Mama Memi

Напусна ни бай Георги – Георги Хаджитинев – емблематичен и непримирим варненец, достоен наследник на рода на Г. С. Раковски, буден и активен до последно!

За първи път забелязах бай Георги по време на Големите протести във Варна и страната през 2013-та година. Довели до много промени и сътресения – смяна на дългогодишния кмет на Варна Кирил Йорданов, обявяване на Ден на национален траур в чест на Пламен Горанов, дори оставка на действащото тогава правителство…

Бай Георги, както му викаха всички, стоеше ненатрапчиво някъде встрани, но винаги с големия си плакат против Групировката, омотала града и дори страната ни в отровната си паяжина. И винаги с българското знаме. Винаги там, всеки ден. Все пак, без да иска, се прочу по време на тези протести. Защото млади агресивни мъже започнаха да му късат плаката, както си върви. Редовно, почти всеки ден му го разкъсваха и унищожаваха, а той се появяваше на следващия ден с нов плакат. Стигна се дотам да вървим около него и да го пазим – него и плаката му, който толкова биеше на очи и явно толкова дразнеше.

Бай Георги и аз. 17.03.2013

Големите протести във Варна

Протестите минаха, бай Георги оцеля, оцеля и плаката му. Оцеляха и несломимия му стремеж към справедливост, смелост и честност. Той не се затвори у дома, а продължи да полага усилия във важни според него каузи и то – напълно граждански такива. Заедно с плаката си с добавени главни политически лица, изобразени със запушени усти, под благосклонния и усмихнат поглед на членове на ТИМ.

27.04.2016, Варна

Три години по-късно с бай Георги отново протестираме, отново срещу същата групировка и отново със същия резултат. Или?…

Най-вече беше активен по отношение на събиране на подписите, нужни за иницииране на Референдум за Морската градина на Варна. Както знаете, тя е „ябълката на раздора” между граждани и управници (странно защо, след като на теория малцината управници са назначавани и ръководени от мнозинството граждани). Най-общо казано, Община Варна в продължение на години не предприема нужните решителни действия за справяне с конкретни проблеми в Морската ни градина като установяване и поддържане пълния размер на парка (който по ОУП е до местността Евксиноград), движещите се по алеите автомобили, продължаващите строежи, неуредиците с частната собственост в обществен градски парк и т.н. За спирането на всичко това гражданите настояваме от години и от години няма решение. Бай Георги спомогна изключително много за събирането на нужните подписи, сега е ред на Общинския съвет да гласува и проведе Референдума, както е по закон. Неправомерното забавяне (потвърдено и от съда) е повече от три години, което за бай Георги, за съжаление, се оказа фатално.

Тук слагам и този колаж, който направих с Грамадите на Варна, унищожени и премахнати от… #КОЙ???

Затова пък ние, последователите му, още сме тук. За мен беше чест, че го познавах и че понякога бях редом до него. Той ще остане пример за безкористен общественик, смел гражданин и верен приятел. Ами ако всички бяхме такива?

Варна има още един светъл пример.

Вечна памет на личността и делото му! 

Милена Пехливанова

Традиционно подкрепям и се интересувам от реформите в детското правосъдие в България, а те вече са съвсем належащи!

От 2015-та тече една кампания – “Детство без решетки“. Ето какво се казва в нея:

“Детето, независимо дали е жертва или извършител, преди всичко трябва да се третира от закона като дете. И още, лишаването от свобода не само е вредно за едно дете, но и не спомага за предотвратяване на повторна постъпка. Лишаването от свобода е и най-скъпият и неефективен начин за “справяне” с деца в конфликт със закона.”

В рамките на тази кампания тече следната Петиция, а сега имат интересен призив към всички, които не са безразлични към тази тематика:

  “Кампанията “Детство без решетки” събира катинари, които ще се ползват за  създаването на инсталация с цел повишаване на обществената осведоменост относно нуждата от реформа в детското правосъдие. Инсталацията с 255 катинара, колкото е броят на децата, затворени във възпитателни училища-интернати и социално педагогически-интернати в България, ще бъде изградена с подкрепата на творческия колектив Destructive Creation през октомври в София.”

Симпатично, нали? Но за затворените деца не е толкова симпатично, колкото… животоопределящо.

