Blog Action Day 2013 – Човешки права (Human Rights)


Днес е Ден на действие на блогърите от цял свят – идеята е в един ден много хора по света да пишат по една и съща важна, общочовешка тема. Целта е да се насочи вниманието, обществената енергия и действие върху тази важна тема. Инициативата е от 2007-ма година, аз лично се включвам в нея от 2009-та.

Тази година темата на #BAD13 са… човешките права. Правата на хората. Онези първични, базови права на живот, свобода, дом, право на мнение. Базови и първични, но не всички ги имат, нали? В тези „космически” две хилядни години много хора по света все още нямат тези права. Раждат се и имат основно задължения и ограничения, дължащи се на пола, страната или на религията им… Какво за правата? Нищо, правата са на страната на другия – силния, големия, богатия.

Няма как да не направя връзка с актуалната тема за сирийските бежанци в България. Много били и щели да стават повече. Мръсни били и не искали нашите дрехи. Агресивни били, но и мързеливи. Алчни. Неблагодарни. С огромна месечна издръжка от държавата, за каквато си мечтаят много български семейства.

Достатъчно!

Това отношение на масата българи до голяма степен е подклаждано от определени ‘успели’ медии. Но да му се поддаваш е грозно, незряло, нехуманно и в пълно противоречие с настоящите одухотворени времена.

Има един универсален духовен постулат: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб”. Леко видоизменен, той гласи: „Не мисли за другите това, което не искаш да мислят за теб.” Както бихме искали да се спазват нашите човешки права, така и ние би следвало да спазваме тези на другите. Защото никой не може да каже утре къде ще се намира, какво ще го сполети и в каква немислима до преди ситуация ще се окаже.

/Много добри текстове, вписващи се в днешната тема за човешките права, можете да прочетете в следващите връзки – първа, втора, трета и четвърта/


alt

Рисунка: Маги на 5г


Да бъдем извисени в мислите и делата си, да бъдем човечни и достойни. Защото всеки иска това за себе си и за децата си.


И накрая, за да не изневерявам съвсем на стила си, поздрав с този цитат:

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив!

                                                                               Волтер



Досега съм писала:

Blog Action Day 2009 – Климатични промени (Climat Change)

Blog Action Day 2010 – Вода (Water)

Blog action day 2011 – Храна (Food)

Blog Action Day 2012 – Силата на Ние (Power of We)



Къща на село 20

Към “Къща на село 19

Краят на началото!


Да, с това мисля да сложа край на вълнуващия опис на началото ни в тази къща. Може и да не ми се получи, ще видим:)

Скоро приятели ме попитаха – „И какво, в крайна сметка, струваше ли си?” О, Боже, да, разбира се! Съвсем определено мислим, че това е най-добрата ни сделка досега. Да не говорим, че цената на имота непрекъснато се вдига. Заради подобренията, поддръжката и …добрата ни енергия:)

Не съм писала толкова дълго, защото – обичайното – много работа. Но и защото – приятното – ако пиша, трябва само да се хваля. То не бяха килограми домати, кофи плодове и почти тон грозде, то не беше лимец като слънце, пиперчета, картофи, чубричка и боб. Много реколта, изобилие, богатство и красота! За стопанина радост и удовлетворение. Земята винаги се отплаща за грижата и доброто отношение…


alt


Този сезон направихме доста подобрения, понаучихме се повечко на земеделие, но според традицията се заричаме следваща година да е още по-спорна и добра. Мдааа, ще видим тази работа…

Иначе куриозните случки на село, веселите недоразумения и самопредлагащите се майстори не секват. Само да отидем, веднага ни надушват и цъфват на портата всякакви видове и породи – тенекеджии, бояджии, майстори по всичко – и искат работа. Сега, те искат пари, но явно са установили, че без да свършат някаква работа не може, та затова… Някои предлагат стоки – дърва за огрев или колчета за домати, разбира се собственоръчно отсечени от гората под скалите. На обясненията ни, че сега нямаме възможност, звучно и добродушно предлагат всякакви варианти, с небрежно потупване по рамото – „Виж сега, шефе, ти ни пусни в двора, ние ще свършим каквото намерим, пък ти ще платиш другата седмица, не се притеснявай. Сега ще дадеш само по нещичко, да не ни бият жените като се приберем. Другото после!” Една леля, която ни събуди рано сутринта в неделя с подвиквания като на куче и силно тропане по портата през 2 секунди, дори каза – „Пусни ни само да разгледаме и да си набележим работата за петък!” Ха! Уникални са!…

