, а дори и (задушавам се от завист!) има сили и време да готви! Сериозно, има ли такива съвършени същества? Има, и това са те, нашите деца:)

Другото прекрасно място, чийто постове очаквам с нетърпение, е на една виртуална позната, която си е купила къща по подобен (предопределен) начин и описва всичко много поетично, вдъхновяващо и забавно. Тяхната къща е в планинско село, реновирана е и изглежда да е по средата на дива и много зелена поляна, в подножието на диви и много зелени хълмове… /за разлика от нашата, която е притисната между съседните и си говорим със съседите през оградата, мда/.

Следващо интересно място е Земя на заем и особено постовете за градината. Така ще бъде и нашата градина пролетта, хаха. Вижте колко поетично обяснение на работата със земята: „Прекараното време в задния двор сред растенията, дърветата и жужащите насекоми е лечебна терапия най-вече при умствена и психична умора, след дълго стоене пред компютъра или пренатоварване с градски шум, електронно облъчване и хорска суета.” Да, да, точно така!

А има още толкова хубави сайтове и реални места, с които тепърва ще се запознаваме и ще черпим от техните опит и знания… А вие кога ще си направите свое, а?;)

Към “Къща на село 12


Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/