Законът за образованието и зам.-министър Дамянова

 

През последните месеци съм инвестирала достатъчно от своето време и внимание върху дебатите по повод закона за образованието. Също и към изказванията, публичните изяви и интервютата на правителствения флагман по темата – заместник-министъра на образованието г-жа Милена Дамянова. /най-скорошни предавания по темата вижте тук и тук/. Обсъждали сме го в групата “Новите деца и образованието“, чийто създател и модератор съм, събирала съм лични мнения на родители и учители, чела съм и съм гледала много, обмисляла съм и съм съпоставяла с личния си опит. Затова се чувствам в правото си да кажа, че съм дълбоко несъгласна със задължителния елемент от закона. Не с целия закон, а с частта за задължителното влизане в системата на 4 години, задължителното училищно и градинско, т.е. държавно образование и попадането извън закона на всички не-училищни форми на обучение. Не съм съгласна в 21-ви век всички да се подкарват към кошарата (дори и кошарата да беше прекрасна, а тя далеч не е) без право на никакъв личен избор. Това не е цивилизовано и съвременно.

Но това, което най не разбирам тук е, откъде човек без личен опит с децата (според публичната информация), като г-жа Дамянова, намира сили и смелост да звучи толкова убедено, категорично, не рядко и арогантно.

Например, аз имам две момиченца и често казвам, че не знам как се гледат момченца. Не разбирам от физиологията им, психиката им е друга, трудно ми е да им избирам подходящи подаръци и т.н. Та, все едно аз да се изправя пред една майка на момченце и да започна да й говоря какво е най-добре за нейното момче. Като аз съм на овластена позиция и ако тя не е съгласна с мен, просто я глобявам и това е. Това прави Милена Дамянова с този закон. Това не е диалог. Това е налагане на политическата воля над волята на народа без право на разискване, без приемане на логични разсъждения и лични предпочитания. Защото въпреки всички диалози, диспути и дебати, никое от предложенията на родители, неправителствени фондации и сдружения не е взето под внимание в гласувания вече два пъти закон.

Накрая на всеки мислещ човек му става ясно, че законът, с всичките му рестрикции, се налага чрез политически натиск, по някаква по-висша препоръка, която не може да се избегне. И заместник-министър Дамянова е само един инструмент за налагането му, човекът „хвърлен” на гневните и аргументирани родители. Но фактът, че няма свои собствени деца, заедно с логичната й незапознатост с тези, родени след 2000-ната година, не помага на мисията й. Никак не помага. Олекотява я, прави я да изглежда още по-безпомощна и смешна. Единственото, с което донякъде я оправдавам, е, че тя не разбира. Лесно е да си убеден, когато не разбираш. Не е правилно, не е интелигентно, но е лесно.

 

alt

Уважавай съществуващото или очаквай съпротива


Съвсем не искам да звуча грубо или дискриминационно. Също както не искам да се постъпва грубо и дискриминационно с мен, семейството и децата ми. Щях да съм пределно далеч от това да се меся в живота на Милена Дамянова, ако тя и законите, които така агресивно налага, не бяха опасно близо до нежелана намеса в моя.

Писала съм за идентично желаещия да заробва нормалните семейства Закон за детето два пъти, тук и тук. Има много по-брутални коментари по темата като този, който дори сравнява сегашната политика на управниците ни с политиката на Хитлер. А най-новата информация за слагане на чипове на българите още от тази 2013-та година, достоверна или не, е просто умопомрачителна. “Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях.” Мислите, че няма да го приемат? Нима не знаете, че това вече се прилага у нас спрямо родителите, които отказват за ваксинират децата си от мига на раждането им и въобще?

Дано всички ние – политици и граждани – намерим сили, достойноство и мъдрост да приемаме такива закони, които се градят на искрена загриженост и любов към децата ни и към добруването и хармонията на семействата им. Не на икономически показатели, на вътрешна междуетническа политика и други такива фактори. А на искрена загриженост и любов към всички прекрасни български деца. Защото те го заслужават!

Ъпдейт от началото на февруари: Депутатите все пак са приели известни компромиси след множеството протести и родителски несъгласия. Допуска се домашното обучение по утвърдени държавни стандарти, допуска се и полудневна забавачка по избор на родителите. Частните детски градини и училища също ще получават държавна субсидия. Статията, от която гледам, е тук.

В друга статия се твърди, че “10 милиона лева за частните училища се планират всяка година в бюджета, но никога не са стигали до получателя, защото остават за премии за чиновници и учители”. Скандално, ако е вярно, да?

Но основната причина за въвеждане на задължително училище от 4 годишни е обяснена в следната статия, а именно: “По данни на синдиката над 15% от ромските ученици отпадат от образователната система след начален етап, но по-големият проблем е броят на необхванатите роми, който е застрашителен.” Какво може да се направи? Не стадно подкарване на всички към училище, а: “… изработване на ромски стандарт в образователната система с олекотен режим на присъствие и оценяване, който да помогне на ромските ученици и спре дискриминацията към българските деца и ученици”, предложено от КТ “Подкрепа”.

Когато има желание, се намира и начин.

Въпросът е имат ли желание /и изгода/ уважаемите ни политици?