20 години от първия ми FAITH NO MORE концерт!

Значи, клишетата са много верни. Кога минаха 20 години, помня го като вчера!…;)

Е, не съвсем. Не помня подробности, но помня емоциите. Защото те, силните положителни емоции, са нещо, което остава за цял живот, нали?

И така, представете си, пролетта на 1993г, тъкмо бях навършила 18, редовно си купувах и четях вестник „Ритъм” /на хартия!/, пишех им писма в пликове по пощата и въобще – голяма фенщина;) Луда бях по FNM от няколко години и в един хубав ден във вестника видях обява за екскурзия за концерт на групата в Будапеща, Унгария! Лудница! Не си спомням дотогава да съм искала нещо по-силно! Искам!

В едни по други времена (е, пак не съвсем, де) най-важното беше дали нашите ще се навият да ме пуснат и да ми дадат пари. За моя голяма изненада, те се съгласиха! И така, без бавене задействах нещата. Скоро тръгнах. Организатор беше ЕТ „Майк”, хахаха, какъв размах на мечтата. Пътувахме в някакво малко бусче, а десетимата-дванайсет екскурзианти бяхме прогресивна младеж, включваща няколко изгряващи групари (от групи като Jack in a Box, Rag Dolls, etc.) и няколко мацки, луди фенки на Патън:)) За съжаление, не си спомням точно кои бяха, може пък някой да се познае… Но от всички тях точно аз бях сензацията – не можеха да повярват, че съм единствената не от София, и то дошла чак от Варна, чак от морето, копеле! За един столичен тийн всичко извън София е в Космоса, брат ми…

И така, след ведро, почти екзалтирано пътуване ден и нощ пристигнахме в Будапеща на 31-ви през деня. Настаниха ни в някакво мизерно общежитие, за което на никого не му пукаше, естествено. Разхождахме се малко из града, помня че в една уличка до централен площад намерихме музикален магазин с много дискове и шъртки (май още не бяха се появили у нас и бяхме впечатлени), откъдето си купих ето тази блузка – ха, с която съм и в този момент, докато пиша това, случайно, а?


altalt

                                              Снимки: Станислава Василева, 2009


После отидохме до мястото на концерта, което беше нещо като открит амфитеатър без седящи места. Сега като се сещам, не беше никак голямо. За концерта какво да кажа?… Чист култ. Тъкмо беше излязъл Angel Dust, най-якият им албум евър, млади, нахъсани, луди, бесни и красиви – на острието на света! Мда…:))) Аз през повечето време май бях сама, все се местих, за да виждам добре, накрая един унгарец явно ме е съжалил и ме вдигна на раменете си, че една-две песни изгледах добре… И така. За цял живот. Добре де, поне досега.

После емоцията продължи. Известно време си писахме с мацките, изпратиха ми снимки /на хартия!/ от София, после те се изгубиха, моите бяха много смотани и не ставаха, а сега не успях дори да си намеря албума, където пазя билета и въобще всичко около концерта… Важното е, че повечето все още ми е в сърцето и в главата. И малко следи в нета, че въобще такова нещо е имало…

Така и не намерих клипове от 31.05.1993, Будапеща. Намерих този от Полша, десет дена по-късно от нашия. Същата откриваща песен. Същата любов за цял живот:)

 

 


(И за да е по-лесно за помнене, денят на концерта е и датата, от която не ям месо.)

След това съм била на още два техни концерта, но първият, първият…

Та така, уви, връщаме се в 2013-та…

Сега си мисля, че когато си млад, е особено важно да ти се сбъдват поне част от съкровените желания. Дава ти добра увереност и удовлетвореност за дълго време напред, ако не и завинаги. Ние вече сме сбъднали едно такова желание на голямата ни дъщеря, когато беше на осем. Почти година преди концерта на Roxette в София се побърка по тях, научи наизуст всичките им песни, албуми и биографични данни, знаеше рождените им дни и въобще тотално откачи, с кулминация самия концерт. Описала съм го тук. Яко:) Ще има още и още, о, да. От тук до края на света!


