ИСТИНАТА ЗА… ЗАБАВЛЕНИЯТА НА РОДИТЕЛИ, КОИТО ИМАТ ПООТРАСНАЛИ ДЕЦА

    КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯХ? Ооо, европейско реюниън турне на Faith No More! Лудница! Бях сигурна, че ще дойдат и в България, а когато се потвърди за Бургас бях още по-доволна. Започнах трескаво да очаквам, не си позволявах лоши мисли за болни деца и дори намислих какво да си облека – тениската, която купих преди 16 /!/ години на концерта им в Будапеща, който посетих на крехката възраст от 18 години и бях единствената не-от-София в буса. Представях си как царствено се разхождам с нея на феста, как обирам възхитени погледи, потупвания по рамото и десетки поздравления. Как се превръщам в митична фигура, след която се чуват възбудени шушукания и която дори дава автографи на група осмелили се да я заговорят девойчета. Която, освен че вече е гледала групата преди повечето зрители да са проходили, се явява на феста и като жена на служебно лице към една от сцените и музикант от една от поканените групи. Да, определено мечтаех как това ми осигурява място, съвсем малко по-ниско от мястото на мениджъра на FNM. Представях си, че ще се размажа от танци, викове и кеф. Че след заветния час и половина ще бъда без глас, с раздърпана блузка, драматично одрана буза и с поне една липсваща обица…                                                                     

           А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА? Вярно, че няколко седмици преди концерта по улиците на „наше село” ме спираха хора, които не познавам официално, с думите : „ Уха, ще ходим ли на Концерта?” Но на самият фест имаше толкова много хора, че не успях да се видя и с половината от тези, които знаех, че са там.

 

    Вярно, че бях с митичната си блузка и доста хора ми казаха, че е готина, но – тъй като спя с нея – се чувствах все едно съм излязла по пижама. Не стига това, ами в един момент ми просветна – сигурно на хората през ум не им минава, че съм си я купила лично на събитието. По-скоро мислят, че е щастлива покупка от някоя втора употреба. Баси, ама то пък верно колко отдавна беше…!

 

    Вярно, че влязох с една от трудно достъпните покани и така си спестих парите за билет. Но после дадох доста повече кинти под формата на кафета, бири и такса на Община Бургас, за да ми върне взетата с паяк кола (спряна заедно с още няколко хиляди на непозволени за паркиране места!)

 

    Вярно, че се размазах от танци, викове и кеф. Ревах, крещях и дивях, пеех и куфях. Въпреки че не се нараних особено, не си изгубих съвсем гласа и не ми изчезна нищо в тълпата (освен здравия разум и майчинските чувства, де), всичките ми очаквания от концерта се оправдаха. Майк беше със СРЕБЪРНИЯ костюм, лигавеха се повече от обикновено и аз ужасно се радвах на това, че са заедно и на песните, които знам по-добре от ЕГН-тата на децата си…

 

 

 

    И ВСЕ ПАК? Хубаво е да си родител на поотраснали деца! Да не мислиш за тях по-дълго от минутите на телефонния разговор, преди да влезеш в загражденията. Да можеш на въпроса на приятелка как са децата, да изкрещиш в ухото й „ Моля те, хайде после!” и тотално да се откъснеш от обичайното си ежедневие. Да крещиш Nooo! на въпроса от сцената Do you like chalga? На следващата вечер да тананикаш на малкото си затъжено диване мелодията от Just A Man, заедно с гушкането преди заспиване. Хубаво е…

 

 

 

    Искаме още, искаме пак! Въпреки че ми се искаше да остана и трите дена на Spirit of Burgas не можех. Да, заради децата. Догодина обаче ще са още по-пораснали и мисля да си направим една няколкодневна почивка на юг, заедно с бабите и дядовците. Те определено ще имат какво да покажат на салса сцената, а пък ако поканят и АББА (примерно), ще са още по-доволни от Спирит ъф Бъргъс 🙂

 

    А вие не се предоверявайте на онези женки, които твърдят, че раждането на детето им е бил най-щастливия и емоционален момент в живота. Това е, защото не са били на концерт на любимата си откак-се-помнят група и то на родна почва (чувството е едновременно опияняващо и сюрреалистично)!

 

    И все пак, когато децата поотраснат, живота си връща вкуса и цветовете с пълна сила, стига да имате смелостта да ги потърсите.

 

 

 

    Успех и до следващия път!

 

 

 

altalt

 
  Снимки: Станислава Василева

ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ НА ДЕТЕ СЪС САМОЛЕТ


 

 

КАКВО СИ
ПРЕДСТАВЯМЕ:
  Четири месеца преди 6-тия
рожден ден на дъщеря ни резервираме самолетни билети за трима до царствената ни
столица. Хрумна ни гениалната идея да й подарим пътуване със самолет, защото от
малка ги обожава, водим я на летището да ги гледа и слуша и най-вече защото сме
печени родители, ако толкова ви интересува, затова!

