Законът за образованието и зам.-министър Дамянова

 

През последните месеци съм инвестирала достатъчно от своето време и внимание върху дебатите по повод закона за образованието. Също и към изказванията, публичните изяви и интервютата на правителствения флагман по темата – заместник-министъра на образованието г-жа Милена Дамянова. /най-скорошни предавания по темата вижте тук и тук/. Обсъждали сме го в групата “Новите деца и образованието“, чийто създател и модератор съм, събирала съм лични мнения на родители и учители, чела съм и съм гледала много, обмисляла съм и съм съпоставяла с личния си опит. Затова се чувствам в правото си да кажа, че съм дълбоко несъгласна със задължителния елемент от закона. Не с целия закон, а с частта за задължителното влизане в системата на 4 години, задължителното училищно и градинско, т.е. държавно образование и попадането извън закона на всички не-училищни форми на обучение. Не съм съгласна в 21-ви век всички да се подкарват към кошарата (дори и кошарата да беше прекрасна, а тя далеч не е) без право на никакъв личен избор. Това не е цивилизовано и съвременно.

Но това, което най не разбирам тук е, откъде човек без личен опит с децата (според публичната информация), като г-жа Дамянова, намира сили и смелост да звучи толкова убедено, категорично, не рядко и арогантно.

Например, аз имам две момиченца и често казвам, че не знам как се гледат момченца. Не разбирам от физиологията им, психиката им е друга, трудно ми е да им избирам подходящи подаръци и т.н. Та, все едно аз да се изправя пред една майка на момченце и да започна да й говоря какво е най-добре за нейното момче. Като аз съм на овластена позиция и ако тя не е съгласна с мен, просто я глобявам и това е. Това прави Милена Дамянова с този закон. Това не е диалог. Това е налагане на политическата воля над волята на народа без право на разискване, без приемане на логични разсъждения и лични предпочитания. Защото въпреки всички диалози, диспути и дебати, никое от предложенията на родители, неправителствени фондации и сдружения не е взето под внимание в гласувания вече два пъти закон.

Накрая на всеки мислещ човек му става ясно, че законът, с всичките му рестрикции, се налага чрез политически натиск, по някаква по-висша препоръка, която не може да се избегне. И заместник-министър Дамянова е само един инструмент за налагането му, човекът „хвърлен” на гневните и аргументирани родители. Но фактът, че няма свои собствени деца, заедно с логичната й незапознатост с тези, родени след 2000-ната година, не помага на мисията й. Никак не помага. Олекотява я, прави я да изглежда още по-безпомощна и смешна. Единственото, с което донякъде я оправдавам, е, че тя не разбира. Лесно е да си убеден, когато не разбираш. Не е правилно, не е интелигентно, но е лесно.

 

alt

Уважавай съществуващото или очаквай съпротива


Съвсем не искам да звуча грубо или дискриминационно. Също както не искам да се постъпва грубо и дискриминационно с мен, семейството и децата ми. Щях да съм пределно далеч от това да се меся в живота на Милена Дамянова, ако тя и законите, които така агресивно налага, не бяха опасно близо до нежелана намеса в моя.

Писала съм за идентично желаещия да заробва нормалните семейства Закон за детето два пъти, тук и тук. Има много по-брутални коментари по темата като този, който дори сравнява сегашната политика на управниците ни с политиката на Хитлер. А най-новата информация за слагане на чипове на българите още от тази 2013-та година, достоверна или не, е просто умопомрачителна. “Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях.” Мислите, че няма да го приемат? Нима не знаете, че това вече се прилага у нас спрямо родителите, които отказват за ваксинират децата си от мига на раждането им и въобще?

Дано всички ние – политици и граждани – намерим сили, достойноство и мъдрост да приемаме такива закони, които се градят на искрена загриженост и любов към децата ни и към добруването и хармонията на семействата им. Не на икономически показатели, на вътрешна междуетническа политика и други такива фактори. А на искрена загриженост и любов към всички прекрасни български деца. Защото те го заслужават!

Ъпдейт от началото на февруари: Депутатите все пак са приели известни компромиси след множеството протести и родителски несъгласия. Допуска се домашното обучение по утвърдени държавни стандарти, допуска се и полудневна забавачка по избор на родителите. Частните детски градини и училища също ще получават държавна субсидия. Статията, от която гледам, е тук.

В друга статия се твърди, че “10 милиона лева за частните училища се планират всяка година в бюджета, но никога не са стигали до получателя, защото остават за премии за чиновници и учители”. Скандално, ако е вярно, да?