От името на сайта си MamaMemi се включвам с катинари веднага! 🙂

А вие?

 

Двете ни момичета в момента са 1-ви и 5-ти клас. Голямата е отракана менторка, зодия Риби, които се славят като идеалните учители, с отявлен даскалски манталитет, просто отвътре им идва. Такава е класната им от началния курс – първо на едната, сега на другата, с точен тайминг от четири години, хехе, – такава е и (сегаразбрателиме) майка ми…

Както и да е. Думата ми е за Голямата ни дъщеря. Тя редовно чака Mалката да се върне от училище и със заповеден тон изисква да й проверява тетрадките и домашните. Мъка за Малката, радост за мен, супер!

Но ето какъв диалог подочух днес. Двете обядват, Малката започва да хленчи да пуснем по телевизора детско. Голямата не пропуска шанса си:

– Маги, кажи ми буква по буква как се пише “детско”?

– Д-е-ц-к-о.

– Не! Д-е-т-с-к-о! Повтори!

– Д-е-т-с-к-о…

– Добре, колко букви са?

– /смята с пръстчета…/ Шест.

– Добре. А сега ми кажи колко парченца месо имаш в чинията си?

Леле, майко! Сериалът “Без милост” 1, 2 и 3!

To be continued…

Дъщерите ми си живеят като принцески.

Мда, с изключение на играчките, всичко друго им оправям, приготвям, подготвям и подреждам. Окачвам на закачалки захвърлените училищни униформи, за да си ги намерят на другата сутрин там, където са свикнали – в гардероба. Изтърсвам и изпъвам чаршафите на леглата им всяка сутрин, за да си легнат на чисто и подредено вечер. Поливам им цветята, слагам на шкафчетата чашките им с вода за през нощта. Всичко това го могат и те, разбира се. Но щом мама няма търпение сами да си оправим нещата, защо да я разочароваме и бавим?! Защо? Няма логика.

Дотук добре, само че съм почти напълно абсолютно сигурна, че няма да “работят” принцеси като пораснат. Значи – имаме проблем. По-точно те имат проблем. Биха имали проблем, сега са си добре. А бе…, така де!

Била съм решителна, разбира се, много пъти. Но досега – без успех. След поредното ми избухване, след поредните техни треперещи от обида брадички по време на демонстративното оправяне с мъка и спъване на леглата преди лягане, голямата принцеска изведнъж се сети и ме заплаши: “Утре ще направя проучване колко деца от класа си оправят леглата сами, така да знаеш!” Не се трогнах. На сутринта й напомних, че държа на проучването. Казахме си “Добре!” с подходящия тон, придружено с подходящ поглед.

Вечерта в началото се ската. Когато се сетих да я питам, ми каза: “Ъъъъъ… Амиии… Някои деца много ме изненадаха”. Така ли? Не и мен!

Питала е единайсет деца.

Петокласници, 11 -12 годишни.

 

 

Отговорили – 11.

На всички отговорът е бил да, сами си оправят леглата.

11 от 11.

100 %.

Каква разгромяваща победа!

 

Нещо ми подсказва, че този път ще устоя и за постоянно ще победя:)

Венсеремос!

Всъщност, денят на #BAD14 беше вчера – 16-ти октомври 2014. За първи път от пет години, откакто се включвам в инициативата, закъснявам. Вярно, само с ден, но… Може би се дължи на самата тема – неравенство? Какво значи неравенство? Винаги го е имало, има и ще го има. То е част от живота, част от божествения промисъл. Обратното е утопия, неосъществена досега теория. На практика няма и не може да има равенство. Неравенството е такова, каквото е. Въпросът е как ние се справяме с него? Според мен, ако не си затваряме очите за неравностойно поставените хора, животни, създания, общества…, вече е много добре. Дали именно затова не е избрана тази ‘бодлива’ тема? За повече гласност, информация и размисли по темата.

Човек винаги може да помага. Винаги може да е добър с равностойни и неравностойни на себе си. Не е ли именно това Смисъла?

В същото време вчера, 16-ти октомври 2014, беше и Световен ден за изкореняване на бедността. Някъде го водят за изкореняване на глада или Световен ден на прехраната. Ето ви още един повод за размисъл и действие, да?

