Истината за… семейните коледни празници


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Цял месец нарастващо коледно настроение, внимателно и приятно избиране на подходящите подаръци за всеки член на семейството, трепетното им опаковане и криене на най-високото място в гардероба. Надписване на красиви етикети с калиграфски почерк, празнично украсяване на дома, измисляне на меню за постната трапеза, ухаеща на карамфил и канела къща. Мир и любов. Хармония…

А ИСТИНАТА Е: Боже. Не хармония, а какафония! Истината е, че хаотично и отчаяно купуваме някакви, криво-ляво подходящи подаръци в последния момент. Аз лично, с всичките си правомощия на майка и домакиня, отлагам до последно поставянето на коледната украса у нас. Отбивам детските хленчове за елхата, измислям лъжливи оправдания защо и днес не можем да извадим украсата, мажа и замазвам простичкия факт, че ненавиждам гирляндите. По-точно начина, по който неизменно, от най-лекия полъх или докосване, се ронят и падат по бюрото и по пода, навсякъде. Дразни ме това, че постоянно ги намирам на странни места и все се налага да ги чистя и пощя от килима. Да, мразя ги! Признах си. Както отлагам слагането на украсата, така и нямам търпение за махането й. Едва изчаквам да мине там пети-шести януари, прибирам и изчиствам всичко и се чувствам преродена! Най-после хубавата ми стара къща, без безумните лампички, китайски топки и камбанки, само с тук-там по някоя дървена био-еко-шпеко играчка. Но – замълчи сърце, че сега е едва началото!

Ами коледното готвене… Света Снежанке и всичките седем джуджета! Аз едни меденки по рецепта не мога да направя, какво остава да ги украся! Че ако можех да рисувам, по храната си ли, с извинение, щях да рисувам? Какво като имам разни книжки, уж за улеснение, като в тях има такива рецепти като „Дрезденски щолен” и „Ирландски маслени бисквити”? Всяка има по около три дузини броя съставки, като тези са най-лесните! /Визирам „Малка книжка за Коледа” на Ирина Катеринска, която е бо-же-стве-на, т.е. извънземна. Мразим я, нали?/ За Бога, имайте милост! Дори и да можех да пека мъфини, нямаше да е по Коледа, благодаря – имам си нерви за пазене и живот за живеене, мда. Пуйка? Ко, не!


alt

Двора ни на село


Но, хайде, това са бели кахъри. Сериозното положение става, когато се прави графика за гостуване у роднините. Ето това вече е висш семеен пилотаж! При чии родители на Бъдни вечер, при чии – на Коледа, при кои точно лели и чичовци след това… Ама едната година като сме били при другите, сега трябвало при тези и обратното и т.н., но хайде да не задълбавам – роднините четат, и аз деца имам, и те подаръци чакат:)

Като казах подаръци – всички ме питат какво да им купят. Ама всички. К-а-к-в-о. Кое дете какво иска, какво ще го зарадва. Ами, не знам! Как мога да знам, като си променят желанията при всяка следваща реклама или при всяка нова придобивка на приятелчетата им в училище. Пък и те нямат нужда от поредната кукла, имат нужда от нови дрехи. Само че никой не иска да подарява дрехи, нали?

Но може би най-неприятният за мен елемент през декември е този отчаян, вездесъщ, надничащ от всяка реклама, линк и статия празничен призив за благотворителност. Който и сайт да отвориш, което и радио да слушаш, която и телевизия да гледаш – едно и също. Дари, изпрати, събери, преведи. Дай! Помогни!

Нямам против да давам, разбира се. Имам против чувството за вина, с което се изпълвам, като не мога да помогна на всички. Това ми отравя празниците, честно. И въобще каква е логиката в месеца, в който сметките за бита стават поне двойни от летните, в който разходите за подаръци и храна скачат до небето, а в същото време приходите никакви ги няма, нуждите на всички от помощ и пари да изкачат от всеки ъгъл? Който помага, помага през цялата година, през цялото време. Не се нуждае от сладникави коледни трели, за да се сети и отвори за нуждите на другите. Или?…

И това си казах.

Така че – празници ли са, не ми ги хвалете! И, забележете колко съм благородна: дори не засягам детските реакции на подаръците; дори не засягам многолюдните събирания на няколко поколения роднини с много захар за най-малките и много алкохол за най-големите. Събирания, в някои райони познати още като “Големият Коледен кошмар”. Или беше „Коледна касапница”? Както и да е, разбрахте ме.

И ВСЕ ПАК: И все пак този ми коледен скептицизъм ми помага да премина по-леко през този не лек период. С умереност, овладяно до крайност консуматорство и сведени до минимум посещения в ужасните молове и този месец отминава. И всичко за цяла година се забравя. Живо, здраво, до година, до амина!

И все пак Коледата е магия. Магия, чудо и хармония, да. Не ми трябва нищо, пожелавам само да сме заедно и да сме здрави. Всъщност трябва ми едно… тишина. Ти-ши-на! И хубава музика. Ама…

Весела Коледа на всички, хохохохо, хлъц, таковата!…


Истината за… как родителят се превръща в личен асистент на децата си


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Е, как какво? Има си детски градини, има си училища, децата ще си ходят и това е. Хората са го измислили далеч преди на мен да ми се наложи. А сега е още по-лесно – има си занимални, има толкова варианти и възможности, хич и няма да го мислим.

А ИСТИНАТА Е: Докато детето ходи на целодневна детска градина, родителят въобще не подозира какво ще му се стовари на главата след това. Когато детето е уж по-голямо, по-самостоятелно и по-лесно се гледа (ха-ха). Започне ли училището, започват ужасните крайни срокове, задължителното вземане на детето в точен час, който всеки ден е различен в зависимост от програмата му, разбира се. И не може да се закъснява, разбира се, учителката не бива да се задържа. Задръстване? Спешен случай? Служебен ангажимент? Моля ви, това е несериозно!