През радостното очакване си представяхме възторжени
писъци, широко отворени очи, румени бузи и щастливо тупкащо сърчице! Вълнуващ
полет, прекрасно време, безгрижни разходки из забележителностите и музеите на
София. След това очаквахме цяла Варна, половин България и четвърт Европа да чуе
от самата нея за невероятното преживяване, веднъж в живота и за най-чудесните
родители на света!

 А КАКВА
ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:
 С наближаването
на заветната дата времето тревожно се влошаваше, за да достигне кулминацията на
зимните бури и виелици точно вечерта на полета ни. Бедствено положение,
ураганен вятър, няколкодневни валежи от дъжд и сняг, блокирани пътища и
обърнати от вятъра ТИР-ове. Това беше бекграунда на нашия мечтан първи полет.

До последно казвахме на детето, че ще ходим с влак, в
противен случай пак щяха да разберат цяла Варна, половин България и четвърт
Европа, но без да е сигурно, че ще стане. Така разбраха само най-близките,
които бяха потресени от нашето намерение все пак да осъществим това налудничаво
и рисковано начинание до край, ако самолета ни въобще излети.

И така – в час, в който Кристина обикновено си ляга
(ех, ама разбира се, че
low
cost полет
, докога
да ви повтарям;)
  – се отправихме към
бруленото от силен вятър и сняг летище. Аз – почти убедена, че скоро ще се
върнем на топло, мъжът ми – тревожен и обвиняващ мен за всичко, диването –
пърхащо в безгрижно „ айде чао, ще се видим след 2 дена!”
  настроение. Хладнокръвно преминала през
процедурите, вече настанена препасана с колана до мокрото тъмно прозорче и
мляскаща дъвка, тя все пак зачерви бузки, но дали от вълнение – не знам.

Взехме, че излетяхме!

Харесва
ли ти? – държа я за ръчичката аз и неубедително се усмихвам в плах опит да
замаскирам пред нея действителността, която би стреснала и закоравял пътник,
прелитащ ежемесечно над Океана.

Ами…
да – тогава погледът й блесва – прилича ми на една въртележка в Детския кът!
Отдавна не съм ходила.


 

Супер. Ето защо си е струвало всичко.


 

След изненадващо краткият полет – 15 минути право
положение на самолета след издигането и преди снишаването (общо 35 минути, моля
ви се), след хленченето й защо трябва да кацаме, ама не може ли още няколко
обиколки, се приземихме без повече драми.

В София програмата ни бързо придоби познати рамки –
тръгвахме за парка, а се озовавахме в киното на някой МОЛ, запътвахме се към
музея „Земята и хората”, а се озовавахме в
Starbucks (уха!),  отивахме на разходка по улиците, а сядахме в
заведение в подлеза на НДК и така нататък. Някой изненадан?

През
парцалите сняг дребната досада все пак успява да види НДК. Прекъсва обясненията
ми, че тук се провеждат културни събития, изложби, концерти и спектакли с
въпроса:

     
Ааа, значи тук правят „Шоуто на Слави”?!

{Тъй като това е дълга тема, само ще маркирам:

Не,
не го гледа вечер, само понякога на обяд;

Не
знам откъде знае…;

Не,
тя наистина повече обича да чете;

Не,
не е повърхностна, просто е едва на 6!;

Не,
не гледа по цял ден телевизия!

Не,
не съм виновна аз, а… (кой, бързо?) – баща й!

Абе,
я си гледайте работата, поне не гледа Планета (само през моето
death body)! 

Тук
пак рискувам да се отклоня, така че бързо продължавам нататък
}

 

На връщане отново всичко беше наред, този път бяхме с
най-добрата ми приятелка и по-малкото й
  детенце,
което се залепи за Кристина и тя отново ни свърши добра работа, така да се
каже. Дори оцених, че си седи мирно на седалката, за разлика от това иначе
толкова добро дете – Инчето :))

И ВСЕ ПАК?
И все пак, като се издигнахме на сухо над облаците, светът стана тих и спокоен,
омиротворен и вълшебен. Надявам се, че поне тя ще запомни цялото приключение (тъй
като ние с баща й вече навлизаме в една такава възраст, в която…
  кхм, абе за какво – казвате –  си говорехме?)

И все пак всичко мина по разписание, отидохме и се
върнахме живи и здрави, готови отново за монотонното ни (с две деца, моля?)
ежедневие в провинцията – но не и според Хемингуей, нали! Вярно, отнесохме
много епитети от близки и далечни, най-безобидното от които беше „авантюристи”,
но за щастие Господ, съдбата и нашите ангели-хранители отново
  бяха с нас. Видяхме се с много приятели и
роднини, показахме си кречеталото на всички със смесица от родителски гордост и
срам (всяка минута – различно), а аз дори триумфално успях да изляза вечерта –
ехе – сбъдната мечта!


