Къща на село 16

Към “Къща на село 15


Част 16: Празник на плодородието или Денят на благодарността по кюлевченски


altДокато в града е трудно да се каже, че се къпем в изобилие, на село всичко говори за обратното. Пълни щайги с ябълки, кофи със сливи, дузини чували с грозде, големи румени кайсии, зеленчуци, подправки… Земята е толкова щедра, природата е толкова богата и изобилна, че само мисъл-формите за изобилие, които си създаваме, биха могли да ни хранят през зимата…:)))

Сега последния път дори набрах връхчета от младата, едва набола коприва из мястото. Сложих ги да се изсушат, после ще ги стрия като чубрица и ще ги ръся в гозбите – не толкова за вкус, колкото за имунитет.

А есента е толкова красива! Вече го няма буйния растеж на пролетта и лятото, сега повечето цветя са изрязани, вече дарилите ни със зеленчуци корени са махнати, земята е изкопана за следващото садене… Всичко е чисто и пригледно. Особено след като изрязахме с резачка излишните храсти, изсъхналите клони и една цяла стара круша. Погледът стига до края на мястото ни, въздухът е прозрачен, скалите отсреща се виждат ясно… Разкош!

И като доказателство за мислите ми за изобилието, ето какво ни се случи тази събота. Отиваме си ние съвсем случайно така, къде обяд – двете моми и аз – до магазина на центъра за …семки. /Да, ако децата не ми бяха надули главата за семки, които обичали да ядат качени на чешмата, щяхме да си изтървем късмета!/ Та, приближаваме си се ние в костенурски тръс и чуваме народна музика. Викаме си – бре! Усилваме крачка, неизбежно привлечени от необичайно многото коли и хора, събрани пред читалището на селото.  Отиваме и с трепет в сърцата виждаме, че е пълно с маси, отрупани с ястия, десерти, салати, кексове, курабии, плата със сирене, тестени изделия във формата на агънце, дори огромна скара колкото маса за джаги и всякакви такива изкушения и вкусотии! Музиката гърми, хората празнично нагиздени, усмихнати, щастливи, съседи се поздравяват, вражди за огради се забравят – празник е! Масите красиви, с етикетчета с имена на производители, букети от люти чушки и кошници с цветя. И никой нищо не пипа! Хората стоят, лигите им текат, всички се усмихват и очевидно тихо страдат.

Децата се настървиха, взеха да ме дърпат – мамо, мамо, мога ли да си взема от това, дали дават от онова… Срам, не срам, попитах. Не можело, чакали сме журито да се произнесе за най-хубавата маса. По дяволите! Мъка. Слънчевите ми очила скриха една сълза.


alt

alt

alt

alt

alt

alt


В един момент бентът се отприщи, народът се юрна, от журито се сепнаха и по микрофона се чу: „Уважаеми съселяни, вие какво – започнахте, без да сме се произнесли?” Ами да, започнахме и още как! То на такова нещо устоявали се, бе, уважаемо жури, което и да си? Та, журито бе принудено да се произнесе набързо, имаше рехави ръкопляскания и задавени от пълни усти подвиквания, наградите от тиква и грамота /!/ бяха раздадени, снимките набързо бяха направени и серигиите бяха грозно разграбени. Къде със салфетки, къде направо с пръсти – народът яде! Пластмасовите прибори и чинии бяха лукс, хапките сирене на клечки за зъби изчезваха по-бързо, отколкото сварваха да ги режат, чашите с домашна бира се лееха в гърлата, кюфтаците се разграбиха от децата, а красивите парченца печена тиква с орехчета и стафиди хранеха само като ги гледаш…

Ние ли? Ухааа. Опитвахме се по градски да сдържаме страстите и да не се изложим пред съселяните, но беше трудно, много трудно. Ядохме, викахме, разбира се, веднага се обадихме на тати, който захвърлил мотиката, на две строшена, и набързо пристигна с колата, само като чу музиката и нечленоразделните ни писъци по телефона… Купихме си сирене и кашкавал, взехме координатите на производителите и така Вселената отново се погрижи да нямаме празнини, след като на досегашния ни доставчик, съседа Гошо, му откраднали кравата… Накрая детето попитало колко струва един кекс (с форма на вакло агънце!) и след малко ни носи с ултразвукови писъци – „Подариха ми го, леличката ми го подари, мамо, тате, подари ми го!”


alt


То щастие, то възторг, то красота! Такъв празник на вкус и сетива!