Това, което мен особено силно ме кара да се чувствам като секретарка на дъщеря си /четвъртокласната/ обаче, е снабдяването с допълнителните материали, изпратени на пощата на класа – математически състезания от минали години, които трябва да се разпечатат и да се решат за домашно, тези, които трябва да се разпечатат и да се приготвят за решаване в часа, и, много моля, да не се бъркат с тези, които са за ЗИП-а следващия петък, не този. Постоянно нещо разпечатвам, подготвям, изпълнявам сложни указания и последователности, изпратени по мейла. Ако нещо объркам, пропусна или забравя – жална ми майка!


alt


Когато децата в училищна възраст станат две – всичко се удвоява. Ако на малката още не се налага осигуряване на особени помощни материали, то логистичната част става наистина сложна. Едната трябва да е на предучилищна в училището сутрин от 8,30 до 12 часа. Другата – в същото училище от 13,30 до вечерта, в различен час, да ни държи в напрежение, нали /Все още не можем да я оставяме да ходи и да се прибира сама/. Междувременно двете трябва да са нахранени, приготвени, изгладени, облечени, с подредени чанти, с избърсани очила, със сложени закуски на всяка според настроението и вкуса. Да не забравя да пъхна в раницата телефона на едната и новата кукла на другата. Вода!

Училището ни е на 15 мин пеша. Тъкмо донякъде сме свикнали и сме влезли в релси, след месец смените се обръщат, с тях и целия ни график. Честито!

И докато на мен дните ми като личен асистент, готвач и бодигард са строго разграфени, но все пак имам няколко часа относителна свобода (е, стига сега, ясно е – никога сама!), то вечерите през седмицата се борят за титлата „сърфиране на ръба”. Танци, спорт, хиляди занимания и забавления. Ама възможност, ама пари, ама време? Не ги интересува. “Цвети ходи, мамо, искам и аз”. Точка. При нас започва от вторник вечерта, когато едната е на модерни танци. В часа, в който свършва тя, другата трябва да е на съвсем друго място за началото на нейното карате. В сряда и двете започват в един и същи час танците и пеенето в хора, на различни места. В четвъртък остава само едното нищо и никакво карате, за да стигнем до съботния хор сутринта.

Всичко това, съчетано с постоянните вечерни репетиции и бързите седмични мачове на баща им след работа, ме кара да вия и рия и питам: Ами аз???? /с четири въпросителни/ „Мене ме нема в целата схема”, както пее Ицо Хазарта. Как така, бе, момче?! Измисли нещо, като си толкова печен!…

Е? Да ви звучи познато всичко това?


И ВСЕ ПАК: Толкова съм напушена, че нищо хубаво за тук не ми идва!

………………………………………………………………………………..

И все пак, от време на време успявам да се измъкна за бърза вело-обиколка на парка, при хубаво време, благосклонен хороскоп и прецизно планиране. Не дай Боже да срещна някой познат в Морската, че да изгубя няколко минути в разговор. Цялата програма се срива! НЕ МОЖЕ ТАКА!

Дали преигравам? Ами, съвсем малко…

И все пак какво? Семейството ми е обгрижено, нахранено и хармонично развиващо се. Нямаше ли да е чудесно, ако бях човек, на когото това щеше да му е достатъчно…;)


Истината за… воденето на деца в селска къща


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Да! Перфектната алтернатива на влагата и градския смог, чудесна смяна на въздуха за децата, без да трябва да се ръсим за скъпи почивки – ще играят на воля на открито, за разлика от в града, ще се търкалят по тревата и ще скачат с козички и кокошки по земята… Освен това много ще помагат – ще копаят в градината, ще берат и ядат плодове от дърветата и ще са здрави, здрави, румени и засмени!

А ИСТИНАТА Е: Оказа се, че добруването на децата ни е последната грижа, като отидем на село. Толкова много работа има, че не успяваме да им обърнем почти никакво внимание. В един момент става супер досадно да приготвям багажа за всички и да предвиждам хиляди дрехи за момичетата, защото на село не е като в града – на село броят, начините и възможностите за цапане и късане клонят към плюс безкрайност и се използват почти на 100%! В някои случаи просто оставяме досадите в града при баба (ирония, а?), за да отидем възрастните сами на спокойствие и да свършим всичко, което трябва да се върши. За да няма през 10 минути една през друга принцесите да хленчат „Мамо, искам нещо за ядене…”, като това нещо за всяка е строго определено и зависи от часа на деня, страната, на която са станали сутринта, рекламата, която са гледали преди малко и дали пече слънце или не. Разбира се, това митично нещо е различно за двете, освен това задължително го нямаме в момента, разбира се, че пак не сме го взели от града и т.н. … “Сетих се – тогава да отидем да се разходим до магазина! Сега!”

Ами двора? Как и защо, по дяволите, съм си мислела, че ще мога да отгледам красиви цветя, че и да им се радваме с гости? Нали шестгодишната проклетия с рачешкия инат започва и методично откъсва всеки цъфнал цвят в лехите пред къщата в момента, в който пристигнем. Докато не остави градината във вид на опасана от дива коза, а земята поръсена с листенца във всичките цветове на голямата дъга… А аз тъкмо съм измела от площадката сухите листа и се обръщам с ръце на кръста…

Или вечният хит, евъргрийна на селските игри и царицата на цапането на плочки и дрехи – играта с кал! Готвене, моделиране, плескане, целене – всичко върви! По две за левче, хайде на калните скулптури, не останаха! Пръст, вода, пръчици и листа се смесват обилно с веро и течен сапун, които се измъкват зад гърба ми от мивката, въпреки многократната ми изрична забрана. Нищо не помага, ембаргото се заобикаля безогледно с всякакви методи и средства, дебнене и пищене, в случай на изненадващо влизане на врага от задната врата. Щедро се налива веро в купички и чаши, крадат се лъжици, изчезва цялата бутилка течен сапун, която после намирам пусната в ямката с крана зад чешмата на двора. Гъбите за миене на чинии са цел номер едно! Като се накъсат стават за съставки на супата, подправки за пая и правят такива хубави фигури върху тортата. Да живее калта!

alt

alt

alt


Но си мислите, че поне ги няма бичовете на града? Напротив, напротив! Искат се компютъра, таблета, телевизора и телефона непрекъснато и без никакъв график и ред. Искат ги като противоотрова на чистия въздух, свободната игра и простора пред погледа. Може за малко, дори на всяка цена или поне ако искаш да можеш да свършиш нещо отзад в градината и да си донякъде сигурен, че после няма да завариш апокалипсис сега: широко отворена врата към улицата, някой паднал от стълбата за втория етаж или счупил чаша, докато се опитвал да си сипе вода. За караниците и разправиите им дори не ми се започва, то е ясно това.