 

ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ ИЗ ЕВРОПА САМА

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, най-после ще попътувам! Откакто имам дребни дечица, домакинство и мъж (накратко    воденични камъни на шията),  не съм ходила почти никъде. Да, смятам, че няколко дена ще се отразят добре на всички ни – аз ще се разведря от ежедневните задължения, децата радостно ще се затъжат за мен и ще се глезят на бабите, а мъжът ми ще ме оцени отново и ще му липсвам много. Решено е – заминавам при най-добрата си приятелка , омъжена в китното херцогство Люксембург, оле!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Радостното ми очакване е вгорчено от мисли дали децата ще са здрави, дали малкото ще реве и страда много за мен, дали бабите ще се справят и много други подобни параноични притеснения. Докато уреждам пътуването от Варна до София и обратно, купувам подаръци и пиша списъци за режимите, късно една от последните нощи установявам, че срока на червения ми паспорт изтича точно в деня преди полета! Въпреки че знам, че не е фатално, изпадам в ужасна паника и мечтаното пътуване преминава като лента пред погледа ми…  После се успокоявам, но все пак заклевам приятеля, с когото отиваме, да не взема своя паспорт, ако му е мил живота.

Най-после тръгвам, като туширам зле прикритото неволство на домочадието с обещания за подаръци и чести обаждания. Все пак става дума едва за 5 дена, нали? И трима човека на разположение за работа, която аз обикновено върша съвсем сама, ха!   

Когато най-после кацаме в Брюксел, аз едва гледам от умора. Скапана съм от досадното 100-часово пътуване с автобус от Варна, дремването за 3 часа в квартирата на приятеля ми (о, забравила съм да спомена това на мъжа ми ли?) и излитането на самолета в безбожно ранен час    (low cost компания, разбира се – имам 2 деца!). Но – няма как, мятаме се да гледаме дворци,  палати и дребни пикаещи символи.  

Не ми помагат да дойда на себе си нито обикалянето за два дена на градове в три различни страни, нито танците до 5 сутринта в интернационална компания, нито злоупотребяването с швейцарски сирена, френски вина и белгийска бира. Въпреки че спя повече, отколкото ми се е случвало през последните години и се събуждам чак схваната от залежаване, въпреки многото кофеин и витамини, пак всичко ми е като през воал.  Мамка му! Трябва да се идва пак…

Междувременно по телефона разбирам, че  малката е на антибиотик (нищо сериозно, просто за всеки случай, а?); голямата се е разлигавила до небесата (не, не мога да повярвам!); бащата е наблягал на компютърните игри (с благородната цел да не се пречка на бабите, разбира се) и никой не е обръщал внимание на цветята ми (бе, не че аз щях, но въпросът е принципен)…

 

За да бъда честна трябва да призная, че заварих злоядото ми бебе ( на годинка и малко) научено да яде филийка с масло, пълен както никога досега хладилник и няколко наготвени ястия…  Още от следващият ден у дома навсякъде ме посрещаха като завърнала се от турне рок-звезда. В детската градина, в лекарския кабинет, дори в кварталната градинка редовният въпрос беше : Ооо, мама(най-после) се е завърнала от чужбина, а? Кога са успели да ме разнесат навсякъде – не знам. Но се чувствах като парий, дръзнал да надигне глава срещу подтисничеството си. Като майка-орлица, напуснала гнездото си и разперила безгрижно криле. Като разхайтена мацка, зарязала семейство и тръгнала да се развява по пътищата, при това заедно с (О, Боже мой, не!) приятел от младежките години!

Хехе, страхотно, нали?!

И ВСЕ ПАК? И все пак крайният резултат е повече от задоволителен. Дори и смяната на един вид стрес с друг прави чудеса.  Вкъщи всичко е било наред, при мен беше повече от наред и дори така ми се услади, че искам още и още! Ако ще да съм на енергийни напитки и телефонни наставления през цялото време.  Важното е, че се почувствах свободна и се спуках от смях! И определено искам пак. 

 

ИСТИНАТА ЗА… КОГАТО ДЕТЕТО Е БОЛНО

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: По този въпрос представите на всички бъдещи майки не са толкова  розови. Но пък всеки е бил и се е грижил за болен, не може да е много по-различно. Милото детенце ще си лежи по цял ден, ще хапва каквото му се дава и ще си пие сиропчетата. Ще се оправи за 3 дена с много любов и грижи!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Когато детето ми е болно, буквално не мога да мисля разумно. Майчинският ми инстинкт е толкова силен, толкова страдам и се притеснявам, че ми размътва мозъка и не мога да разсъждавам трезво. Колкото повече се опитвам да помогна на малкото, толкова повече се сковавам, мислите ми се лутат хаотично, подхващам това и онова и съвсем се оплитам. Това важи за децата на всички възрасти, но все пак при бебенцата е по-трудно. В началото майката няма опит, не познава дотам детето си и как то боледува,  при бебетата всичко протича по-сериозно, по-бързо и с по-голям риск. Не стига, че дори мисълта, че детето ми е болно ме побърква, ами и капките се слагат много по-трудно в малките ноздрички, по-лесно повръща сиропа и храненето става кошмар дори от леко запушено носле…

