Истината за… как родителят се превръща в личен асистент на децата си


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Е, как какво? Има си детски градини, има си училища, децата ще си ходят и това е. Хората са го измислили далеч преди на мен да ми се наложи. А сега е още по-лесно – има си занимални, има толкова варианти и възможности, хич и няма да го мислим.

А ИСТИНАТА Е: Докато детето ходи на целодневна детска градина, родителят въобще не подозира какво ще му се стовари на главата след това. Когато детето е уж по-голямо, по-самостоятелно и по-лесно се гледа (ха-ха). Започне ли училището, започват ужасните крайни срокове, задължителното вземане на детето в точен час, който всеки ден е различен в зависимост от програмата му, разбира се. И не може да се закъснява, разбира се, учителката не бива да се задържа. Задръстване? Спешен случай? Служебен ангажимент? Моля ви, това е несериозно!

Това, което мен особено силно ме кара да се чувствам като секретарка на дъщеря си /четвъртокласната/ обаче, е снабдяването с допълнителните материали, изпратени на пощата на класа – математически състезания от минали години, които трябва да се разпечатат и да се решат за домашно, тези, които трябва да се разпечатат и да се приготвят за решаване в часа, и, много моля, да не се бъркат с тези, които са за ЗИП-а следващия петък, не този. Постоянно нещо разпечатвам, подготвям, изпълнявам сложни указания и последователности, изпратени по мейла. Ако нещо объркам, пропусна или забравя – жална ми майка!


alt


Когато децата в училищна възраст станат две – всичко се удвоява. Ако на малката още не се налага осигуряване на особени помощни материали, то логистичната част става наистина сложна. Едната трябва да е на предучилищна в училището сутрин от 8,30 до 12 часа. Другата – в същото училище от 13,30 до вечерта, в различен час, да ни държи в напрежение, нали /Все още не можем да я оставяме да ходи и да се прибира сама/. Междувременно двете трябва да са нахранени, приготвени, изгладени, облечени, с подредени чанти, с избърсани очила, със сложени закуски на всяка според настроението и вкуса. Да не забравя да пъхна в раницата телефона на едната и новата кукла на другата. Вода!

Училището ни е на 15 мин пеша. Тъкмо донякъде сме свикнали и сме влезли в релси, след месец смените се обръщат, с тях и целия ни график. Честито!

И докато на мен дните ми като личен асистент, готвач и бодигард са строго разграфени, но все пак имам няколко часа относителна свобода (е, стига сега, ясно е – никога сама!), то вечерите през седмицата се борят за титлата „сърфиране на ръба”. Танци, спорт, хиляди занимания и забавления. Ама възможност, ама пари, ама време? Не ги интересува. “Цвети ходи, мамо, искам и аз”. Точка. При нас започва от вторник вечерта, когато едната е на модерни танци. В часа, в който свършва тя, другата трябва да е на съвсем друго място за началото на нейното карате. В сряда и двете започват в един и същи час танците и пеенето в хора, на различни места. В четвъртък остава само едното нищо и никакво карате, за да стигнем до съботния хор сутринта.

Всичко това, съчетано с постоянните вечерни репетиции и бързите седмични мачове на баща им след работа, ме кара да вия и рия и питам: Ами аз???? /с четири въпросителни/ „Мене ме нема в целата схема”, както пее Ицо Хазарта. Как така, бе, момче?! Измисли нещо, като си толкова печен!…

Е? Да ви звучи познато всичко това?


И ВСЕ ПАК: Толкова съм напушена, че нищо хубаво за тук не ми идва!

………………………………………………………………………………..

И все пак, от време на време успявам да се измъкна за бърза вело-обиколка на парка, при хубаво време, благосклонен хороскоп и прецизно планиране. Не дай Боже да срещна някой познат в Морската, че да изгубя няколко минути в разговор. Цялата програма се срива! НЕ МОЖЕ ТАКА!

Дали преигравам? Ами, съвсем малко…

И все пак какво? Семейството ми е обгрижено, нахранено и хармонично развиващо се. Нямаше ли да е чудесно, ако бях човек, на когото това щеше да му е достатъчно…;)


Предложение към Община Варна

altЗнаех за един конкурс, обявен от Община Варна и от още шест по-големи български града – този на Фондация “Bloomberg Philanthropies”. Търси се идея, която да подобри благосъстоянието, качеството на живот в града или средата и т.н. Все ми се въртеше в главата, докато тази сутрин не се събудих да им пиша за идеята, която всъщност имам от много години.

А то ‘случайно’ да се окаже, че днес е последният възможен ден на конкурса, като преди това срокът е бил удължаван. А после ‘случайно’ да се окаже, че днес е Световния ден на детето, обявен от ООН през 1959г. /темата на предложението ми е свързана с децата/.