Дали помагат? Деца и работа… хм, трудна задача. Поне по отношение на днешните наистина разглезени в това отношение, изтънчени и чувствителни деца. Имат желание, да. Някакъв луд първоначален ентусиазъм, след като примерно цяла седмица сме говорили, че в събота на село ще копаем и ще садим, хайде, ще си обявим състезание! Този ентусиазъм трае не повече от осем минути, до второто тръкване с тежкия търмък, до третата засадена скилидка чесън и пълненето на ноктите с пръст, до шестата шепа хвърлен лимец /че това все пак е лесно и интересно, какво, кой ще ти даде да замахваш и мяташ във въздуха хиляди зрънца в града?/…


alt

altalt


Ами този вечен стремеж на подрастващите към свобода? Защо си мислят, че като сме на село могат да си излизат сами и да си ходят където и да се мотаят колкото си искат току-така? Да се разхождат в двора – как могат да сравняват почти два декара градина и двор с осемдесе квадрата в града, не им ли стига? Ааа…

Та така. Много е хубаво, но като всяко нещо, свързано с присъствието на деца, е сложно, забавно-вбесяващо и динамично – нито час почивка, да не говорим за рутина или яснота!

И ВСЕ ПАК: Най-хубавото е, че децата много свикнаха със селото, търсят си свободата и простора, близостта до земята, гостуването на приятелски семейства и дивата игра с деца, все пак отвоюваното право да ходят сами за ръчичка по мостчето до къщата на приятелите ни в долния край на селото и най-важното – късането и яденето на чиста храна от градината! Градината, която сами сме си посадили, отгледали и обрали. Дори и да не са участвали особено активно, те ни гледат, чуват и попиват. Виждат и възпитават у себе си любовта към земята, към труда на открито, към истинските плодове и зеленчуци, към вкуса… Да, към истинския вкус, защото вече правят разлика между нашите домати и тези от пазара.

Срещата ни с животни от селото също е празник за децата – обичат кучето на съседа и винаги го хранят и галят, когато се появи на портата ни като бял призрак в здрача; радват се на магарицата на дядото през една къща от нашата и не пропускат да скочат в каручката, когато той ги покани; развили са слух за селските звуци и чуват кога съседа Гошо прибира телетата си от паша; редовно чакат заедно с един дядо и една друга баба, дето живее надолу по улицата, докато надвечер им върнат козите на разклона при чешмата… Знаят имената на животните – кучето Биляр, магарицата Мара, козата Светла.

Събират орехи в дерето, знаят покрай коя стена расте лимонена трева, от коя чешма тече вкусна вода и в коя посока от нашето е едно село с много наши приятели – Костена река. Не пищят (много) при всяка среща с голям бръмбар, виждали са умряла змия, различават пчела от оса, лук от чесън, вече знаят откъде идва торта, какво се прави от гроздето и защо работата в градината понякога не може да чака. Знаят каква силна топлина дават горящите в печката дърва, колко вкусна става лютеницата, варена и опушена на истински огън и как звучи прасе, което… колят (съседа, не ние, няма шанс да станем селяни дотам). Мда.

И все пак, воденето на деца на село е върховна веселба и ние не бихме лишили нашите от това за нищо на света!


Истината за… първото гостуване с преспиване у приятелка

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ох, и това ми дойде на главата! Ами сега? Е, все пак са вече деветгодишни почти госпожички, какво толкова? Ще се посмеят, ще си пошушукат и ще заспинкат като ангелчета навреме. Сутринта ще погледат филмче и ще си я прибера. После ще има да си спомнят и да разказват на пропусналите, оха…

А ИСТИНАТА Е: Предупредиха ме и започнаха преговорите поне три седмици преди това. После Криси започна да брои дните до тогава. А същия ден се събуди много рано сутринта, вече тотално развълнувана. И така, взехме отдавна приготвените подаръци, взехме цветя и отидохме точно навреме, да не би да изтърве нещо от купона. Аз имах нужда от кафе и последно успокояване, така че раздялата беше дълга и напоителна:) Бях помолила детето да ми се обажда на 2-3 часа и си тръгнах упоена и …облекчена, ами да, хаха.

 

Е, обажданията започнаха почти веднага след това, за да продължат на равен ритъм от час през цялото време. Представляваха френетични викове: “Мамо, ядем чипс!” и “Сега ще поръчваме пица!”, а завършваха с “Хайде, че…” – неопределен шум и нетърпеливо шепнене отстрани “Затваряй по-бързо, де…”

Вечерят на свещи в Часа на земята:)

                                        Вечерят на свещи в Часа на Земята:)

А страхотната майка на рожденичката така вдигна летвата, че… Правили са следните неща, за които на мен никога нямаше да ми дойде на ума:

– Низали са си гривнички от големи дървени мъниста (сега тази гривна не се сваля за нищо на света);

– Правили са пясъчни картини (картината ни бе показвана многократно, като се изрони почти цялата);

– Гримирали са се взаимно /!/;

– Правили са модно ревю със смяна на по два тоалета;

– И разни други интересни неща като разглеждане на огромните аквариуми и игра с котката.

Направо на мен ми се прищя да бях там! А как ще се оправям като неизменно дойде молбата за такъв купон у нас – не знам.

altalt

                             Модното ревю – о, не, това мадамче ли е моето дете?!