Когато детето ми е болно, нищо не е както обикновено. Денят минава в даване на лекарства, капки и сиропи по сложни схеми, което не значи, че не пропускам много неща. Поне със сигурност  се чувствам така. Почти нищо друго не може да предизвика интереса ми и да задържи вниманието ми. Това в по-голяма степен важи ако съм на работа и не мога да съм до болното си дете…

Майките с повече опит са поне половин медицински сестри. Знаят от какво се повлиява детето им, кое му помага и кое не. Аз съм в състояние да предвидя с почти абсолютна точност какво ще предпише личната лекарка на дъщеря ми в зависимост от диагнозата й. Споря до последно за нуждата от антибиотик, но никога не си позволявам да не изпълнявам рецептата самоволно. Просто съм доста запозната и имам нужда от аргументиране на избора на медикаменти. Сигурно съм от „най-любимия” тип пациенти … 🙂

Ако прибавим и вечното майчинско чувство за вина (трябваше да я заведа по-рано на лекар; как можах да се доверя изцяло на хомеопатията; защо се заблудих, че е пак от зъбите и т.н. и т.н.)  ситуацията съвсем излиза от контрол… Тогава уверенията на лекарите („Като порастне ще спре да боледува толкова”) не само, че не ме успокояват, ами често ме вбесяват…

Колебая се дали въобще да  споменавам  най-кошмарните преживявания в живота ми – когато в рамките на една година бяхме три пъти в  болница с малкото ми детенце. По-добре не, това е от нещата, което по-добре да не ти влизат в ума и главата.

Съвсем интересно става, когато децата са 2 и повече:) Тук важи правилото за скачените съдове – без изключение! Голямото заразява малкото с вируси от детската градина, малкото заразява голямото с бебешките болести (вирусен конюнктивит, нещо, прихванато от консултацията) и така до безкрай. Тогава съвсем не зная къде се намирам и какво правя:)


 
И ВСЕ ПАК? И все пак да имам отново бебе, след като съм толкова наплашена от непрекъснатото боледуване на голямото ми дете, е не толкова смело (разбирай глупаво) – както каза лекарката на голямата ми дъщеря. Не, то е още по-естествено и още по-прекрасно!

И все пак, когато детето стане по-добре, мъглата в главите ни се разсейва. След 2 дена забравяме целия кошмар и животът отново е хубав… до следващия вирус!

  

ИСТИНАТА ЗА… ИЗЛИЗАНЕ С ДЕЦА С ПРИЯТЕЛИ (БЕЗ ДЕЦА!)

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Поканиха ме на среща на съучениците от гимназията. (15 години от завършването – ужас, ужас!).

Добреее… Така. Ще го измисля някак – две деца, един зает мъж, само две не-особено-навити баби, два дена до тогава… Разбира се, не успях – останах с едното хлапе и с малко свободно време преди приспиването му, хъм, хъм…

 Воала – ще отида с него! Ще настане бурна радост, поздравления, едногодишна сладурана за щипане по бузките и горда и щастлива мама, хрупаща спокойно салатка в Морската градина…

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Появихме се с гръм и трясък. Съучениците ми – красиви, ухаещи, свободни и щастливи. Аз – след плаж, с небрежна рокля, неумел опит да скрия сенките под очите  с  грим след бърз душ и тайно поглеждаща часовника си… 

Частта от мечтите ми с прегръдките и щипането по бузките отне 3-4 минути, след това бебето-(проекто)мечта беше инсталирано в количката си до мен. В планът беше заложено да се лигави кротко и да  гледка благо…

Да, но не би – чавето започна да хленчи, да се криви, да вика, да се протяга от количката и да изразява бурно недоволство. Буташе предлаганата му лъжичка с картофено пюре, демонстративно хвърляше всичките си играчки на земята, гледаше страшно всеки, осмелил се да го закачи игриво и почти не обърна внимание на мотаещото се гладно коте… Гадост!

През това време аз наистина хрупах салатка с минерална вода (защото съм на повикване 24/7, сещате се), но я хрупах за скорост! На едната страна се опитвам да водя светски разговор, на другата страна люлея количката в отчаян опит да има мир.

Стана ясно, че няма да се размина толкова лесно. Взех хленчещата досада в себе си и направих генералната глупост да й дам капачка от бутилка. Последва задавяне по време на почетната обиколка на масата, повръщане почти в скута на едната мацка, скоростно  преобличане (на бебето, ей!), още хленчене и рев, яростно търкане на очите и логичното ми омитане от срещата по времето, когато другите вдигаха едва втора наздравица с изтънчени питиета… Защо, защо!?

И ВСЕ ПАК?  И все пак успях да ги зърна. Те успяха да ми завидят (моля???), но най-вече да ме оплачат. Аз успях да се самосъжаля (не беше трудно!) и да се наругая за глупостта. Подозирам, че успях сериозно да наплаша приятелите си без деца.

Но пък проявих и завидно благородство – можех да отида с двете си деца, нали?!?  НАЛИ!

Аааааааааахххххххххххххххххррррррр!

ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ С ПРИЯТЕЛИ – БЕЗ ДЕЦАТА!

