Истината за… воденето на деца в селска къща


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Да! Перфектната алтернатива на влагата и градския смог, чудесна смяна на въздуха за децата, без да трябва да се ръсим за скъпи почивки – ще играят на воля на открито, за разлика от в града, ще се търкалят по тревата и ще скачат с козички и кокошки по земята… Освен това много ще помагат – ще копаят в градината, ще берат и ядат плодове от дърветата и ще са здрави, здрави, румени и засмени!

А ИСТИНАТА Е: Оказа се, че добруването на децата ни е последната грижа, като отидем на село. Толкова много работа има, че не успяваме да им обърнем почти никакво внимание. В един момент става супер досадно да приготвям багажа за всички и да предвиждам хиляди дрехи за момичетата, защото на село не е като в града – на село броят, начините и възможностите за цапане и късане клонят към плюс безкрайност и се използват почти на 100%! В някои случаи просто оставяме досадите в града при баба (ирония, а?), за да отидем възрастните сами на спокойствие и да свършим всичко, което трябва да се върши. За да няма през 10 минути една през друга принцесите да хленчат „Мамо, искам нещо за ядене…”, като това нещо за всяка е строго определено и зависи от часа на деня, страната, на която са станали сутринта, рекламата, която са гледали преди малко и дали пече слънце или не. Разбира се, това митично нещо е различно за двете, освен това задължително го нямаме в момента, разбира се, че пак не сме го взели от града и т.н. … “Сетих се – тогава да отидем да се разходим до магазина! Сега!”

Ами двора? Как и защо, по дяволите, съм си мислела, че ще мога да отгледам красиви цветя, че и да им се радваме с гости? Нали шестгодишната проклетия с рачешкия инат започва и методично откъсва всеки цъфнал цвят в лехите пред къщата в момента, в който пристигнем. Докато не остави градината във вид на опасана от дива коза, а земята поръсена с листенца във всичките цветове на голямата дъга… А аз тъкмо съм измела от площадката сухите листа и се обръщам с ръце на кръста…

Или вечният хит, евъргрийна на селските игри и царицата на цапането на плочки и дрехи – играта с кал! Готвене, моделиране, плескане, целене – всичко върви! По две за левче, хайде на калните скулптури, не останаха! Пръст, вода, пръчици и листа се смесват обилно с веро и течен сапун, които се измъкват зад гърба ми от мивката, въпреки многократната ми изрична забрана. Нищо не помага, ембаргото се заобикаля безогледно с всякакви методи и средства, дебнене и пищене, в случай на изненадващо влизане на врага от задната врата. Щедро се налива веро в купички и чаши, крадат се лъжици, изчезва цялата бутилка течен сапун, която после намирам пусната в ямката с крана зад чешмата на двора. Гъбите за миене на чинии са цел номер едно! Като се накъсат стават за съставки на супата, подправки за пая и правят такива хубави фигури върху тортата. Да живее калта!

alt

alt

alt


Но си мислите, че поне ги няма бичовете на града? Напротив, напротив! Искат се компютъра, таблета, телевизора и телефона непрекъснато и без никакъв график и ред. Искат ги като противоотрова на чистия въздух, свободната игра и простора пред погледа. Може за малко, дори на всяка цена или поне ако искаш да можеш да свършиш нещо отзад в градината и да си донякъде сигурен, че после няма да завариш апокалипсис сега: широко отворена врата към улицата, някой паднал от стълбата за втория етаж или счупил чаша, докато се опитвал да си сипе вода. За караниците и разправиите им дори не ми се започва, то е ясно това.

Дали помагат? Деца и работа… хм, трудна задача. Поне по отношение на днешните наистина разглезени в това отношение, изтънчени и чувствителни деца. Имат желание, да. Някакъв луд първоначален ентусиазъм, след като примерно цяла седмица сме говорили, че в събота на село ще копаем и ще садим, хайде, ще си обявим състезание! Този ентусиазъм трае не повече от осем минути, до второто тръкване с тежкия търмък, до третата засадена скилидка чесън и пълненето на ноктите с пръст, до шестата шепа хвърлен лимец /че това все пак е лесно и интересно, какво, кой ще ти даде да замахваш и мяташ във въздуха хиляди зрънца в града?/…


alt

altalt


Ами този вечен стремеж на подрастващите към свобода? Защо си мислят, че като сме на село могат да си излизат сами и да си ходят където и да се мотаят колкото си искат току-така? Да се разхождат в двора – как могат да сравняват почти два декара градина и двор с осемдесе квадрата в града, не им ли стига? Ааа…

Та така. Много е хубаво, но като всяко нещо, свързано с присъствието на деца, е сложно, забавно-вбесяващо и динамично – нито час почивка, да не говорим за рутина или яснота!

И ВСЕ ПАК: Най-хубавото е, че децата много свикнаха със селото, търсят си свободата и простора, близостта до земята, гостуването на приятелски семейства и дивата игра с деца, все пак отвоюваното право да ходят сами за ръчичка по мостчето до къщата на приятелите ни в долния край на селото и най-важното – късането и яденето на чиста храна от градината! Градината, която сами сме си посадили, отгледали и обрали. Дори и да не са участвали особено активно, те ни гледат, чуват и попиват. Виждат и възпитават у себе си любовта към земята, към труда на открито, към истинските плодове и зеленчуци, към вкуса… Да, към истинския вкус, защото вече правят разлика между нашите домати и тези от пазара.

Срещата ни с животни от селото също е празник за децата – обичат кучето на съседа и винаги го хранят и галят, когато се появи на портата ни като бял призрак в здрача; радват се на магарицата на дядото през една къща от нашата и не пропускат да скочат в каручката, когато той ги покани; развили са слух за селските звуци и чуват кога съседа Гошо прибира телетата си от паша; редовно чакат заедно с един дядо и една друга баба, дето живее надолу по улицата, докато надвечер им върнат козите на разклона при чешмата… Знаят имената на животните – кучето Биляр, магарицата Мара, козата Светла.

Събират орехи в дерето, знаят покрай коя стена расте лимонена трева, от коя чешма тече вкусна вода и в коя посока от нашето е едно село с много наши приятели – Костена река. Не пищят (много) при всяка среща с голям бръмбар, виждали са умряла змия, различават пчела от оса, лук от чесън, вече знаят откъде идва торта, какво се прави от гроздето и защо работата в градината понякога не може да чака. Знаят каква силна топлина дават горящите в печката дърва, колко вкусна става лютеницата, варена и опушена на истински огън и как звучи прасе, което… колят (съседа, не ние, няма шанс да станем селяни дотам). Мда.

И все пак, воденето на деца на село е върховна веселба и ние не бихме лишили нашите от това за нищо на света!