Къща на село 19

Към “Къща на село 18

 

Да зарежем политиката, да се хванем за мотиката!


Вече свързваме пролетта главно с неща като разсади, копаене на село, ранни домати, капково напояване и други подобни красоти… Свързваме я и с край на зимната почивка вкъщи и начало на усилена работа. Когато се наложи да не отидем на поредния неделен протест във Варна, за да садим на село, разбрах с пълна сила колко е било трудно в миналото да се вдигат въстания, да се става шумкар и въобще да се зарязва работата по земята. Ами че ако мъжа не засади градината и полето навреме и хване гората, това означава, че семейството му ще остане гладно! Свобода и глад / робство и ситост – ама, че избор! Сега си обяснявам онези 500 години „мотаене”… Природният цикъл не чака хората да правят революции и да свалят правителства. Била е трудна дилема преди, трудна дилема е и сега. Е, ние не се оказахме чак толкова героични и избрахме саденето! /Засега, мухахаха…/

В началото на април отиваме на село с кола, пълна с растения и деца. Отзад на кората над багажника нежно сме подредили две щайги с красив разсад домати в кофички от кисело мляко (преобладаваща масленост 2%), грижливо гледан от бащите ни през зимата. Класици! Който ни е погледнал, сигурно е останал изненадан, че класиците сме под шейсетгодишни. Ами да, така ще е тя…

altНа село времето е хубаво, хората се съживяват, птичките пеят, козлетата блеят, слънцето пече и градината ни зове. Децата се радват на топлото и играта на двора, правят си пикници, късат цъфналите цветя, карат се, ритат топката с трясък в гаражната врата, въобще нещата навлизат в летния си ритъм. Ние се щураме отзад в градината, започваме да изпълняваме грандиозните си планове за много по-голяма градина от миналата година, струва ни се, че засадения грах е малко, чудим се дали ако сега сложим 20-те корена ранни домати ще оцелеят без поливане до следващото ни идване… Всички сме замаяни от чистия въздух като току-що излезли от кошера пчелички. Току по някое време децата се втурват с викове при мене: „Мамо, ела, мамо, на вратата са Бай Илия и Биляр, бързо!” Или „Минава съседа с Мара и каручката, може ли да се качим, може ли?”… Всички хукваме вкупом. Съседа само ги пита дали могат да се върнат от моста, да, тогава да скачат отзад, метнаха се щастливи в каручката и след по-малко, отколото мислех (и се надявах) се върнаха зачервени – бягали обратно от моста до вкъщи…


alt

Магарицата Маргарита, галено Мара


По някое време във Варна ‘случайно’ попадам на чудна книга за земеделие, наречена скромно „Зеленчуковата градина”. Автор е Симеон Дочев и е невероятно подробна, полезна и написана със завладяващо чувство за хумор. Веднага я купих за мъжа ми, само като прочетох увода: „Имам вече градина! Звучи вълнуващо. Звучи гордо, дори фантастично. Отколешна мечта на българина е да има кътче земя, което да е само негово, собствено, свое. И на семейството, разбира се, на жената, децата и старците. Това ще се разбере по-късно, сега е само мое. Чувството за собственост, погубено през годините от социалистическите недомислия, отново избуява в гърдите на този не толкова млад и не съвсем стар мъж, застанал с горда осанка пред трънясалата и запустяла градина.”

Книгата е култова. /Авторът има и книга на име “Как да си направим водка”, така че не го подценявайте!/ Не сме я прочели цялата, но ето какво намираме на стр. 12: „… без кривата лопата не може да се мине. Странно защо видни агрономи и специалисти по земеделие я наричат „обикновена” – вероятно им се вижда грозна думата „крива”. Може да е крива, но е необикновена. Тя дори върши повече работа от правата лопата.”

Не се шегувам. Очевидно сега не се шегува и автора. Значи, само да съм чула някой да нарича прекрасната, необикновена лопата крива /или беше обратното?!/ Само да съм чула!

По великденските и гергьовденски празници пак сме тук, разбира се. /После майки от класа на Криси ми споделиха, че са прекарали празниците в петзвезден олинклузив по южното черноморие. Дразнят ме, разбира се, но учудващо малко/


alt

 Селски спа-бани


Вече пада наистина голямо копаене, садене и плевене. Много работа. Междувременно пекохме козунак, боядисвахме яйца, намирахме гущерчета в градината, гледахме как с дни разцъфват божурите и трендафила, люлеехме се на хамака и пекохме мръвки на скарата… Успяхме да отидем на литургия в красивата църква „Светиalt Илия”, да отидем на гости за бой с яйца на Гошо майстора и майка му – баба Анка, но главно садихме, садихме… Освен първите грах, бакла, лук, чесън, салатки, репички, моркови, чубрица, магданоз и разни такива, приключихме с пипера, патладжана и – разбира се – доматите. Цар Домат! От един прекършен разсад бяхме покрусени, от две пожълтели листа бяхме сломени…

Преживяхме и първото си … колене на прасе. Всъщност бе извършено от съседа, но от неговия двор и полето на действие ни делят една телена ограда, един найлонов парник и няколко бараки. Аз бях вътре и по едно време идва Криси с широко опулени очи: “Мамо, мамо, прасето на съседа квичеше супер силно, в началото помислих, че се чува някаква дрелка! После поквича още малко и спря.” Това на 5 май, Великден, ден преди Гергьовден. Бре, милото съседско прасе. Което нежно се розовееше в кочината си и мило грухтеше, при което децата ходеха да го видят и да го поздравяват? Лошо. “Мамо, мислиш ли, че е умряло?” Ами сега? Децата не бива да се лъжат, децата не бива да се лъжат – “Да. Но съм сигурна, че ще си вземе ново малко прасенце, за да го гледа за …Коледа”. Успокояването май не ми се получи много добре, а?

Иначе децата как помагат, не можем да ги познаем! (Е, голямата по-доброволно, малката – само за да може после да играе на компютъра. Но и на това ще му търсим края). Плевят, садят лукчета, подават кофичките с домати, носят трева, копаят с една малка мотичка и ако минат 10 минути така, ги мислим за герои и ги засипваме с хвалби и суперлативи. Ами да! Но по-често със силно жужене идва някоя особено голяма и страшна пчела, те хвърлят мотичката, бягат и пищят и се крият в къщата пред телевизора.


alt


Та така… Абе, много е готино на село. Ама много работа. Ама е много готино. Абе, по-хубаво е от града, при всички положения. А в това съотношение на ходения направо си е идеално. Що се отнася до петзвездните хотели – ха, ами че какво ще правим като се пенсионираме, не ни държат краката и не щат да ни видят децата?


“Да отглеждаш своя собствена храна е като да печаташ свои собствени пари”

Рон Финли