Детска награда за мир или деца правят чудеса, за да помагат на деца

Децата са толкова силни и достойни, те могат всичко!

alt

Преди време попаднах на една Международна детска награда за мир. Видях информация за нея в бюлетина на НМД, за който съм абонирана, стана ми интересно, погледнах за какво става въпрос, много се впечатлих, свързах се с хората и попитах дали мога да преведа някои неща на български. Малко не ме разбраха – как така питам дали може да разпространявам, разбира се, че може!

Холандската фондация KidsRights (Права на децата) създава наградата, комисия търси и се запознава с подобни случаи по света, номинира няколко кандидати и накрая избира един от тях. На голяма церемония в Хага представя победителя на света, придава възможно най-голяма гласност на делата му и подпомага бъдещата му дейност, вкл. и финансово.

И така, преведох историите на спечелилите деца от 2005-та година насам за страницата, в която също пиша: „ОМ – Създаваме и Взаимодействаме Отворено и Положително“. Това са момчета и момичета (всичките под 18г, за да отговарят на условието да са деца) предимно от страни на юг от екватора, Южна Африка, Индия, Бразилия, които са сторили със своя живот и с живота на много други деца буквално … чудеса. От онези истински чудеса, които се постигат със силна лична мотивация за добрина и справеливост, когато искаш да помагаш не само на себе си, но и на другите. Тогава в играта се включват всички светли сили във Вселената и се чувстваш носен от ангелски крила, докато осъществиш целта.

Как иначе да си обясним, че 16-годишно момиче от Замбия успешно отстоява правото на образование на хиляди бедни деца в страната си или че 16-годишно момче от Конго води радио предаване, чрез което събира родители с изгубените им деца, попаднали в детски лагери за бежанци в Танзания?! Всъщност те са на тази възраст в годината на връчването на наградата, а са започнали дейността си далеч преди това. Изумително? Вдъхновяващо? Много!

Заслужава си човек да се запознае с историите им и да си …помисли. Ето ги:

Детска награда за мир 1 – 2005: Наградата е посмъртно посветена на Нкози Джонсън, южноафриканско момче, което се бори смело и ефективно за правата на децата с ХИВ/СПИН.

Детска награда за мир 2 – 2006: Печели Ом Пракаш Гуряр от Индия за усилията си срещу детския труд и правото на децата на образование в своята страна.

Детска награда за мир 3 – 2007: Отива при Тандиуе Чама (16г) от Лусака, Замбия. Тя получава наградата за ангажиментите си във връзка с правата на децата в Замбия и по-специално правото им на образование.

Детска награда за мир 4 – 2008: Печели Майра Авелар Невес (15г) от Бразилия. Тя е наградена за смелата си и успешна кауза срещу крайното насилие в бедния квартал на Рио де Жанейро, което всяка година отнема живота на хиляди деца.

Детска награда за мир 5 – 2009: Наградата печели Баруани Ндуме (16г) от Демократична Република Конго за усилията си в подкрепа на децата от бежански лагер в Танзания. Неговата радио програма осигурява платформа за разискване на проблемите на децата в лагера. Освен това, благодарение на широкото разпространение на програмата, той помага за събирането на много деца с техните родители и семейства, които са били разделени от войната.

Детска награда за мир 6 – 2010: Франсия Симон, която е на 16 години и живее в Доминиканската република, повежда кампания за правото на децата на вписване в официалните регистри – това се отнася както за родените в Доминиканската република, така и за бегълците от Хаити. Само след официална регистрация тези деца получават достъп до основни права като здравни грижи и образование.

Детска награда за мир 7 – 2011: Михаела Майкрофт (17г) от Южна Африка е родена с частична церебрална парализа. Михаела, наричана още Чаели, получи наградата за отдадеността си на правата на децата с увреждания в Южна Африка и за проекта си „Кампанията на Чаели”.

Също толкова впечатляващ е и тазгодишният победител. Церемонията се е състояла миналата седмица и наградата печели 13-годишно(!) момче  от Филипините, което от двегодишно е насилвано от семейството си и пращано да проси. Като навършва 5г, избягва и започва да помага на хилядите други деца с неговата съдба.