Но основната причина за въвеждане на задължително училище от 4 годишни е обяснена в следната статия, а именно: “По данни на синдиката над 15% от ромските ученици отпадат от образователната система след начален етап, но по-големият проблем е броят на необхванатите роми, който е застрашителен.” Какво може да се направи? Не стадно подкарване на всички към училище, а: “… изработване на ромски стандарт в образователната система с олекотен режим на присъствие и оценяване, който да помогне на ромските ученици и спре дискриминацията към българските деца и ученици”, предложено от КТ “Подкрепа”.

Когато има желание, се намира и начин.

Въпросът е имат ли желание /и изгода/ уважаемите ни политици?


Интервю с родителите

Може да сте чували за една европейска програма, по която предстои децата да се обучават в училище, наречена “Система за кариерно развитие в училищното образование”. Под егидата на МОН, на Европейския социален фонд и т.н. Та, от училище дали на третокласниците по един въпросник, който детето трябва да попълни вкъщи, питайки родителите си. По същество – нищо лошо. Но вижте нашите отговори… Направих таблица за по-прегледно, а по-долу е снимката на оригинала.


alt


Значи, моите отговори че са зле от тяхна гледна точка, зле са, това е ясно. /В крайна сметка – вижте въпросите!…/ Но отговорите на баща й ме разсмяха до сълзи!

За нейните кичури и опашки да не говорим!

Дали въпросникът ще им е от особена полза?!


alt


Пожелавам успех на програмата, дано кариерното ориентиране е успешно – ако не за децата, то поне за родителите!


Анти чалга!

Откакто се помня, съм била „метъл”. Да, аз станах „метъл”, а брат ми „рапър”, ужас. Едва ли има нужда да казвам какви караници бяха в детството ни… Всъщност в началото бях „глемър” (без Майкъл Джексън период), после дойде Faith No More периодът, за да остане, гледах отвисоко на ню уейвърите по време на пънкарския и рокаджийския си период, после се запознах с мъжа ми, който свиреше в група и така… Преминах през много периоди, влияния, музикални влюбвания и разлюбвания, но така или иначе бях и си оставам „метъл”. Вярно, който не яде месо, не пуши и пие малко, но клишетата в наше време не са това, което бяха. Продължих да ходя по концерти през всичките тези години, продължавам и сега. Не само защото мъжа ми активно продължава да свири, да организира концерти и турнета за групите си, а защото искрено харесвам и обичам тази музика. За мен всеки хард кор концерт във Варна е празник, поддържа ме дълго време преди това и не малко след него. Щастлива съм и да съм част от този кръг приятели и познати, въпреки че за повечето сигурно съм наближаваща четиридесетте лелка с две деца 🙂 С подскачащия им с баса на сцената баща, хаха…

Както и да е. Главната ми идея е срещу чалгата. Аз май наистина съм кибритлия, умело прикрит зад възрастта и уж зрелостта. Към много неща в държавата ни проявявам крайна нетърпимост, въпреки че като цяло я заглушавам в себе си. Но нетърпимостта си към чалгата не мога да заглуша. Имала съм всякакви изпълнения с шофьори на таксита, компании и заведения, от които съм изхвърчавала и никой и нищо не може да ме принуди да слушам, да участвам, да приемам. Боря се със себе си, но чуя ли, че някой слуша чалга… Въпреки че сме ги закърмили с хубава музика и няма страшно, но ако децата ни случайно се замесят с тази помия, няма да проявя никаква толерантност и към тях. Мда, който не е виждал вбесен Телец в действие, е късметлия. За който е виждал, няма нужда да пояснявам.

Във връзка с Пайнер скандала провокирах една дискусия на фб стената си, в която обвиних творческия ни и интелектуален елит в закъснял с години отпор на чалгата. Вярвам, че българските интелектуалци в лицето на автори, писатели, журналисти, творци, режисьори, артисти, т.н. бяха и са длъжни да се обединят против чалгата като музика, явление, начин на живот и работа в България. Интелектуалният и културният елит на нацията по неписани правила има морална отговорност да защитава съответните ценности. И трябваше да го направи много по-рано, а не да се стигне до момента, когато „пуснахме чалгата под масата, а тя се качи и в политиката, и в икономиката” /според великолепната статия на Любослава Русева по темата, прочетете я, моля!/. Правилно ми опонираха, че големи творци като Теди Москов и Александър Морфов са се занимавали с това, което им е било работа – с изкуството си. Създавали са и създават реален, естетически противовес на чалгата. Да, вярно е, те са национално богатство, но явно не е достатъчно.

Защото, както отново Л.Русева пише: „Чалгата е агресивна и агресивна трябва да е съпротивата срещу нея. И ако има нещо, което наистина буди недоумение в призивите за бунт, то е огромното закъснение да се реагира не с отдръпване и интелигентска погнуса, а с обявяване на война.”