Но накрая ме разби следното: “Легнахме си в 12, заспахме в 2”. Честито, както се казва:)


alt


И ВСЕ ПАК: Въпреки инцидентите с намокряне на чорапите и леко повръщане от преяждане и емоции, съм убедена, че детето ми няма да забрави скоро този знаменит купон. Аз също, разбира се. Колко е хубаво, че има родители, готови да се подлагат на това в името на децата… Мога само да им кажа “Благодаря!”:)

 

ИСТИНАТА ЗА… лудницата, наречена празнуване на детски рожден ден

 

  КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Само цветя и рози, разбира се, какво друго. Градинско парти, усмихнати момиченца в роклички, кротки момченца, прекрасни подаръци, пухена огромна торта (розова!), весело играещи си дечица току в краката на спокойните си родители, пийващи биричка на зелената поляна… Идилия, за която после всички дълго и благоговейно говорят, благодарят и благославят.

 

 

  А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Господи! Детските рождени дни са най-голямата досада на света! (Или поне стават такива почти веднага, едва след втория-третия път). Обаче са неизбежни. Чакаме ги, вълнуваме се, искаме да зарадваме детето, купуваме невъобразими подаръци, за които обикновено не бихме помислили, каним десетки гости на градинско парти, което по принцип не можем да си позволим… Година след година като луди правим ужасяващо банални и еднакви снимки с торти, духане и други безумни физиономии на омазани ухилени деца и истерични възрастни, които после трепетно качваме в очакване на редица възторжени коментари… Порасналите деца бързо се усещат и от един момент нататък вече не са
пасивни субекти на пощипване по бузата, гледащи гостите само в ръцете, а
стават изискващи, с ясни представи за това кои и колко точно гости
искат, на кое място и какъв точно вид да е партито човечета…

  А от очакванията само частта с бирата никой не можА да ни отнеме. Иначе – страхотните роклички бързо са омърляни край декоративния басейн, навсякъде по поляната са нахвърляни безименни сандали, момченцата – макар и малко на брой в сравнение с момиченцата, дават всичко от себе си в дърпането на въже и нечовешкото викане за ужас на съседите на отсрещния хълм, бързо загубваме края кой подарък от кого е, а тортата е синя и едновременно с плодове и със шоколад – много яко:)

 

 

 

  Гостите остават на поляната на малките масички, сложени за рисуване, а големите маси до шведската остават празни. Малката люлка се обръща и едното мъничко си удря лошо главата, а дървената къщичка на бадема побира повече деца едновременно, отколкото някога майсторите са предвиждали (и оцелява, къщичката)…

 

 

  И ВСЕ ПАК: И все пак, балансът и страхотното преживяване са постижими, особено ако е лято, ако родителите ви поддържат чудна градина в къщата си извън града, над морето, има много почерпки и питиета за малки и големи и няма проблеми с мазането и разливането на горните навсякъде. Умереност и лежерност, повече балони за пукане и – внимавайте сега – бързо рязане и раздаване на тортата. Това е:)

  От прекаляването с празнуването на детските рождени дни би ни спасявало също и – както бях прочела скоро в едно изследване (самото то по отношение на родителската вина) – да имаме повече деца!:) Ако имаме повече деца, няма да изпитваме голяма вина и няма да правим разточителни празненства за всяко от тях, всяка година, нали така, хаха. Е, ние вече приключихме за тази година, благодаря.

 

 

ИСТИНАТА ЗА… първата пролетна ваканция!

 

  КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Охаа, първа ваканция в първи клас! Истинска почивка, разнообразие, игри. Е, с малко учене и четене, разбира се, ученичката няма да губи форма точно сега… Има още състезания за явяване, още неща за учене и усъвършенстване. Но трябва да си почине, това е най-важното. Също и да смени влажния ни морски въздух. Затова отиваме на планина с няколко приятелски семейства с деца. 

  А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Разбира се, разболява се от червено гърло точно преди да тръгнем. Не е нещо ново, но продължава да е вбесяващо. След прегледи, консултации и известни колебания все пак тръгваме. Както каза приятелката ми – бе, вие елате, пък ще видиш как ще се оправи като бяга на поляната с овцете и кравите. Разбира се, още не слязла от колата, се мята на поляната в диви игри, крясъци и ревове с купищата други деца. 

 

 

  Съвсем скоро разбрах, че опитите да я усмиряваме нямат шанс, на ден я преобличахме по 3 пъти, а последните дни се спукаха от ядене на сладолед. Да, на много сладолед. 

  Самото място е приказно – в прекрасния климат, релеф и аромат на Еленския Балкан, в с. Яковци, точно пред язовир Йовковци. Същият, който асистирано е залял едноименното село по време на комунизма. Местните хора казват, че в горещините на края на лятото на повърхността се подавали куполите на някогашната църква. Зловещо, а? Но още по-зловещо нещо си имахме в нашия двор – място, наречено от децата “Гробът на мъртвеца”! Стар кладенец, отгоре с изсъхнал, побелял и ронещ се череп на бик. “И, мамо, който го докосне тук, някой идва и го убива докато спи! Който го пипне по рогата, сам умира през нощта. А ако го пипне отзад нищо не става.” Или нещо такова. Това беше многократно обяснявано по телефона на година по-малкия ми племенник, още по-голям любител на страхотии и повтаряно ни в захлас през цялото време. Сега виждам, че сме пропуснали само мила съвместна снимка.

 

 

  Друг повод за вълнение беше новата книжка със стоте национални обекта (поредната, засега все още неизгубена) и целите четири печата, придобити в Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро (“Аз бях ходила най-много, цели три пъти!”), Даскалоливницата в гр. Елена и къщата-музей Йордан Йовков в Жеравна. Изтървахме обектите в Котел, но все още имаме тези във Варна:)

 

 

 

  Кое? Ааа, ученето. Разбирам. Нямаше такова. В един от последните дни в планината и ние най-после се сетихме, че все пак има домашни. След големи разправии седна малко да пише, когато се оказа, че аз съм забравила вкъщи единствената тетрадка, където е писала какво има за домашно. Сега била с вързани ръце. За зла беда се оказа, че принтерът ни се развали точно преди да тръгнем и не можах да разпечатам четирите примерни теста за Великденското математическо състезание, което класната беше изпратила на мейла на класа. Всички книжки, занимателни и образователни игри, които бяхме взели, не бяха изкарани от раницата нито веднъж. В първите дни на ваканцията вкъщи прочете 120 страници, но след това – нито ред. Туй-то. 