/Забележка: На пет години!… А моята деветгодишна не може да си завързва връзките на обувките и реве, когато в сладкарницата не може да си поръча и сладолед, и торта… Както се казва, без коментар./


Къща на село 14

Към “Къща на село 13


Част 14: Есента приближава, само на работата края не се задава…


Някои ходения не са толкова безоблачни, поне не през цялото време… Този път майсторът не се появява и не си е вкъщи, колкото пъти го търсим, въпреки че имахме уговорка. За тези четири почивни дни сме планирали сериозен ремонт на кухнята – трябва да се разкове тавана, облицован с едни грозни стари плоскости; да се пробие отвор в единия му край и да се направи вътрешна стълба, водеща до стаята на децата, защото има само външен вход до втория етаж, а вече става студено; да се изолират стените, защото като започнат дъждовете, в кухнята става ужасно влажно, с всичките му последствия… И такива неща, все сериозни. Само че майсторът го няма. Ами сега? Сега викаме неволята и брат ми, баща ми и Жоро за един час свалят облицовката на тавана. Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити…  Мда, отвори ми се известна работа.

Но се отвори и една страхотна носеща греда – дебела, стабилна и красива. На другия ден идва един друг майстор (онзи с видийките) и започва да я шкури с един шлайф. След като виенето на машинката най-после спира, влизам и какво да видя? Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити…  И хайде пак метлата, стирката и т.н. Поне гредата е готова. Само трябвало да се боядиса малко по-късно. Тогава вече (полузаплашително) питам майстора ще прави ли боклук? Не! Само с пистолета ще я напръска и готово, една капка няма да има на земята.  Сигурен ли е, да постелим ли нещо? Не бе, бягай сега да работя…

Такааа…

Влизам и ми се доревава. Облаци мръсотия, купища боклуци и т.н. в малко по-малка степен. Майсторът Гошо, като вижда отчаяно-вбесения ми поглед,  бърза да се оправдае – „Ама това не е боя, падна от тавана от струята, не съм виновен…” Не мога да повярвам, жестоко ми писна. Не и три пъти в рамките на ден и половина! Започвам да чистя, разбира се, не искам всичко това да се разнесе от постоянно преминаващите през стаята деца, хора и майстори. Гошо се опитва да ме успокои – „Само измети едрите боклуци, че утре знаеш ли какво ще стане пак, като започнем да слагаме плоскостите…” Вън! Утре никой няма да слага плоскости в тази кухня! Само през счупената ми стирка!

Междувременно вече познато ни семейство роми, които и преди са работели в градината, почиства избуялите треви и бурени покрай септичната яма, изравнява пръстта, оставена още от копаенето й и почиства всичко в този район на двора. Оказа се, че там всичко така процъфтява, защото през нарочна дупка в оградата дълго време е течала водата, оставаща след варенето на ракията на съседа… ама то това е друга тема, не за пред  хора;)

Другата съседка леля Дора идва с една чаша и започва да нарежда – „Ааах, така е тя, с две къщи къде по-напред, омръзна ми вече, 40 години съм така, мислех, че имам сол, а тоо… Аз мразя Кюлевча!”. Мълчи драматично и ме гледа. От децата знам, че няма да ми се размине, затова питам: „Защо?”  „Защото хората не са хубави! Аз тук с никого не общувам! И децата вече ни поставят ултиматум да продадем мястото и да спрем да се тормозим…” Пък нашето дете после ни каза: „Аз като порасна искам да живея тук! Ще боядисам къщата в бяло и само тук ще си стоя. Ще правя обратното – през седмицата ще съм тук, само някой уикенд може да идвам до Варна.” Хмм, ти да видиш…