Чалгата е агресивна. Война на чалгата! Включвам се с тази рубрика, за да не стоя и само да обвинявам, а да действам и да поема личната си отговорност.


 

ПП. Ето това вече ми прилича на организиран отпор от страна на културна институция. Фейсбук събитие “НЕ НА ЧАЛГАТА”, със създател: НАРОДЕН ТЕАТЪР “ИВАН ВАЗОВ” и анкета “Култура или чалга?”, защото среден вариант няма.

 

КМП # 39 – За ползите от казване на истината…

… основно, но не само, на децата.

Когато направят някой гаф, политиците се гърчат, обвиняват този и онзи, дрънкат още по-големи глупости, накратко – излагат се. Отново и отново. Да, новогодишната реч на …президента на страната (все ми е трудно да прознасям такива длъжности за тези хора, които сега са на тях, все ми се струва като нелепа и несполучлива компютърна игра). А колко изненадан от уважението на хората ще остане първият, който най-сетне има мъжеството да каже: „Извинявайте, сгреших, ще се постарая да не се повтаря”…

Преди два дни препрочитах случайни откъси от книгите на Владимир Мегре за Анастасия. Попаднах на такъв, който описва как Анастасия буквално променя жизнената програма на едно шестгодишно момиченце, оставено от раждането си на грижите на възрастните си баба и дядо в затънтено сибирско селце. Променя я, като му казва истината. Цял живот възрастните са го уверявали, че майка му ще дойде за него, че ще му донесе подаръци и ще го вземе при себе си. Анастасия му казва, че майка му няма пари да го гледа, че живее трудно в града, не може да му купи подаръци, не може да понесе беднотията и мръсотията, в която живее детето й на село, затова не идва при него. Момиченцето се стяга, почиства и поддържа къщата, само започва да ремонтира счупените мостчета, водещи до селото, увлича и другите селяни да си поправят и боядисат къщите и така от болнаво, хилаво дете става здрава, силна и изпълнена с вяра девойка.

Днес попаднах на тази хубава статия за искреността в контекста на фирмите и организациите, в която се казва, че „…ако липсата на искреност убива, то обратното също е вярно – наличието на искреност ни лекува. Просто е. Ако сме искрени, убийствено искрени със себе си (и с другите), ще усетим сила, която няма как да се обърка.” Така е.

altЗатова когато днес малката ми дъщеря, която е на 5,5г и май вече има малко кариесче на едно зъбче, ме попита: „Нали зъболекаря няма да ми пуска машинката?”, както я уверява в последните дни сестра й, аз се наведох до личицето й (т.е. не много, кхм) и й казах: „Мисля, че ще се наложи лекарката да използва малко машинката, но нали знаеш как тя брои до три и спира?” Малката попремигна, но каза: „Добре, може малко”.

И готово.

Сещам се един дочут незабравим диалог между сестрите.

Малката пита голямата:

– Како, съществува ли Мики Маус?

– Не.

– Жалко.

И готово. С истината може да бъде толкова лесно.

🙂



Къща на село 18

 Към “Къща на село 17


Първо посрещане на Нова Година на село


След срамното ни отстъпление за 21-ви декември 2012та (познат още като Краят на Света), когато падна големия сняг в Източна България, затвориха пътищата от и за Варна, а най-бедстващата област се оказа точно Шуменска и особено прилежащите й села, бяхме твърдо решени поне за Нова Година да се доберем до село. Тези кубици дърва някой трябва да ги гори, тези килограми брашно някой да ги меси, тези литри вино някой да ги пие… Ами да, не се пропуска току-така един край на света!

За Нова година всички пътища са почистени, нали. Магистралата е проходима при зимни условия, дори за първи път от много месеци не е отклонена, а е отворена цялата. Дори… дори половината от един скапан участък с много кръпки е наново асфалтиран, предпразнично и предизборно. Ти да видиш, страхливците…

На село – много сняг. През последните дни на декември нашият информатор и местен метеоролог – майсторът Гошо – редовно ни осведомяваше за нивото на снега в сантиметри, докъде улиците са почистени и как един снегорин закъсал, но кметският наместник, като един същи Супермен, го издърпал с трактор. Какво знаем ние в града, аха!…