ПП. За FNM съм писала още тук и тук. Надявам се да пиша и още:)


 

Проект “Най-щастливото дете на България”

alt

Научих за проекта „Най-щастливото дете на България” от едно прекрасно интервю с Вероника Александрова, на което попаднах. Тя е човекът в основата на проекта и на събитието, с което ще се сложи официално началото му у нас – срещата със световноизвестния автор на книги за бебета и деца, педиатърът, наричан „Новият д-р Спок”, а именно д-р Харви Карп.

Интервюто много ми хареса и ме заинтригува, разгледах сайта на проекта, купих си една от книгите на д-р Карп – „Най-щастливото дете”, почти я прочетох и реших, че бих искала и аз да се включа, пък дори и само като медиен партньор чрез блога си.

Книгата „Най-щастливото дете” е забавна, написана с много любов към малките ни „неандерталци” (така д-р Карп нарича прохождащите деца от 1 до 4 годинки) и пропита с искрена симпатия към нас, многострадалните им родители.

{Тук ми се иска да отваря една скоба: И на предната, и на задната корица на красивото издание на Сиела се използва само израза „малкото дете”, а вътре веднага се разбира, че става дума конкретно за прохождащо дете, или toddler в оригинал, т.е. на възраст точно между 1 и 4 годинки. Моите деца са на 6 и на 10, аз така или иначе бих си купила книгата от професионален интерес. Но ми се струва, че някои други такива родители биха останали излъгани или поне изненадани от факта. Убедена съм, че качествените книги като тази нямат нужда от подобни маркетингови трикове, за да са купувани, полезни и ценени. Защото дори и така, дори и след като авторът препоръчва да започнем с предлаганите методи, когато детето ни е едва на девет месеца, ето какво също казва: „Но дори да стартирате години по-късно, обещавам ви, че съветите в „Най-щастливото дете” ще ви бъдат от полза всеки Божи ден – далеч след като то навърши четири години. Всъщност, често родителския коментар е, че тези умения са подобрили връзката с по-големите им деца, с шефовете им, със съседите… та дори със собствените им родители”. Ето това, бих казала, е един чудесен цитат за задна корица!:). Затварям скобата}

Та, така! На базата на дългогодишния си опит като педиатър, д-р Карп е систематизирал няколко чудни техники за увеличаване търпението и сговорчивостта на малкото си дете. Да намалите рязко честотата и силата на нервните му изблици и тръшкания, да подобрите комуникацията си с него, да насърчавате доброто му поведение и като цяло да използвате интелигентни начини за решаване на искрените му проблеми.

Е, добре, аз лично го изпробвах върху голямата ми, вече десетгодишна/!/, дъщеря, която е зодия Риби и която наричаме Кралица на драмата заради неизменно дълбоките й емоции, заради театралните й кризи и светкавично избухване в крокодилски плач по няколко пъти на ден, до ден днешен (да, благодаря за съчувствието, има защо, благодаря!). Та, изпробвах върху нея предлаганото от д-р Карп „Правило на ресторантите” – повтаряне на чувствата на раздразнения човек така, както в ресторантите повтарят поръчката ни – и , о, чудо!, тя се успокои веднага и продължи буйната игра със сестра си. Не, че не съм го срещала и чувала досега, но тук е супер описано, с много примери, указания за търпение и насърчения.


altalt

                                        Моите неандерталки!                                       

                                                    Сн. Кристина Стамболийска


„Децата, чиито чувства са признавани с любов през ранното детство, израстват емоционално незасегнати. Те знаят как да помолят приятелите си за помощ и как да дадат рамо на други, които се нуждаят от това. Те търсят здравословни лични взаимоотношения, избягват хората с агресивни наклонности и си избират довереници, които реагират с мисъл и доброта”. Струва ми се, че моите родители са ми дали това, но дали може да се каже същото за учудващо много зрели хора от обкръжението ни? А дали те го дават на своите деца? И аз искрено искам това за децата си!