Като се поуспокоихме и стомасите понапълнихме, все пак видяхме обявата, залепена на витрината на магазина – това всъщност било празник по случай 155-годишнината от освещаването на селската църква, имало е пак високи църковни гости, които ние удобно сме пропуснали, за да хванем най-важното – Празника на плодородието и изобилието на с.Кюлевча, фолклорни изпълнения и празнично хоро. Браво! Гордея се с моето село… 🙂


alt


Изводът е вече стриктно да следим обявите, залепени по таблото до пощата. Ами ако го бяхме пропуснали? Не ми се мисли, не! Добре, че уважаемото жури бе така добро да ни покани отново на 11 ноември на Празник на младото вино. Ние сме там, а вие?


Към “Къща на село 17


“Пред теб е една малка част от това, което е сътворено за човека от Божествената природа. Опитай по мъничко от всичко. А това, което ти е харесало, ще вземеш със себе си. Три дни са достатъчни, за да победят болките малките тревички, които сам ще избереш” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/



Blog Action Day 2012 – Силата на Ние (Power of We)

И тази година темата на Международния ден за действие на блогърите ми харесва. Особено е подходящо за 2012-та. Леко сладникаво, донякъде преекспонирано, но подходящо и … вярно. Силата на Ние.

Тази година е добра за “нас” в това отношение. Като се започне от най-малкото “ние” – семейството, аз, мъжа ми и децата ми, мине се през другите “ние” – колеги, съученици, съграждани, сънародници, и се стигне до глобалното “ние” – човечеството, тази година е добра. Няма да навлизам в подробности и примери. Моите са едни, вашите са други. Но всички имаме такива постижения на обединени сили. Припомнихте ли си ги? А колко още може да се направи, нали?


alt

Деца рисуват на огромно общо платно, 1 юни 2012г, Варна


Когато сме заедно се създава невероятна колективна енергия, сякаш подкрепяна от светли същества. Особено когато творим, спортуваме или защитаваме добра и справедлива кауза. Заедно. Дали децата ще рисуват, ще пеят заедно в хор, дали възрастни и деца от няколко класа ще карат заедно колела, мъже ще се събират да играят футбол след работа или ще се виждаме пред сцената на рок концерт – всичко това прави по-добър света.

Не ми се иска да наблягам на протести, демонстрации или бойкоти. Все повече не вярвам в резултатите им, въпреки че “Силата на Ние” и при тях се усеща особено осезаемо. Не вярвам и в крайности. Както е казал Петър Дънов: “Не чакай света да се оправи, а ти се оправи”.  А ако го направим всички?

 

Силата на Ние. Ние сме сила. Сила за добро. За все по-добро:)


Blog Action Day 2012, днес! /Не е късно за включване/


 

Къща на село 15

Към “Къща на село 14


Част 15: Гроздобер и още нещо…


И ето идва онова красиво време през едва що започналата есен, когато се бере гроздето. Когато едновременно се радваш, но и ти е жал. Когато един ден гроздето ти се вижда узряло, а на другия – не съвсем… Така или иначе, намислихме един уикенд в средата на септември и пак се понесохме цялото кралско войнство от моя страна. Майка, баща, брат, племенник, мъж и деца – две коли с кандидати за вино и слава!