  И ВСЕ ПАК?  И все пак не бих заменила тази ваканция за нищо друго. Въпреки цялата лудница, десетките пищящи денонощно деца, същото шетане в кухнята и поредния ми вътрешен реторичен въпрос защо, по дяволите, го наричат почивка, си струваше всяка секунда. Въздухът, извънградските звезди, стадата овце и крави, ятата щъркели и зелените ниви ще ми пълнят душата още доста време. Разнообразеното ежедневие, късното ставане, първата гледка сутрин на язовира през големите прозорци на спалнята на горния етаж и приятните разговори с приятели бяха страхотни. Децата се надивяха и набесняха за месеци напред и дори посиненото око на първолачката, получено в неравна битка с един шезлонг, не са в състояние да помрачат чудесния ни спомен. Искаме още, искаме пак! И ние като Пипи харесваме училището заради ваканциите. Не са ли всички така?

ИСТИНАТА ЗА… ЗАХРАНВАНЕТО НА БЕБЕ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Е, захранването… Какво пък толкова му се страхуват на това захранване? Като е гладно бебето – ще яде. Като му предлагам хубава храна – ще яде и още как! Няма да успявам да му давам. Нали съм виждала как лапат по градинките на чист възух – и всички са едни дебелички, червенобузести, сладички… Споко, това няма да е проблем. Пък и като гледам родителите, няма начин детето ни да е злоядо. Така, ами!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Майко!… Олеле, мамичко! Колкото душици има родени на белия свят, толкова претенции, вкусове и капризи има. Захранването си е крайъгълен камък – минеш ли го без жертви – смятай, че си извадила страхотен късмет!

Изпълнителните и грижовни майки (още родили – неродили) започват да четат по бебешките списания, да се ровят из майчинските форуми, да си купуват притурки и брошурки по въпроса и тогава започва голямото чудене:

·  Кога да захранят бебето – през втория месец ли (с плодов сок – не!), след навършени 4 месеца ли, не по-късно от шестия месец ли, в никакъв случай преди да е навършило шест месеца или около десетия?…;

·  По коя система – българската, европейската, американската ли (ама северна или южна??), ами африканската?…;

·  С какво точно – със зеленчуково пюре  (Картофи? Моркови?? Тиква???) или с оризова каша?;

·  С какъв вид пюре – готово или домашно приготвено?…(aaа, не толкова бързо –  коя марка?!);

·   Ама преди обедното или следобедното хранене? Добре, чакайте малко – преди млякото, по време на млякото или след него?…;

·   С колко точно – една лъжичка или няколко лъжички, ама колко големи лъжички – от 2,5 мл или от 5? Ееее, няма да се разберем така – с пластмасова или метална!

.  Ох, ами това новото физиологично захранване, известно като Baby Led weaning (BWL)?!?!?!? Какво, по…?

/Божичко, да бях записала нано-квантова ядрена физика!/

 И така – до безкрай. Колкото капацитета има по въпроса (преса, сайтове, педиатри, гастроентеролози, диетолози, приятелки, братовчедки и лели), толкова различни примери и съвети ще получи скоро родилата майка.  Това е такъв хаос и стрес, че накрая при всички положения ще си мислите, че сте направили неправилния избор. Но вече няма да ви пука.

Фаворит обаче ми е любимият отговор на педиатрите – Според детето, то ще си покаже какъв му е вкуса… Бе, как ще си покаже, бе – то в този период аз не си знам вкуса, пък какво остава да разбера вкуса на новороденото си бебе!

И тук стигаме до екзистенциалния въпрос – ще яде ли или няма да яде? Това е Въпросът на въпросите. За съжаление, аз познавам само този отговор – ми, няма да яде, да не е лудо да ми улесни живота!

Чувала съм, че наистина има бебета, които ръмжат от нетърпение между лъжичките и никога не им стига. Чувала съм, че имало бебета на диета! (Без майтап, това сериозно – ако са много тежки има риск от рахит, астма, алергии и т.н., не дай, Боже). Но ще си остана с чуването.

Моята истина е, че ден след ден започвам храненията с няколко лъжички. И ден след ден удрям на … венец! Стиска устата така, сякаш я храня с натрошено стъкло, поръсено с английска сол и полято с рибено масло. Ако някой ме гледа как й натискам устата с лъжичката, ще ме обади на социалните. Ама така натискам, че ще й избия зъбките (дето още ги няма!). Искам да изяде всичко, сега, веднага, за 10 минути, до дъното на бурканчето, хайде, яж, че ще те оставя гладна, да знаеш, вбесяваш ме – ЯЖ! И ден след ден падам в неравната борба с бебешкия/рачешки инат (айде, може би и болката от растящите зъби, ама това оправдание докога?)  И ден след ден пасирам, добавям мляко и давам с биберон… Добре, как може да се гнуси и плюе с лъжичка, а да го изсмуква за секунди с биберон и да иска още?! Говорим за едно и също блюдо, все пак!…

Пфу, чак ме е срам да си призная – 10 месечно бебе! Хайде сега, може пък да става дума за бебето на приятелката ми, какво, не е срамно… Мда.  Знам, че е безкрайно неправилно, но това е истината – нашата си истина… Бебето ме дресира и дори ме кара да се чувствам виновна и да крия от другите майки как го храня. Мисля, че във всеки тандем майка/бебе все има по някоя тайничка, която не е за споделяне (или поне за хвалене) – било начина на приспиване, начина за справяне с колики, болки в зъбчетата, хранене и т.н. и т.н. И  в това няма нищо лошо, стига да действа и да е временно, все пак.  