Затова ще чета книгата и ще се опитвам да спазвам препоръките в нея, за които автора казва, че се усвояват трайно само за една-две седмици. Затова пиша тук, за да насърча и вас да се запознаете и включите в проекта, да се срещнете с д-р Харп в София на 1 юни и да си живеете щастливи и честити с прекрасните си подрастващи деца!


Послепис: Ами да, ще ви напиша какво каза същата ми тази голяма дъщеря-умница, като ме гледаше да чета книгата: „Мамо, хубава ли е тази книга? Моля те, като я прочетеш, опитай се да оправиш кавгите между мен и Маги. За да имаш щастливи деца… И забогатей малко. За да имаш наистина щастливи деца!”

Това мисля да го оставя без коментар. Ха. Ха.


Къща на село 19

Към “Къща на село 18

 

Да зарежем политиката, да се хванем за мотиката!


Вече свързваме пролетта главно с неща като разсади, копаене на село, ранни домати, капково напояване и други подобни красоти… Свързваме я и с край на зимната почивка вкъщи и начало на усилена работа. Когато се наложи да не отидем на поредния неделен протест във Варна, за да садим на село, разбрах с пълна сила колко е било трудно в миналото да се вдигат въстания, да се става шумкар и въобще да се зарязва работата по земята. Ами че ако мъжа не засади градината и полето навреме и хване гората, това означава, че семейството му ще остане гладно! Свобода и глад / робство и ситост – ама, че избор! Сега си обяснявам онези 500 години „мотаене”… Природният цикъл не чака хората да правят революции и да свалят правителства. Била е трудна дилема преди, трудна дилема е и сега. Е, ние не се оказахме чак толкова героични и избрахме саденето! /Засега, мухахаха…/

В началото на април отиваме на село с кола, пълна с растения и деца. Отзад на кората над багажника нежно сме подредили две щайги с красив разсад домати в кофички от кисело мляко (преобладаваща масленост 2%), грижливо гледан от бащите ни през зимата. Класици! Който ни е погледнал, сигурно е останал изненадан, че класиците сме под шейсетгодишни. Ами да, така ще е тя…

altНа село времето е хубаво, хората се съживяват, птичките пеят, козлетата блеят, слънцето пече и градината ни зове. Децата се радват на топлото и играта на двора, правят си пикници, късат цъфналите цветя, карат се, ритат топката с трясък в гаражната врата, въобще нещата навлизат в летния си ритъм. Ние се щураме отзад в градината, започваме да изпълняваме грандиозните си планове за много по-голяма градина от миналата година, струва ни се, че засадения грах е малко, чудим се дали ако сега сложим 20-те корена ранни домати ще оцелеят без поливане до следващото ни идване… Всички сме замаяни от чистия въздух като току-що излезли от кошера пчелички. Току по някое време децата се втурват с викове при мене: „Мамо, ела, мамо, на вратата са Бай Илия и Биляр, бързо!” Или „Минава съседа с Мара и каручката, може ли да се качим, може ли?”… Всички хукваме вкупом. Съседа само ги пита дали могат да се върнат от моста, да, тогава да скачат отзад, метнаха се щастливи в каручката и след по-малко, отколото мислех (и се надявах) се върнаха зачервени – бягали обратно от моста до вкъщи…


alt

Магарицата Маргарита, галено Мара


По някое време във Варна ‘случайно’ попадам на чудна книга за земеделие, наречена скромно „Зеленчуковата градина”. Автор е Симеон Дочев и е невероятно подробна, полезна и написана със завладяващо чувство за хумор. Веднага я купих за мъжа ми, само като прочетох увода: „Имам вече градина! Звучи вълнуващо. Звучи гордо, дори фантастично. Отколешна мечта на българина е да има кътче земя, което да е само негово, собствено, свое. И на семейството, разбира се, на жената, децата и старците. Това ще се разбере по-късно, сега е само мое. Чувството за собственост, погубено през годините от социалистическите недомислия, отново избуява в гърдите на този не толкова млад и не съвсем стар мъж, застанал с горда осанка пред трънясалата и запустяла градина.”