“Изкореняването на глада не е просто самоцел, то е ключова стъпка към един по-справедлив и по-сигурен свят. Гладният човек не е свободен човек”

Кофи Анан, генерален директор на ООН 1997 – 2006 г.

За да могат всички деца по света да знаят тези понятия, които като меню е написала малката ми дъщеря на картинката:

 

Досега съм писала за:

Blog Action Day 2013 – Човешки права (Human Rights)

Blog Action Day 2012 – Силата на Ние (Power of We)

Blog action day 2011 – Храна (Food)

Blog Action Day 2010 – Вода (Water)

Blog Action Day 2009 – Климатични промени (Climat Change)

 

 

 

 

  

  През юли 2014-та излезе първия брой на безплатното културно-информационно издание “Виж! Варна”. Списанието е варненският вариант на бургарския оригинал. Много е симпатично и полезно, поне в първия брой компанията ми е страхотна! Гледам на това си участие като на малко нестроен, но интересен експеримент с отворен край. Пък и от такива текстове човек има какво да научи, най-вече за себе си…:)

Така че, четете (стр. 41), наслаждавайте се и следете броевете на “Виж! Варна” 🙂

————————

Вихра от Варна

Вихра подритна с връхчето на десния си кец едно камъче, то се изстреля право напред, успоредно на бордюра и стигна чак до средата на малкото кръстовище на уличките в Гръцката махала.

Това някак я накара да се замисли за града си, за Варна. Беше родена тук, изкара всички училищни години и дори висшето си образование в града. Когато беше по-млада и с много високи очаквания от живота (като всеки млад човек, нали), не можеше да си представи, че ще остане да живее сред тази анархия в България, че през целия си живот ще върви по тези прашни улици и по тези разбити тротоари. Просто нещо й подсказваше, че няма как да остане. Тя е родена да живее в ред, красота и вдъхновение. После, някак постепенно, свикна с реалността, но без да се примирява. Винаги се е опитвала да подобри нещата, винаги за общото благо, за другите, за всички… Тогава интуитивно разбра, че ако иска да остане тук и едновременно да е в мир със себе си, трябва да действа сама. Да прави каквото е по силите й, а не да чака някой друг да го свърши, да „оправи” града и живота на всички да е слънце.

Затова се записа да учи архитектура. Тогава само го усещаше, сега го знаеше. Беше благодарна, че се бе вслушала в шептенето на своите ангели и бе учила точно това. Искаше да допринася за разхубавяването и добрата функционалност на града. После специализира съвременна градска среда. И ето я – тук и сега! Заработи усилено и отдадено в тази посока и… Виж! Получи се! Усилията дори и на един човек, стига да са наистина честни и благородни, се възнаграждават.

Изпитваше силна потребност от честност и справедливост, някакъв робин-худовски синдром. С времето разви и умерен местен патриотизъм. Запъна се и вече не искаше да емигрира. Преди време се смееше на своя приятелка, която казваше „Искам да живея сред българи, около мен да се чува само българска реч”. После приятелката й заговори за емиграция, а Вихра все повече се вкопчваше във Варна.

Харесваше града, беше станал част от нея. Харесваше старата му част, достолепните стари къщи с орнаменти и украси по фасадите, красивите схлупени църкви с поддържани градинки, Римските терми, музеите… Обожаваше цялата Морска градина – от Морска гара, през Аквариума, Летния театър, Зоопарка, Буните, та чак до големия завой под „Почивка”.

Ах, тази хубава Варна, така искана, така желана, обект на хиляди интереси. За управлението, признаваше си тя, имаше какво да се желае, но вярваше, че със смелост и активност хората и градът им можеха да се справят с тези вечно незасищани апетити.

И морето! Това синьо-зелено, сиво, често и да, черно море! Най-живото нещо във Варна, най-любимото, най-характерното… Неустоимо привличащо тези, които са далеч от него и даващо успокоение и сила на тези, които живеят край него. Морето!

И каква е тая история с вечното сравнение с Бургас! Вихра се дразнеше от нея. Това са два съвсем различни града (с някои изключения, като еднотипните Морска градина и ЖП гара), със съвсем различна история, време и начин на възникване и въобще… Няма нужда от сравнения и превъзходства, по-скоро от приятелства и партньорства.