А повръщането? Бебето ми е шампион по повръщане! До 6-тия си месец имаше не чак толкова изявен рефлукс (хайде сега, какво са 3-4 повръщания на ден?). Продължи да си спазва някои правила – гризе коричка хляб – повръща! Гризе солета – повръща! И така – с всичко, което гризе. Повръща дори от по-едрите части на пюретата. Всеки, когото е заливала, знае правилата:)

Истината е, че като не иска да яде с лъжичка, нищо не може да се направи. Нищичко. Оставяла съм я гладна, о, да! Аз не раздавам напразни заплахи. Но напразно се надявам на резултат. Стояла е гладна цял ден, а после – да не си помислите, че ще се нахвърли, че ще яде с лъжичка, че ще изяде повече? Тц! Нищо.

        При моето бебе много майки (разглезени от лапащите си отрочета) са се пробвали. Всички са се проваляли. Някои са се разплаквали. Други са ми се извинявали… Сигурна съм, че много от вас ще ме разберат.

 

ЪПГРЕЙД: Споко! Има надежда – прословутото бебе през лято ’08 е почти на година и един месец. Яде почти всичко с лъжичка, яде хляб, гризки и кашкавалени солети (не ме анатемосвайте заради боклучавите храни – ще стигнем и до морковите и краставиците!). Като казвам яде, имам предвид хапва малко преди да се задави, но определено напредък има – личи дории по бузите. Колкото-толкова… Който е гладен – да яде!

ЪПРГЕЙД 2:  Коледа ’09 – Бебето вече е дете на 2.5 годинки, яде като разпрано (само каквото му харесва и обича, нали!), беснее и дивее със сестра си, също толкова инатливо и своенравно е и все още почти не говори членоразделно. Стига бе, пак срам! Как мислите, дали съм притеснена?;)

ЪПГРЕЙД 3:  В началото на 2011та Мага Пушилката е почти на 4. И продължава да е – следете устните ми – з л о я д а! Още не съм свикнала, но туй то. 

 

И ВСЕ ПАК? И все пак – няма незахранено бебе. Няма вечно пасиране, безкрайни биберони и постоянно повръщане. Всичко минава, с всичко се свиква. Полеека хоризонтът се разведрява, грешките в захранването се преодоляват, месеците стават години и всичко се забравя.

Убедена съм, че няма фатални грешки при захранването. Ключът се крие в спокойствието, уравновесеността, хармоничността – това са  важните (и да, труднопостижими) неща. Но си заслужава да ги постигнем и да живеем така, мда…:)

Пожелавам го на всички! 


Истината за… избор на училище за първи клас

 

   КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Вярно, важен избор е, не точно като този къде да отидеш на почивка на планина (тази година – Рибарица!;), но все пак е един от поредицата важни избори, свързани с децата. Все ще преминем и през него, нали?

   А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА? Когато имаш да изпращаш в една година два ‘заека’ – един в училище и един в детска градина, се стараеш да си съхраниш психиката и здравия разум, като същевременно се опитваш да не пропуснеш нещо важно. Когато бъдещият първолак ходи на предучилищна в кварталното училище, някак си избора за него е предопределен. Поне не се сетих за този избор чаак до последните дни на месец май (както късно разбрах, записването трябваше да стане до 1ви юни, като можеш да депозираш оригиналното свидетелство за завършен предучилищен клас само на едно място, егати!).

Е, добре, я да видим какво пишат майките по форумите? Добре, така, така… Какво?? От миналия декември са започнали да мислят и обсъждат училища, от февруари са започнали да ги обикалят и разглеждат материалната база, а през март вече са подали молба в училището, победило по всички важни показатели? Божичко! Очевидно безнадеждно бях закъсняла. Сърцето ми се сви, ръцете ми се разтрепериха, светът ми се зави и се обявих за най-лошата майка евър! Започнах трескаво да гледам сайтовете на варненските училища, да преценявам, да чета мнения за места и учители и да се чудя. Подчертавам – трескаво! Нямаше никакво време, да не говорим, че големия пореден номер в някои случаи можеше да се окаже фатален. И изобщо – как можах! Как можах да лиша детето си от силен старт, от по-високо начално ниво, от светло бъдеще и безгрижен живот!

Изведнъж кварталното училище ми се видя недопустимо, постоянното намекване на роднините за елитното от дразнещо се превърна в праведно, а подмятанията на съседи и познати – За нея само елитното, нали? – в окончателно предопределящи крайния ни избор. Изведнъж детето ми се видя гении, извисяващ се над бедните си квартални съученици като интелектуален гигант. Спечелените наскоро грамоти от градското състезание по логика и математика се превърнаха в избождащи очите ми неоспорими доказателства в полза на елитното училище и т.н.

Всичко това доведе до спешна уговорка с далечна роднина, работеща като начален учител в лелеяното елитно. Тя, разбира се, подхвана очаквана песен – при нас оценка 5 при другите е 6, при нас се учи, тук няма измъкване, това е положението – кръв, пот и бой! Чакай, чакай. Моля? Я пак?!

Е, мисля че това беше моята точка на пречупване, моето квартално-елитно осъзнаване. Без такива. В каквито и времена на съревнование, важен начален старт и започваща конкуренция още от пелените да живеем, това вече е прекалено. Да кажеш за едни първолаци, че ако не учат, слушат и изпълняват (това според болните критерии на възрастните, разбира се) ще има кръв, пот и бой – категорично не е нормално, особено за новите ни извисени и неподатливи на старите възпитателни методи деца. Излишно, прекалено и жестоко е. Без моето дете, ок?

Въпреки че за себе си знаех, с мъжа ми продължавахме да се лутаме в сакралния избор – квартално или елитно училище. Това, в което детето е свикнало с обстановка и деца, познават го и е точно пред детската градина, в която току-що бяха приели малката ни дъщеря? Или в новото, в което ще е стегнато, притеснено и дори тормозено, но което почти сигурно ще го поведе по пътя на победите и спечелените състезания по знание? Съветвахме се с приятели, познати, роднини, впрегнахме цялото роднинско войнство в името на N-то СОУ “По-по-най”. Обаждахме се на ‘експерти’, майка ми дори пита един медиум (той казал: елитното, елитното, елитното – три пъти!), живяхме в ужас да не направим грешния избор, лягахме с едно решение, а се будехме с друго и въобще – преживяхме адски дни. Струваше ми се, че никога не съм се двуомила така, пълна драма.