Книгата е култова. /Авторът има и книга на име “Как да си направим водка”, така че не го подценявайте!/ Не сме я прочели цялата, но ето какво намираме на стр. 12: „… без кривата лопата не може да се мине. Странно защо видни агрономи и специалисти по земеделие я наричат „обикновена” – вероятно им се вижда грозна думата „крива”. Може да е крива, но е необикновена. Тя дори върши повече работа от правата лопата.”

Не се шегувам. Очевидно сега не се шегува и автора. Значи, само да съм чула някой да нарича прекрасната, необикновена лопата крива /или беше обратното?!/ Само да съм чула!

По великденските и гергьовденски празници пак сме тук, разбира се. /После майки от класа на Криси ми споделиха, че са прекарали празниците в петзвезден олинклузив по южното черноморие. Дразнят ме, разбира се, но учудващо малко/


alt

 Селски спа-бани


Вече пада наистина голямо копаене, садене и плевене. Много работа. Междувременно пекохме козунак, боядисвахме яйца, намирахме гущерчета в градината, гледахме как с дни разцъфват божурите и трендафила, люлеехме се на хамака и пекохме мръвки на скарата… Успяхме да отидем на литургия в красивата църква „Светиalt Илия”, да отидем на гости за бой с яйца на Гошо майстора и майка му – баба Анка, но главно садихме, садихме… Освен първите грах, бакла, лук, чесън, салатки, репички, моркови, чубрица, магданоз и разни такива, приключихме с пипера, патладжана и – разбира се – доматите. Цар Домат! От един прекършен разсад бяхме покрусени, от две пожълтели листа бяхме сломени…

Преживяхме и първото си … колене на прасе. Всъщност бе извършено от съседа, но от неговия двор и полето на действие ни делят една телена ограда, един найлонов парник и няколко бараки. Аз бях вътре и по едно време идва Криси с широко опулени очи: “Мамо, мамо, прасето на съседа квичеше супер силно, в началото помислих, че се чува някаква дрелка! После поквича още малко и спря.” Това на 5 май, Великден, ден преди Гергьовден. Бре, милото съседско прасе. Което нежно се розовееше в кочината си и мило грухтеше, при което децата ходеха да го видят и да го поздравяват? Лошо. “Мамо, мислиш ли, че е умряло?” Ами сега? Децата не бива да се лъжат, децата не бива да се лъжат – “Да. Но съм сигурна, че ще си вземе ново малко прасенце, за да го гледа за …Коледа”. Успокояването май не ми се получи много добре, а?

Иначе децата как помагат, не можем да ги познаем! (Е, голямата по-доброволно, малката – само за да може после да играе на компютъра. Но и на това ще му търсим края). Плевят, садят лукчета, подават кофичките с домати, носят трева, копаят с една малка мотичка и ако минат 10 минути така, ги мислим за герои и ги засипваме с хвалби и суперлативи. Ами да! Но по-често със силно жужене идва някоя особено голяма и страшна пчела, те хвърлят мотичката, бягат и пищят и се крият в къщата пред телевизора.


alt


Та така… Абе, много е готино на село. Ама много работа. Ама е много готино. Абе, по-хубаво е от града, при всички положения. А в това съотношение на ходения направо си е идеално. Що се отнася до петзвездните хотели – ха, ами че какво ще правим като се пенсионираме, не ни държат краката и не щат да ни видят децата?


“Да отглеждаш своя собствена храна е като да печаташ свои собствени пари”

Рон Финли