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Как ще издържа 2 дена без децата си? Как някой друг ще приспи 8 месечното ми бебе? Кой ще угажда на капризите на 5 годишната фурия? Как ще се оправят без мен?Сигурно ще ми звънят през 20 минути за помощ. А аз ще им звъня дори още по-често…Но! Няма как – имам нужда от разтоварване и общуване с приятелите ми без деца. Ще се върна освежена и заредена с нови сили за ежедневието…Мечка страх – мен не страх, тръгвам!

         А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Никой и нищо не можеше да ме спре да отида в София на концерт на идола ми от 15 години! Когато приятелка ми каза, че ще ходят, аз отговорих Дай ми два разговора време.

Преди да й дам отговор си бях поръчала билета за концерта по интернет. Последните дни треперех някоя от малките досади да не се разболее или да направи нещо друго, което да ми попречи да тръгна. В моментът, в който се качих на автобуса от Варна заедно с 3 по-млади (и без деца, сещате се!) приятелки и си сложих слушалките в ушите, в този точно момент аз забравих, че имам две невръстни дечица, мъж, домакинство за въртене, хиляди задължения, все по-малко търпелив шеф, 2-3 изпразнени кредитни карти, стар автомобил с изтичаща застраховка, няколко неприятни съседи, страх от глобалното затопляне (и други еко-катастрофи, както и от изтичащия през 2012 година календар на маите), не съвсем достатъчно пари за 2 дена и т.н. и т.н… Времето започна да тече с различна скорост, не можех да си спомня какво правя всеки ден в този час в иначе стройното ми, разграфено ежедневие…

 По някое време, когато все пак реших да се обадя у дома, положих голямо усилие да си спомня какъв беше режима на бебето и дали току-що не е заспало. Е, не върви на такава всеотдайна и жертвоготовна майка да събуди бебето си като се обади по никое време, нали? Или пък…? Е, не, твърдо –  не върви!

Оказа се, разбира се, че всички са много добре и майка ми се справя идеално /въпреки тайните ми надежди, че ще реве по телефона и ще се чуди как АЗ се оправям САМА с тях/. Оказа се дори, че им досаждам и прекъсвам игрите! Хм, хм……

Викам си – нещо не е наред! Накъде отива този свят, накъде??? След това все пак се светвам, че нещо не е наред с мен, щом си мисля така, хахаха…

Чувствах се страхотно, веднага пак забравих за всичко изброено по-горе и продължих да се кефя на пътуването. Заливах се от смях с приятелките си, сипех остроумия и им се чудех, че не знаят кой е Чък Норис  (питаха дали беше Чък Ръсел, защото гледахме филм с… Ръсел Кроу, хахахаха). В София се изпънах да чакам посрещачите на автогарата с пълно снаряжение от раница със стърчащи подаръци за дребни роднини, плеър в ушите, слънчеви очила и победоносен поглед  „Дръж се  София, Варна е тук!”

Самият концерт, гостуването, излизането след това и въобще цялото нещо беше супер!! Бях много, много доволна и не съжалявах за нищичко!

И ВСЕ ПАК? Въпреки че се притеснявах малко за дома, съм щастлива, че го направих. Е, за освежаване и отпочиване и дума не можеше да става /скапах се от път, спах по-малко отколкото с бебето вкъщи, страдах че свърши и вече няма какво да очаквам/… Но се разнообразих, видях със стари приятели, накуфях и насмях – почувствах се точно както ПРЕДИ! Е, мъжът ми веднага ме пита защо съм пресипнала, но той пък какво е очаквал? :)))

Така че – горещо препоръчвам! А аз очаквам с нетърпение летните концерти и фестивали и поръчвам, ли поръчвам билети…

alt


P.S. Добре де, добре, ето – говоря за сета на маниака Mike Patton (& Christian Fennezs – уф, знам, че беше чак през февруари’08…). На когото му говори нещо – дай горе! На когото не – потърси в Google де, не е късно- няма да съжаляваш!

Снимка:    www.newmusic.bg

ИСТИНАТА ЗА… РОДИТЕЛСКИТЕ АМБИЦИИ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Е, ще бъдем умерено амбициозни родители, разбира се. Ще се стараем детето ни да знае и може всичко, което могат връстниците му, все пак. Не вярвам да го тормозим с хиляди излишни уроци, курсове и натрапени „таланти”. Пък и нали ще видим какво му се отдава, какво го влече, как се справя с различните неща…

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Истината е, че ВСЕКИ от най-близкото обкръжение на детето има някакви амбиции спрямо него.

Единият дядо иска да я прави кик-боксьорка (без майтап!), защото е съдия по бокс. Другият дядо ще я прави…  плувкиня (защото е плувец и е активист в организацията на ветераните). Бабата ще я прави гимнастичка (защото е била…СЕЩАТЕ СЕ!). А бащата ще я записва на лека атлетика, защото може да бяга и вика 45 минути без да се измори и за миг!