Така! Добре. Всичко ще се нареди.

Вихра отново подритна пак същото камъче. Този път то отиде дори още по-далеч от преди…

 

 ————————

 

 Запомнящо се и вълнуващо лято, банда!

 

 

Не е нова тема, но нали знаете как майките на несамостоятелните още деца сме абсолютно зависими от тях – и психически, и физически? Как всяко излизане сами ни коства сложна организация, хиляди предвиждания, купища нерви и въобще си е цяла спец-операция? Как освен чисто физическата пречка има такава и в главите ни? Ама как ще се оправят сами, какво ще яде, ще се сетят ли да му дадат любимата играчка, за да заспи, ами…, ами… ?

Докато бащите? Ооо, бащите… Хващат дръжката на вратата за навън и казват някаква причина да излязат – трябва да отида на игрището, всички ме чакат, трябва да отида да взема това, трябва да направя онова… Просто трябва! И го правят. Ей така, без излишни замисляния, притеснения и свян. Излизат и си вършат работата.

Merde! Така стоят нещата. Колкото и да ни е трудно, се налага да го приемем. В ситуацията майка/баща ние сме губещите, няма как. /Всичко за личния асистент съм писала тук :)/. Лошото обаче е, когато и децата ни възприемат така. Мама е тяхна слугиня, килим в краката им и все нещо прави, а тати… тати е просто добър.

Горните примери ги е писала голямата ни дъщеря, когато е била на девет години, долните ги е повтаряла малката, на своите четири и половина.

Мама мие домати.

Тати е добър.

Точка.

Честит ден на семейството днес! 🙂

Към “Преди и след # 3“

Или как животът става по-добър и от малките неща

В коридора на детския и средношколски отдел на варненската библиотека има едни шкафчета с надпис “Книги за вас, които можете да не връщате”. Много мило. Не сме вземали, затова пък днес оставихме десетина книги. Не са в най-доброто си състояние, но пък са за вас и можете да не ги връщате:) Надявам се да се харесат…

 

Преди:

След:

Та, винаги имаме избор!

Днес, 11.02.2014, е обявен за денят, в който ние – блогърите, потребителите на интернет – отвръщаме на удара. The Day We Fight Back. Съвсем ясно е кои сме ние, ясно е и кои са те – световните правителствата, разните там елитни клики, които си мислят, че могат наблюдават всяка стъпка в интернет, да управляват живота и мислите на другите и които, обаче, в голяма степен успяват.

Е, идеята на тази акция е да им кажем, че с нас не успяват! Досега са се включили над 250 000 блога и потребителя и непрекъснато растат, включете се и вие.

Заедно, ние можем да кажем на правителствата по света, че масовото наблюдение в интернет е неприемливо!

ПП. Писала съм за АСТА тук. Писала съм за открития урок по безопасен интернет на Фондация “БГ Сайт” тук. А събитията в България по повод Денят на безопасния интернет вижте тук, има много интересни неща, в които днес можете да се включите на живо или онлайн.

Аз съм книжен плъх, винаги съм била. После се оказа, че мъжът ми е още по-голям книжен плък и маниак от мен и стана тя една… Сега и децата ни, логично, станаха книжни плъхчета:) От край време имаме огромна библиотека, а в последните месеци дори се занимаваме с книги и професионално (можете да погледнете онлайн щандовете ни тук и тук). По всяко време у дома сме затрупани с купчини книги, които едва смогваме да четем:) Поне трима от семейството ни и пишем книги, макар и още неиздадени.

Разбира се, не сме се пръкнали такива просто така. Любовта към книгите, четенето и писането идва от нашите си семейства, Големите книжни плъхове, хаха 🙂 И накрая се оказа, че много от приятелите и познатите ни са книжни плъхове или поне книжни мишки:) Затова, след една много приятна и изненадващо задълбочена книжна дискусия, се появи идеята да си направим виртуален литературен клуб във Фейсбук.

Та, без повече излишни приказки, ето го:

Литературен клуб “Бел Епок”

/В описанието на клуба е обяснено името му, а то обяснява и показаната тук корица ;)/

Всички са поканени, заповядайте да се вихрим заедно, много е интересно и забавно!:)