Точно според един цитат, на който попаднах днес, уж случайно. От невероятно забавните книги на Питър Мейл за Южна Франция, специално от “Отново в Прованс”, изд. Гурме, стр.69: “Селският живот ни научи рано, че това, което печелиш като общуване и удобство, губиш като уединение. На прозореца може да се появи лице и на вратата да се почука по всяко време и няма измъкване. Можеш да се скриеш, но не можеш да избягаш. Те знаят, че си вътре.” О, да, точно така…:)))

Но най-смешната случка, която дълго няма да бъде забравена, се случи сега последния път. Преди две седмици извършихме свещенодействието, наречено „Големият гроздобер с цялата рода и всяка свободна кола”. N-стотинте килограма грозде вече вряха и кипяха по бъчви и каквото е там във Варна, а по лозето и асмата бяхме оставили малко грозде за доузряване и дообиране. Дотук добре…

Този път пресметнахме колко можем да съберем само в нашата кола и го набрахме. За беда (по принцип за щастие, де) остана още. Няма обиране това грозде, ей! Самото грозде – красота! Черно, розово, бяло, жълто – от всичко има. Кеф ти за вино, кеф ти за ракия. Който иска да пие, аз само ям и му се радвам…:)

По едно време виждам отдолу по улицата към нас да се задават мъж и жена на средна възраст, смътно познати. Мъжът носи в дясната си ръка желязна стълбичка, в лявата – лозарска ножица. Жената носи не много голям празен бидон и малко ножче. Регистрирам това в движение, докато се приближавам да ги чуя.

– Добър ден.

– Добър ден. Аз съм голямата дъщеря на бай Илия и идваме да оберем асмата на леля Калинка.

И таз добра!

Бай Илия, с когото вчера говорих и който не ми каза нищо? И леля Калинка, която ни продаде асмата си преди година и половина и сега дори не се е обадила, че иска да си я обира?

Хубава работа!

– Ама… – викам аз – тя вече е наша. /В моя защита – почти без да заеквам/

– Ами да де, и аз така знам, ама… – вика жената.

Както казва и бачо Гичо от Котел, героят на Милен Русков от „Възвишение”: „Ам че ха, де! Тъй ся случи!”

Дойде и мъжът ми, и той вика: „А!”, хората се притесниха, взеха да дават на заден, ние се притеснихме, взехме да ги каним… Стана една смесица от „Ама, моля ви се, ние да си ходим” до „Ама, моля ви се, влезте, и без това остана необран този край на асмата”. От „Ама как така, вече си е ваша” до „Ние и без това откога се каним да занесем в Шумен грозде на леля Калинка и чичо Петър, на, добре че сега стана така”.

И къде неловко, къде усмихнато, влязоха, започнаха и така доста понабраха. Ние продължавахме да сме хем озадачени, хем облекчени. Те също, де. Разговорихме се, па почнахме и ний да берем и да им помагаме. Накрая освен набраното от тях в бидона, изпроводихме за Шумен още две щайги от нашите, които после допълнихме. Жената сръчно подтична, докара колата, натовариха нещата и се сбогувахме по живо, по здраво.

По едно време след обяд, вече се бяхме натоварили и ние за Варна, двамцата идват. Отдалече почват да ръкомахат, носят кутия сухи пасти, които бутат в ръцете на децата в колата и обясняват, видимо притеснени: „Олеле, ама баща ми имал предвид асмата на Калинкини в Шумен, ама ние какво направихме, извинявайте, сега си вземете всичкото грозде обратно, станало е голямо объркване, ама как може, не, моля ви се, вземете го, ей на няма да мръднем оттук!”…

Разбира се, гроздето не взехме, но сухите пасти изядохме. Леля Калинка после се обажда да благодари, били изненадани, ама нали и те грозде си имали…

Леле! И после как няма да обичам селото! Де в града да ти се случи нещо такова, а?

И накрая, поздрав с това стихче, написано от голямата ми дъщеря май през миналата година и тези снимки на последните плодове от градината ни. Използвам ги за епилог на тази селска поредица:)


      Сбогом, есен


Ах, сбогом, мила есен, alt

Последни плодове берем

И става малко по-студено,

И идва първи зимен ден.


Ах, сбогом моя есен,

сбогуваме се таз година,

и вместо тебе идва зима, alt

със Коледа и Нова година.


Ах, сбогом за последно, 

но другата година

ще се видим ний отново,

като весела дружина”


Кристина Пехливанова, 9г, 2012


~Край~