Подредихме щайгите, грабнахме ножиците, помъкнахме стълбите, сложихме ръкавиците и отпочнахме гроздобера. Само дето пчелите и осите не мислеха, че имат конкуренция. И тя съвсем не им хареса, мне. Жужаха упорито, летяха край чепките, които им се изплъзваха изпод жилата, криеха се сред листата и сърдито излитаха от зърната. Въпреки че лозето на редове бе вече обрано, има много лози, вдигнати на асми. Наистина доста, но и ние сме си сръчни. Идеята беше майка ми да се занимава с децата, за да мога аз поне малко да побера, иначе не ме търсете за сериозна работа. Накрая всички беряхме, а децата се мотаеха сред стълбите, мрънкаха и съвсем необезпокоявано каквито там бели намислеха си правеха.

Справихме се доста бързо, само дето накрая точно аз паднах свидна жертва на една пчела – ужили ме по ръката, въпреки че бях с ръкавица. Мда, съдба, голяма работа. Ама те наистина накрая побесняха, сякаш разбираха. Смилихме се и им оставихме няколко големи грозда. Тъкмо сега, като ходихме пак, обрахме и тях.

Иначе тия дни попаднах на една статия, от част от която ми трепна сърцето – говореше се за „нашата” магистрала, Хемус, станала ни така близка на душата и колата. За съжаление, текстът е верен и съвсем не романтичен. Авторът съвсем точно описва ситуацията: „Да вземем магистралата “Хемус” между Шумен и Варна. Тя е единствената магистрала в света и вероятно във Вселената, която се затваря изцяло при ремонт. Навсякъде асфалтаджиите вкарват колите в едното платно, за да ремонтират другото и после обратното. Само между Шумен и Варна затварят и двете платна за целия летен сезон и пращат колите да обикалят през девет баира в десетия. При това същата магистрала бе затворена по същия начин точно преди една година.” Мерде! От сто месеца се отбиваме и в двете посоки и губим супер много време между села и паланки, докато десният крак ме сърби да настъпя по магистралата и да стигна за нула време. И докога така?!


alt


Добре, че децата обръщат внимание само на хубавите неща. Ето какво съчинение е написала третокласната ми дъщеря за училище:

„Нашето семейство има къща в с.Кюлевча.То е много развито, но си е село с магарета, крави, овце… Сега ще разкажа за няколко мои такива приятели.

1. Съседското магаре. Малко по-надолу по улицата живее магаре, което се нарича Мара. Всъщност цялото му име е Маргарита (сигурно защото рита). Когато със сестра ми се разхождаме натам, то почти винаги е вързано на синджир. Завързано е в единия край на улицата, но синджира му е толкова дълъг, че то се разхожда свободно по цялата улица и когато отиваме надолу, то винаги се изпречва по средата на пътя, пасящо доволно трева. Всеки път викаме мама, когато минаваме през него. Такъв инат е селското магаре.

2. Кучето Биляр. По-надолу по улицата живее един добър и учен човек. О.з. полковника бай Илия притежава куче, което още не е навършило годинка. Висок един метър и обичащ да хапе дупетата на децата с недораслите си зъбки, Биляр е много игрив. Често му носим храна, т.е. остатъци от пържоли и риба, а веднъж даже му занесохме една цяла пържола.

3. Пуйките. Нагоре по улицата живее голямо семейство пуйки. Те са баща, майка, две момичета и три момчета. Когато ходим до една чешма до тях, всеки път на пътя се разхожда семейството. Най-отпред са майката и бащата, след тях идват момчетата, а накрая сгушени са подредени момичетата. Момчетата тайно се опитват да застанат отпред и да защитават семейството.

Това са лудориите на нашите добри селски приятели. Пък и има още. Някой ден ще ви разкажа и за тях”.

Хах…

alt


Към “Къща на село 16


-Живееш сама в гората, контактуваш с растенията и животните. При нас никой не живее по подобен начин – Как така, Владимир, защо?… – развълнувано заговори Анастасия -Ами притежателите на вили? Те също общуват с растенията и животните, само че засега несъзнателно. Но после те ще разберат. Много от тях вече са започнали да разбират”. /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/