Надвечер дори успяваме да се качим на скалите с брат ми. За първи път с нас, освен Криса, идва и малката Маги. Започва да хленчи че не може повече още по баира над колата, далеч под скалите. С някакво нечовешко търпение успявам да й вменя, че се справя по-добре от нас и че е страхотна. След това всичко, което ни остава е, да търчим след нея и да я възпираме на наистина опасните места, така си повярва…  Вече няма да има отърване от нея и там, на „скалите за големите”… На една  от поредните си разходки до кучето Биляр, собственика му, прословутото о.з-е полк. Илиев, ни разяснява, че това било „Козята пътека” и тя била най-лесната от трите възможни до платото. Ха! Обещава да ни покаже друга, по-сериозна. Намерил с какво да ни плаши…


alt

За пръв път слага камъче върху молитвена пирамидка на върха на платото


Децата? Напоследък тенденцията при тях е, че все по-често искат да излизат сами – ту до магарицата Мара надолу по улицата (от която вече не ги е толкова страх), ту до кучето Биляр зад завоя (на което редовно събират кокалчета и падналите в жарта кюфтета), ту до високата каменна пресъхнала чешма на разклона до нас. Мен още ме е страх да ги пускам сами, нали съм градска майка, пък и момичешка… Но нали точно това безгрижие и свобода им пожелахме, купувайки къщата? Ще стане, ще стане, ще се получи, само ми трябва малко време…

 

altВ един от дните голямото дете се мята в камиончето на един съсед и отива с баща си до Шумен за още материали, а малкото остава с мен и през цялото време си играе с чавето на работниците – набора й Ицо. Петгодишните се забавляват, като хвърлят ябълки и буци пръст в изкуственото езеро, направено за децата от дядо им предния ден. Въпреки че те си носят обяд, аз имам останало ядене от предния ден и им го слагам в една чиния. Ицо гордо ми отказва, затова Маги грабва чинията и я носи отзад в градината. Забавя се и отивам да проверя. Оказва се, че двамата седят на земята и здраво набиват наденичките с картофи, които предната вечер почти не бяха удостоени с внимание. Маги яде и от техния салам, кренвирши и пастет. Боже! Това, че циганите ще помислят, че не си храня децата, в момента ми е най-малкия проблем!

През това време идват други двама аркадаши и енергично започват да слагат улуци под покрива на сайванта. (Откъде ги намира мъжът ми?… Как се разбира с тях?… Нямам представа). Идеята е да събираме водата от обилните пролетни дъждове в района и да поливаме с нея градината. Всичко е обмислено – камиончето се връща и освен плоскости за тавана на кухнята (не, днес не!), носи и един голям квадратен бидон, опасан с метални ленти, на специална поставка, с кран в долния край. Да, ама този бидон не може да мине през вратата на сайванта ни, затова са мобилизирани съседите Божо и Дора. Дружната дружина носачи с огромния бидон бодро минава през техния двор, излиза зад къщата в градината и идва към телената ограда между дворовете ни. Която се оказва прекъсната на много удобно място (хм, досега не бях забелязала), Божо сръчно развива телта, с която е завързана, разтварят я и пренасят бидона в нашия двор зад сайванта. Където пък улуците са почти готови, майсторите го нивелират и правят улук точно над отвора му. Вече сме готови за пролетните дъждове! Това се казва добра работа, а?


alt

Изкуственото езеро, което на другия ден… магически пресъхна


В някой от дните слагаме мивка до банята, ура, за първи път ще си мием зъбите не там, където си мием чиниите. Гошо дори ми свързва пералнята, която си чака реда от няколко месеца. Ура! Имам пералня, имам пералня, имам пералня! Изпрах спалното бельо за следващото идване и то бързо изсъхна на слънцето и ветреца. Толкова е хубаво! От такива неща е щастлив човек на село… 😉

Тъй като сме умни, красиви и много работливи, последния ден следобяд се хващаме и да лакираме с втора ръка прозорците на първия етаж. Положението е познато – мацане, писъци, унищожени дрехи, караници за по-хубавата четка, разправии за петната от лак „Кестен” по земята и криво-ляво свършена работа. Но! Това не е всичко! За изхабените нерви днес получавате допълнително и седем килограма камби за консервиране! Успех следващия път!


Към “Къща на село 15


“Нека всеки от нас да превърне малкото късче земя върху голямата ни планета в цветущ рай, материализирайки своята духовност – както е направил Бог. Ако това бъде направено от всички хора по цялата Земя, то и цялата ни планета ще се превърне в цветущ рай.” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/