Хм, хм, да видим, да видим…

Ето и го и него:

 *****

Варна е вторият по големина град в страната ни и може би най-бързо разрастващият се, след столицата. Във Варна има много деца, раждат се още повече, също толкова се заселват всяка година. Освен детски градини и училища, децата имат нужда от занимални, съоръжения за спорт и зали за изкуство. Всичко това го има в града ни, изборът е голям, но… родителите трябва да си плащат.

Бизнесът с курсове по танци, тренировки по всякакви спортове и различни дейности във Варна е активен и богат, но е точно това – бизнес. Има много родители, които не могат да си позволят да дават месечно нужните суми. А творческите занимания са изключително важни и необходими за баланса в организма и психиката на подрастващия човек. Изкуството е коректив на умствените занимания в училище, спортът – задължителен за тялото и ума. Но може би най-облагородяващото и хармонизиращо детето изкуство е музиката. И по-специално – свиренето на музикален инструмент.

Предложението ми е следното:

Да се създаде мрежа от сгради с оборудвани с всички необходими музикални инструменти помещения, където деца и ученици да могат да идват, да се учат да свирят и упражняват по всяко време. Разбира се, това да става под надзора и грижите на музикален педагог. Може да има курсове по танци, рисуване, пеене, спортни занимания, различни творчески активности. Всичко, свързано с изкуство, култура и запазване на българските традиции. И най-важното – да се предоставя на варненските деца безплатно.

Знам, че в момента такъв вариант съществува в Общинския детски комплекс и донякъде в Младежкия дом. Само че за град като Варна това не е достатъчно. Тази възможност за финансиране е шанс да се създаде мрежа от такива комплекси в целия град, във всеки квартал. Така че да е удобно на всички варненски деца и на техните родители. Близо и безплатно за всички.

В зависимост от това дали ще се оборудват вече съществуващи помещения или ще се изградят еднотипни малки сгради, финансовите и времеви параметри на предложението ще са различни. Идеалният вариант е да се предвидят сравнително отдалечени от жилищните сгради неголеми парцели във всеки квартал, да се направи еднотипен проект и да се построят симпатични музикални къщички, с нужните няколко зали за свирене и репетиции. Оборудвани с инструменти и с назначени от Общината музикални педагози и инструктори по танци и спорт. С подходящи помещения или открити пристройки, където удобно биха могли да чакат родителите, с малки кътове за игра на по-малките деца.

Децата ни заслужават подобна инвестиция! И сега Варна има доброто име на град с музикални традиции, с голямата привилигия и гордост да има Училище по изкуствата, с талантливите си деца. Само че основната тежест за това пада върху родителите, и все пак става дума за ограничен брой деца.

А какво би станало, ако музикалната грамотност и творческото образование е достъпно за всички от най-ранна възраст? Децата ни биха расли обогатени, хармонични и културни личности. По този начин биха се облагородявали всички членове на семействата, цялото население на общината и самата градска среда. „Моделът Варна” ще придобие съвсем друго значение – гордо, достойно, за пример.

В Германия във всяка община, дори и най-малката, има подобни помещения, изцяло оборудвани с музикални инструменти, предоставени на децата безплатно. В Швеция от първи клас всяко дете изучава музикален инструмент по избор. Резултатите са известни на всички.

Нека се присъединим към тях! Така по естествен и неоспорим начин Варна ще бъде културна, младежка и музикална столица на България и Европа! Градът ни го заслужава!

*****

Малко повече патос в общински конкурс не е излишен:)

Та това е. Нека стои тук за протокола. Може пък ‘случайно’ …


Патриотизъм е…

… да спазваш българските традиции не само на думи, но и на практика;

… да отглеждаш сам продуктите, с които да направиш зимнина за цялото семейство и да се гордееш с това;

… да научиш децата си да казват вместо “мерси” – “благодаря”;

… да уважаваш законите и институциите на страната си;

… да пазаруваш от кварталния магазин, където собствениците те познават;

… да събираш мълчаливо боклуците от училищния двор и да ги хвърляш в кошчето, докато не забележиш, че децата ти неусетно са започнали да правят същото;

… да носиш на съседите си на село неща, които ги има само в града (лотарийни билети) или трябва кола (цимент);

… да пишеш на кирилица и без грешки, моля;

… да не повтаряш през ден, че ще напуснеш България, а напротив – да създаваш все по-дълбоки корени в нея;

… да правиш за сънародниците си безвъзмездно различни неща, без да чакаш бонуси или похвала;

… да посещаваш, да водиш и децата си, на духовно извисени места, археологически открития и светилища в страната;

 

Да поддържаш видимо престъпното политическо статукво от страх не е патриотизъм. Да раздухваш умишлено ксенофобски и расистки настроения сред лесно възбудими хора не е патриотизъм. Да си обществена фигура и да използваш език на омраза по обществени медии не е патриотизъм. Да заплашваш, нападаш и биеш беззащитни хора посред бял ден с измамно чувство за патриотичен дълг и с чувство за арогантна безнаказаност не е патриотизъм.

Това са престъпления.


Благодаря на .Точица, че започна тази инициатива с чудесния си текст.

Писала е и Нева Мичева

Пишете и вие.