 {Бе бащата има и друга амбиция, но тя вече е в сферата на мечтите – да стане световна тенис звезда, заради… големите наградни фондове, мухах…}

Майката на нещастното хлапе (т.е. аз) е в позиция да озаптява налитащите амбициозни родственици, да ги разтървава, да измъква детето от кръстосаните разпити „Кажи сега какво искаш да спортуваш, ама много обичаш да бягаш, нали?” и да апелира към оставянето му на мира.

А самото момиченце (в момента на 5 години) наистина може да бяга като изтървано козле от цирк, но безнадеждно плете крака, спъва се на равното и не проявява други особено изявени спортни таланти. Затова пък е театрално до лигавост (да, да, зодия Риби!), вживява се в приказки и филмчета, разиграва роли и всеки ден трябва да се обръщаме към него по различен начин, иначе не отговаря. Вярно, засега ходи на художествена гимнастика (но само защото за другите неща трябва да е по-голяма), ходи и на народни танци в детската градина и т.н., но НЯМА да стане международна звезда, определено. Търсим пролука в програмата, за да я запишем и на театрално студио (не трябва да се забравя, че в 17.30 дават любимото й филмче по телезивията, така че задачата става трудна). Въобще…

Въобще жонглирането с родителските амбиции и реалните способности и интереси на детето е деликатна работа. Голям късмет ще е, ако то наистина намери нещо, в което е добро, което му е интересно и го прави с удоволствие. Иначе няма много голям смисъл…

А горкото ни бебе! Ако знаеше какво сме намислили за него! Нямаше да се хили и лигави толкова безгрижно…

 И ВСЕ ПАК? И все пак е доста приятно да ме попитат: „ Ама тя как така пише, не трябва ли първо да се научи да чете???” и аз да отговоря: „ Е, как бе, тя се научи да чете още миналата година, едва отскоро пише.” Доста е приятно да чуете: „Да, да, справя се, вече започна да се ориентира добре, въпреки че започна доста по-късно от другите”, или „ Детето ви е много артистично и умно, личи си, че вкъщи се занимавате с него.”

 

Дааа, приятно е, стига и детето да е съгласно!

Целувки и усмивки: Милена Пехливанова

ИСТИНАТА ЗА… РАЗХОДКА С БЕБЕШКА КОЛИЧКА В ГРАДСКИ УСЛОВИЯ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, разходките ще са една от най-приятните страни на майчинството – ще се разхождаме на чист въздух, бебенцето ще спинка непробудно часове наред, аз ще се поддържам във форма и в същото време ще имам много възможности за развлечения – кафе с приятелки, пазаруване на дрехи, мотаене по алеите на градинки и паркове (което не ми се е случвало отдавна, нали?), приятелско общуване с други майки и споделяне на грижите за бебетата. Мммм, нямам търпение!…  

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Такаа… Откъде да започна? Добре, първо от чистия въздух: може би най-голямата илюзия, що се отнася до разходките в градски условия.        По улиците чист въздух просто няма – има непрекъснат поток от коли с неизменните им зловонни газове, шум и мръсотия. Да не споменавам паркиралите по всевъзможни места стотици автомобили, които са заели всеки квадратен метър от тротоарите и правят минаването по тях с бебешка количка трудно стратегическо препятствие – „Добре, ако сега успея да мина оттук, там по-нататък няма да мога (ах, този … е спрял съвсем до тротоара!). Оф,  слизам на платното, няма как… Защо ми се караш, бе, идиот, откъде да мина?” и т.н.

По отношение на трафика имам следната стратегия, която много ми помага: възприемам всеки шофьор като потенциален психопат (съжалявам, но да!) и съм изключително внимателна – оглеждам се дори и към еднопосочните улици, пресичам на светофар или по съвсем права линия (никога по диагонал), винаги вървя по тротоара и задължително ползвам всеки подлез. Дори и на зелен светофар се оглеждам подозрително, иначе като пресичам излизам пред количката да видя мога ли да мина и чак тогава я издърпвам. Мдаа, в тази игра на котки и мишки, ние сме мишките, момичета, но не ми пука, стига нашите мишлета да са добре🙂

      Е, разбира се, когато аз самата шофирам, позицията ми е съвсем друга, но само по отношение на „обикновените” пешеходци, хахаха… Към майките с колички съм много грижовна, дори и да вървят по платното, под хубавия, но леко неравен тротоар…:)  Много ме дразнят само майките, които си вървят и си говорят по две-три една до друга по улицата, като по този начин принуждават шофьорите да влизат в другото платно, да се изчакват, да правят рисковани маневри покрай количките и да… псуват! Недейте така, дами, несериозно и опасно е, за всички.