Споделих агонията с братовчедка и тя попита:


– Е как, при такъв важен избор не хвърляхте ли ези/тура?

– Не, но написахме вариантите на листчета и накарахме малкото да избере. Падна се елитното, разбира се.


– И на вас хареса ли ви?

– Абсолютно не. Затвърди ми обратния вариант.


– Именно. Затова се хвръля ези/тура – веднага разбираш какъв е подсъзнателния ти избор.


Стига бе, хитро и вярно.

И така, изправихме се пред роднинската стена от неодобрение, пред необходимостта да защитаваме избора си пред всички останали и пред задъжителните въпроси за правилността му или не, което щеше да се разбере след години. Евентуално. Ако въобще има някаква разлика. Да, разбира се, че питахме детето. Дори я питахме прекалено настоятелно, пък ако може тя да поеме изцяло избора и всичката отговорност. Тя беше категорично за старото си, удобно квартално училище.
И да, разбира се, приеха я и в двете. Иначе нямаше за какво да си говорим сега.

Малко след като направихме избора си, името й излезе в класа точно на единствената класна от петте паралелки в кварталното, която искахме. После се запознахме с новите си съседи от горния етаж, чието момиченце съвсем случайно щеше да бъде в същия 1а клас. А след това изненадващо разбрах, че Кристина е родена точно на датата и месеца, на които е роден патрона на кварталното.

Е, на човек като мен, който се е понаучил да разпознава знаците в живота, изобщо не му трябва повече!…

   И ВСЕ ПАК? И все пак съмненията остават. Съмнения винаги има. Както за всяко нещо, нали? Но отказвам да се вманиачавам, че първите четири години в уж правилното, елитно училище си заслужават тревожността и стреса на детето по свикване с новото място и хора, трудностите да водим двете деца в две различни посоки, нашите компромиси по отношение на прекалените изисквания към нея и т.н. Само за да кажат всички – “Браво, само така! ‘Елитното’ училище ще отвори всички врати пред нея! Е, сега може да не е толкова елитно като преди, но след 2-3 години ще изберат нов директор, ще сменят сегашната неудобна схема за нещо си (вече го забравих, но беше кофти), детето все ще свикне и тогава вече това ще се превърне в правилния избор!” Как ли пък не.

                                                   Бъдещата първолачка

Мисля, че
на този етап най-важното е родителите и учителите да сме партньори във
възпитанието и образованието на децата. После – ех, ще видим…


Господи, давай ми винаги мъдрост да правя правилния избор и сила да го отстоявам, благодаря;)

 
 

ИСТИНАТА ЗА… МЕСТЕНЕ В НОВ ДОМ С ДВЕ МАЛКИ ДЕЦА

     

     КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Да се преместим в нов апартамент в централен квартал  на Варна близо до Морската градина, до офиса и въобще до всичко? С малко (и все още неизнервени от нас) съседи, с нови мебели, които ние сме си избирали, с минималистична подредба, както ние искаме и с мечтаната библиотека – стена? С двуетажно детско легло и огромно легло в спалнята? Дори с подземна гаражна клетка за каляската? Ммммечта! Да, да и да!

     Е, продадохме стария преди да е готов новия, но какво са 2-3 месеца при родителите ми пред тази перспектива? Ще бъдем в къща с двор, с любящи баба и дядо, домашни любимци за гонене и дървета за катерене – направо няма място за чудене!

 

     А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Ммммечтата се отдалечи не на два-три месеца, а на шест, после осем, за да приближи и отмине десетте! Животът в голямата крайградска къща с много нива, стълби, мази, тавани, необезопасени шкафове с препарати (мда, някои от нас гризнаха бонбонки за миялна машина), голям двор, пълен с много потайни (и опасни) кътчета, както и детския хит за хвърляне на неща, непрестанни опити за влизане и скачане, а именно – дълбокичък декоративен басейн – та животът в тази къща сам по себе си бе драма, достойна за отделно описание.

     След като съвсем се бяхме задъхали от ежедневното пътуване до града, непосилните разходи за гориво (гадост, от където и да го погледнеш!), от превръщащото се в бреме за всички страни съвместно съжителство на три поколения, кучето и котето, от заплашително приближаващия сезон на няколкото ужасяващи реалити бози (при един телевизор и домакини – всеядни телезрители), след изтощителни довършителни работи, подреждане и почистване, ето че най-после бяхме готови да се нанесем в мечтата.

     И така, накрая, бързо и съвсем не полека, за два почивни дена се пренесохме с все дрехи, играчки, книги, чавета и гърнета в новичкия ни, почти изчистен, почти нареден централен апартамент.

     И тогава дойде Нощта. Трудната първа нощ, в която нищо не беше наред. Легнаха, след задължителната приказка от тати (е, в момента им чете „Децата на капитан Грант”, но темата за психосоматичните отклонения на семейството ни също е отделна и много обширна…) За Голямото диване не беше толкова зле, защото много пъти беше идвало и лежало на двОетажното си легло. Легна и се кротна. И щеше да заспи бързо, ако не беше Малкото Шило, на 2 годинки и 3 месеца, видяло се свободно от креватчето с решетки и всъщност посрещащо новото място доста неспокойно и недоверчиво.
И се започна едно дълго, преминаващо през различни степени, приспиване. С особено повтарящ се елемент – малкото пъплещо нагоре по стълбите към високото легло и настояващо да спи в краката на кака си. Когато най-после все пак заспиват, се започва едно непрекъснато, ревящо будене
на малкото, преминало през всички етапи, включително и през коронния номер –  неприятно падане от леглото (ниското, спокойно!), въпреки предпазните шкафчета и възглавници на земята.

     Е, в продължение на седмица след това нещата до голяма степен се нормализират, голямото така и не пада от високото легло, а малкото – вече не пада от където и да е, нали!