Сега селото е добре почистено, но няма помен от топене на снега. По-малките улици са в коловози от замръзнал сняг, по обяд порим тънкия лед на повърхността на локвите. Стигаме без проблеми почти до нашата къща, но благоразумно решаваме да оставим колата на разклончето пред съседа и да проверим как са нещата при нас. Дворната врата не се отваря от твърдия сняг, Жоро прескача и започва да копае /носим си две лопати от града, които на половината копане се чупят/. Правим малка пътечка до къщата, децата влизат в двора и се опитват да не потъват много. Ние продължаваме да копаем, като правим място за колата пред портата. Дотук добре. Отивам да докарам колата. Решаваме да я вкараме на заден, за да ни е лесно после да излезем по баирчето нагоре. Тези огромни замръзнали коловози малко ме плашат, но ние сме печени, ехей. Какво тук значат някакви си всесезонни гуми, втора година. Разбира се, затъвам още на маневрата. Точно на разклончето, където се събират три улици. Ама го запречвам юнашката и още по-здраво започвам да въртя гуми. Идва Жоро и започва да бута, сменяме се, въртим волана, но не би. Гумите затъват все по-дълбоко в ледените си гнезда. Слагаме пред тях камъчета, клонки – ни напред, ни назад. Добре, че не се вижда никаква движеща се кола. За съжаление, няма и жива душа. Времето минава, гумите пищят, въобще не знаем какво правят децата в двора, нещата зациклят и взаимните ни обвинения се засилват. Най-после се появява един чичо по пътя и се притичва на помощ. Копаят, разбиват леда под гумите, пъхат чакъл и бутат. Най-после се измъкваме, оле! Оставяме колата до казаните за боклук и чинно пренасяме купищата багаж. Краката ми още треперят.

Опитваме се да стоплим къщата. Ще ни трябва около месец. На другия ден идват нашите, баща ми спира джипа като цар на почистеното място отпред и се изсипват ухилените роднини.

Сега тук мога да продължа с хубавите неща за зимните празници на село. Като споделената табла на мъжете пред топлината на печката с дърва. Като аромата на печащ се хляб, обхванал цялата къща. Като детския смях и щастливи сестрински и братовчедски игри. Прекрасният девствен сняг в задния двор, по който личат само лапите на съседското куче – откъде е влязло, какво точно е правило и откъде си е излязло. Плътната тишина навън, приятният сух студ без вятър, мастиленото нощно небе и огромните звезди, от които буквално ти се завива свят. Лудите разходки с шейната по улицата надолу, кискането и търкалянето в снега. Като гостуванията у приятели, бенгалския огън, хвърлянето на гърмящи топченца навръх Нова година на двора и гледането на съседските фойерверки… Пиенето на кафе/уиски/чай/сок във „Вила Булгара Еко” на първи януари следобяд, където ни посрещат усмихнато и ни поздрават с ЧНГ, но „не, не можем да ви предложим картофки, точно в момента няма никой в кухнята”.

На връщане на центъра срещаме о.з.-то бай Илия. Първо не го познаваме. Но спираме колата, защото виждаме човек, облечен изцяло като ловец – с камуфлажно яке и камуфлажни панталони, затъкнати в гумени ботуши, с каубойска камуфлажна шапка на главата и с голямо куче. На пръв поглед не се вижда само пушка. Баща ми и брат ми са ловци и тъкмо бяха решили да се включат в местната ловна дружинка (възможно е решението им донякъде да е свързано с някакво изгонване от старата, за което май подочух, ама хайде стига сега). Та, виждаме един такъв ловец на улицата в Кюлевча и спираме да го разпитат. Някъде тогава осъзнаваме, че това е тъкмо той, о.з. полковника, а кучето – нашият любимец и храненик Биляр. То радост, то поздравления, то стискане на ръце през прозорците и за много години. На въпроса за ловците получаваме следния отговор: “Ааа, аз такива неща не обичам, цял живот с оръжия се занимавам, стига ми толкова. Хайде, със здраве!” Направо оставаме като гръмнати…


alt

alt


Но. Мога да продължа и с недотам хубавите. Като изпръхналите ни ръце и устни от студа вън и вътре, лудницата от затворени заедно деца и възрастни с дни. Кучият студ в банята, където влизаме на прибежки и с молитви към Богородица, усилваме горещата вода докрай и изхвърчаме след минута. Вечното сечене на дърва, мъкнене на каси с цепеници до печките на първия и втория етаж, неравномерната температура в различните помещения, за сметка на жегата през нощта…

Мога да продължа, но като цяло това е картинката.

Не бихме го пропуснали за нищо на света!:)

И накрая – има ни в списание „Осем”, има ни в списание „Осем”! Пратих снимка за конкурса за традициите, като, разбира се, се надявах да напишат огромна статия за нас. Е, не е толкова огромна – наистина отговориха, че конкурса тъкмо е свършил, но ако напиша кратък текст към снимката ще го пуснат още в следващия брой. И ето, ето, броят е 1/2013, излезе точно по празниците:


alt


Хубава и плодотворна 2013-та!


Към “Къща на село 19