Друг сериозен фактор, който ми вгорчава разходките, са безбройните строежи, едва ли не на всеки ъгъл. Техните бетоновози, помпи, преси, разбиващи машини, компресори (добре де, за тези неща се сетих сега, хаха!) и т.н. са ужасно шумни, често екстра са им огромните камиони, правещи маневри отпред с гръм, дим и трясък…

 След тези така картинни описания ви става ясно, че бебенцето, и да иска, не може да спинка блажено – постоянно се стряска и буди. Заедно с това подскача и сърцето ви. За щастие, бързо се унасят пак, милите ни те… НО – само докато количката е в движение. Ако случайно имате смелостта/глупостта да седнете в заведение, бебето ще се разреве истерично точно като ви носят поръчката. Другият вариант (при мен донякъде действа) е да ви се откачи ръката от люшкане, за да може краката ви поне малко да си починат и да почетете на пейката.

Що се отнася до общуването с други майки – аз така и не успях  (хм, може би защото не исках? 😉 да стана член на някоя от групичките, които си познават децата и си делят инфо, играчки, пюрета и закачки.  Помагат си и се заместват за малко. Така че ми е много добре, поне докато бебето ми е малко и уж спи навън. Обикалям квартала, за да стигна до хранителните магазини с възможност да вляза с количката, избирам си най-отдалечената аптека, за да имам цел. Винаги си нося нещо за четене, а и това е най-удобното време за разговори по телефона.В най-студените и ветровитидни разходката е на балкона – така и бебето диша малко по-чист въздух, а и аз свършвам работа вкъщи за 3 дни напред 🙂

И ВСЕ ПАК? И все пак разходките с бебето навън са наистина един от най-приятните моменти на майчинството. Малко по-сложно става когато хлапетата проходят, но с повече внимание и с по-малко параноя всичко е наред. Добре, че ги има парковете, градините и детските заведения със забавления за по-големите деца. Да живеят аниматорите – на всяка цена🙂! Най-хубаво, разбира се, е в нашата Морска градина заедно с прилежащото й море – Ех, хубава си Варна, Варна, Варна, с моряци, чайки бели и Черното море, хей!   

 

ИСТИНАТА ЗА… ДОСАДНИТЕ МАЙКИ

          

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Като заговоря за бебето си всички ще ме слушат в захлас и няма да ме оставят буквално да спра! Тооолкова ще им е интересно… Е  вярно, на мен не ми е чак толкова интересно, като ми говорят сега за други бебета. Но все пак ще става дума за МОЕТО бебе! Кой няма да иска да знае всичко за него? Всяко дребно нещо, което е направило, всяко мигване, всяка усмивка! Всяко оригване!!!   

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Има много типове и МНОГО досадни майки!! Лошото е, че не се усещат или просто не им пука:).  Ето няколко характерни дразнещи типа майки:

I тип : Такива, които не говорят за нищо друго освен бебетата и децата си. Хахахаха! Признавам, че е страшно съблазнително! Всяка майка наистина може да говори в реално време – с часове – за бебето си. Особено младичките такива, които не са имали време за кариера, социален кръг, други занимания освен бебето – така то наистина им става основна тема за разговор и гордост…

Но, помислете си на вас как ще ви е, ако попитате някой приятел от учтивост – например финансов анализатор – как е работата му. Ако започне да ви говори с увлечение и маниакална страст за борсови индекси, валутни нива, фондови показатели, консолидирани печалби и да се залива от смях на вицове за брокери, които за вас са, меко казано, неразбираеми?? И на него това му е ежедневието, там влага много усилия, чувства и надежди, нали? Ето така се чувстват хората без деца, които невинно ви питат как са вашите и биват заливани от безинтересна и ненужна за тях информация… Ужасно дразнещи са и клишетата съкровище, слънчице, сърчице, пухче и т.н. (Добре де, и аз казвам на моите понякога така, какво да направя, като са истински съкровища, хахаха…Но ще го призная пред хора само след мъчения!)

II тип: Майките с „милия” навик да говорят на НИЕ… Ббрр, настръхвам!

„НИЕ не сме Сашко, ние сме Алекс!” – ами радвам се за вас, ние пък сме Криси и Милена, но не страдаме от раздвоение на личността…

„НИЕ днес сме много непослушни, но поне си изядохме всичкото пюре за обяд!” – горкият ви татко… Да се оправя с двама непослушни и …слабоумни!

„НИЕ отдавна спим” –Определено!

„НИЕ днес напълнихме пелената цели 3 пъти!” – Това по-добре да го оставя без коментар, нали?!#&*@!!!


             
Ужасно е, детинско и дразнещо. Моля ви, имайте малко съзнание и не говорете толкова инфантилно. Имате още доста годинки, докато това пак ви бъде позволено, хахаха…


 

III тип: Безотговорните майки с колички навън. Тези, които се разхождат по две, че и по три с количките си по уличните платна… Тези, които не се съобразяват с правилата за движение по пътищата и не се оглеждат особено… Тези, които не вървят с количките по тротоарите, пък били те и малко неравни… Които бутат количките си по вело-алеите, които не минават през подлези… Моля ви! Не говорим за удобство и предпочитания. Говорим за реалната безопасност и дори за живота на нашите деца! (Ще ви е трудно да разберете, затова дори не споменавам опасността за останалите невинни участници в ситуацията…)