     Е, в продължение на две седмици след това съседите вече не ни гледат толкова дружелюбно, новите стени в детската стая са налепени със стикерите от Шрек, а бялата дограма около дръжките започва да се цапа!

 

                                          Моменти на беснеене, …

 

 

                                …, които са почти всичките им моменти заедно.

 

 

     И ВСЕ ПАК? И все пак ли? Шегувате ли се – сами в нов дом, с  прекрасни нови мебели, нова техника и душ кабина? Без нанесени съседи на етажа под нас? С подземен гараж за сите колела, колички и триколки? Пренасянето и нанасянето минаха, да се готви следващото предизвикателство! Хехехе, оле!

 

 

 

ИСТИНАТА ЗА… ПЪРВА ПОЧИВКА С ДВЕТЕ ДЕЦА

     
КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Oоо, първата ни семейна почивка всички заедно! Не ние сами, не Голямата досада на почивка с баба си и дядо си, не Малката досада, зарязана докато ние тримата пътуваме, не – този път сме четиримата заедно. Жес-то-ко! И тъй като ние – морските хора – ходим на плаж всеки ден след работа, в отпуските обичаме да почиваме на планина, през късната пролет или ранната есен. И така, последният уикенд преди 15-ти септември, пред пред-училищно, ще се метнем на синята фурия и ще отпрашим към семейната идилия, безгрижния живот и вечното щастие, пък дори и само за два дена.

     
А КАКВА Е ИСТИНАТА? Наистина жестоко, хех. Все пак успяваме да се предпазим от лоши мисли, неоправдано големи очаквания, недоволство от съдбата, промяна в плановете и болести и – о, чудо – тръгваме за любимия ми Етър, до който не се бях докосвала през последните 2 години (освен в сънищата и мечтите си). Планът е да тръгнем по обяд но, разбира се, се замотаваме с багажа и здраво закъсняваме. Малката досада вече се е разсънила и е крива и лоша. Хленчи, опъва каишите на столчето за кола, настоява за какво ли не и след като положението е станало критично и броим последните изтерзани километри до първата бензиностанция на края на магистралата, тя рязко клюмва и заспива в три следобяд – червена, потна и омаломощена. Класика!

   
На следващата бензиностанция все пак спираме, защото Голямата досада настоява за сладолед, списание, тоалетна и нови фулмастери, в този ред. Редуваме се да стоим в колата, шъткаме и се опитваме да не блъскаме вратите (без успех). След доста тежки последни километри и минути, пристигаме и – о, блаженство – аз вдишвам кристалния въздух и обхождам с поглед любимите хълмове. Какво от това, че времето тъкмо се е развалило и слабо вали, че клисарят на църквата тъкмо е излязъл в отпуск и че за малко тъкмо сме изтървали международният панаир на народните занаяти. Не ми пука, важното е, че съм тук! 

   
Първата вечер в общата стая с четири легла всички срещаме определени трудности – със заспиването без кискане (те), с гледането на US Open без звук (той) и с четенето в полутъмно на “На изток – в рая”  от Изабела Шопова (аз).

    На другият ден се мятаме със страст сред прекрасния калдъръм на уличката,  чудния ромон на рекичката и свежата песен на птичките на архитектурно-етнографския комплекс, музей на открито, превърнал се в сакрално място за мен през годините (ходила съм десетки пъти, познаваме много от майсторите, дарявали сме средства за построяването на църквата, магистърската ми теза беше за стратегическото му развитие, пъпчетата на децата ми са хвърлени в река Сивек от главното мостче, дори първата ми официална брачна нощ се състоя там, хех)… 

 

 

 


    Въпреки, че сме печени посетители, попадаме отново и отново  – не без желание – във всички
възрожденски туристически капани (везани игленици-магнитчета за подарък за бабите, дървени купички за ядки, пакетчета чай от специални билки, ръчно ковани ножове, 30 мл кафе на пясък за 2 лв и т.н.), като този път дори ги обогатяваме с всички поносими детски глупостички (писани малки каручки с дървени кончета на колелца и грива от парче губер, дървени свирки с рисунчици, топли симиди и гевреци и – ама, разбира се – безброй видове захарни петлета, ореховки, халва, карамелени бонбони, ореховки, пръчки и целувки – божествени до последното парченце небет-шекер!). Всичко това сериозно подплатено от несконечни писъци, разправии, това на теб, това на мен, опити за цопване в реката, за пребиване на парапета на моста и на високите катерушки, купища изкаляни и окапани дрехи, мокри крака, настояване за палене (и духане!) на всички свещи в Соколския и Дряновския манастири, подхлъзване по мокрото дъно на пещерата “Бачо Киро”, късане на нервите на сервитьорите във всички заведения, включително и в Габрово, обиране на съжалителните погледи на други родители, разливане, чупене и цапане, извинителни “ние утре си отиваме” промърморвания под мустак и хиляди, наистина хиляди, капризи… Пътуванията бяха сериозно изпитание на нервите и семейния дух, а задната седалка на колата след техните набези се оказваше в по-лошо състояние, отколкото Националният стадион след вечното дерби…  

 

 

   
И ВСЕ ПАК: Беше страхотно! От преживяванията през деня и чистия въздух момиченцата ядяха като вълчета, спяха като мечета, бяха с румени бузки и блеснали очички. Въпреки че вечер, след като заспиваха децата ( т .е. в обичайното време), ръката ми конвулсивно се свиваше около въображаемата мишка и едва издържах цели 2 дена и две нощи далеч от моето второ Аз, при първия удобен случай у дома се метнах към пощата си, само за да открия, че  ме чакат седмичните бюлетини на едни недвижими имоти и една природозащитна организация, няколко спама и покани във Фейсбук за приятелство от хора, които не познавам. Скандал!

    И все пак, колкото и мизерно, кратко, бурно, изпълнено с викове и емоции да беше нашето пътуване – ще го запомним! А нали това е целта на почивките – да се различават  от ежедневието…  Искам пак!