IV тип: Които натякват на хората без деца. И вие ще дойдете в моето положение, и вие ще видите хубаво ли е от работа веднага вкъщи. Няма да ми се размотавате по заведения след работа, почакайте и ще видите… Добре, защо? Нас някой насила ли ни е карал да правим деца? Защо е нужно да ги използваме за оправдание или като инструмент? Вярно, по-ограничаващо е, но е и много хубаво, весело и емоционално. Може и трябва да намираме време за всичко, дори за бързо питие с колеги след работа. (Хм… Добре де, от утре и аз започвам да търся 🙂

Схванахте идеята ми, нали?:)))

И ВСЕ ПАК? И все пак има една благодатна публика, на която можеш да обновяваш информацията за бебето на всеки час – бабите и дядовците! Те са дори в по-голяма степен обсебени от внучето и попиват с благодарност всяка думичка за дребния субект. Понякога искрено се интересуват някои приятели, също и други майки (не се подлъгвайте – главно, за да сравнят колко по-добре се справя тяхното отроче в сравнение с вашето), но моят съвет е – отговаряйте като питат за децата с едно изречение: „ Добре са, беснеят както винаги!”, „ Малко са болни, но ще се оправят като кученца”, „ Оо, те са най-добре от всички, питайте ние как сме” и други подобни. Повярвайте, това е всичко, което хората искат да чуят!

ИСТИНАТА ЗА… ВЪРШЕНЕ НА СЛУЖЕБНА РАБОТА У ДОМА С БЕБЕ

   

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Знам, че ще ми е по-трудно да работя вкъщи, докато се грижа за бебето. Но аз съм отговорен и организиран човек. Всичко с къщата и домакинството ще е наред. Бабите и таткото много ще помагат. Ще имам време да работя на служебния лаптоп, докато бебето блажено спинка в кошчето си в слънчевия следобед. Ще докажа на шефа и колегите, че който го може си го може, дори и при такива обстоятелства. Всички ще ме уважават и ще ми се възхищават.  Ще бъда нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл!

 КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Какво? Да актуализирам частта с моите няколкостотин  продукта в служебния сайт? Сигурно се шегуват… Вярно, дадоха ми лаптоп, но засега го използвам за чат с приятелки, за зяпане по бебешките сайтове и майчински форуми, за търсене в Google на ключови думи от рода на  „конюнктивит”, „ хомеопатия” и   Chipolino”… Разбира се, веднага направих и сайт със снимки на бебето си и го разпращам на всички с маниакалната увереност, че осветлявам деня им (дори и на някои колежки – колко наивно!) 🙂

Добре, как бих могла да обясня на шефа си, че да си чатя с най-добрата ми приятелка, която се омъжи в Люксембург и има дете на годинка за мен е по-важно от всичко останало? Как да му обясня, че ако не си пишем психарски мейлчета с братовчедка ми в София, няма да запазя разсъка си? (Само да уточня, че тя си гледа детето и работи от къщи, но има БАВАЧКА!) Как да му обясня, че ако не си драсна някой ред с приятелите, които имат по-различно ежедневие от моето, няма  да изкарам до края на деня? Как да му обясня, че ако не поискам съвет от приятелката си с дете и която е любител-хомеопат, ще се побъркам и ще изпадна в постродилна паника? Или че ако не си пиша мейли с омъжената ми в чужбина приятелка, няма да мога да се успокоявам, че и там дете се гледа трудно, че и на нея рядко й помагат (а после я укоряват, че сина й бил прекалено привързан към нея??)  

Как бих могла да му призная, че ако все пак ми остане някакво време, свободно от бебе, по-голямо дете, мъж, разходки, чистене, готвене, пране, гладене, грижи за личната хигиена (това НЕ включва прическа, съжалявам!), поливане на цветята …, все пак предпочитам да го прекарам хапвайки си нещо и четейки новия брой на любимото си бебешко списание. А не в опити да си спомня как, по дяволите, се форматираха тези екселски таблици и от кой зает колега да поискам последната ценова листа? Как да му обясня, че се страхувам да отворя служебната си поща, защото имам около 38 страници спам през последните 2 седмици (знам, знам, трябва да я чистя по-редовно)? Как да му призная, че почти забравих какъв беше телефонният номер в офиса?:))) Страхувам се, че няма да мога… Ще опитам, но няма да ме разбере. И когато все пак (с неимоверни усилия, луда организация и работа само късно нощем) успея  да предам част от нещата, колегите ми казват – браво,  айде сега направи и останалото, че иначе шефа ще накара нас – и крехката ми мотивация напълно изчезва! НА-ПЪЛ-НО!

И ВСЕ ПАК? И все пак, като успея да свърша нещо полезно за офиса и шефа, който наистина много ме е подкрепил (въпреки, че едва ли е планирал втората ми бременност като ме е назначавал), се чувствам все още част от екипа, полезна и многофункционална, както повечето майки днес? И поне за себе си се чувствам като нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл (или нещо такова, де)…

Което не е малко, нали?! 

                                                  


 

                                             Целувки :  Милена Пехливанова  (Mama Memi)