КМП # 43 – За ползата да имаш по-голяма сестра


Двете ни момичета в момента са 1-ви и 5-ти клас. Голямата е отракана менторка, зодия Риби, които се славят като идеалните учители, с отявлен даскалски манталитет, просто отвътре им идва. Такава е класната им от началния курс – първо на едната, сега на другата, с точен тайминг от четири години, хехе, – такава е и (сегаразбрателиме) майка ми

Както и да е. Думата ми е за Голямата ни дъщеря. Тя редовно чака Mалката да се върне от училище и със заповеден тон изисква да й проверява тетрадките и домашните. Мъка за Малката, радост за мен, супер!


alt


Но ето какъв диалог подочух днес. Двете обядват, Малката започва да хленчи да пуснем по телевизора детско. Голямата не пропуска шанса си:

– Маги, кажи ми буква по буква как се пише “детско”?

– Д-е-ц-к-о.

– Не! Д-е-т-с-к-о! Повтори!

– Д-е-т-с-к-о…

– Добре, колко букви са?

– /смята с пръстчета…/ Шест.

– Добре. А сега ми кажи колко парченца месо имаш в чинията си?


Леле, майко! Сериалът “Без милост” 1, 2 и 3!


To be continued…



КМП # 42 – Да оправям или да не оправям?


Дъщерите ми си живеят като принцески.

Мда, с изключение на играчките, всичко друго им оправям, приготвям, подготвям и подреждам. Окачвам на закачалки захвърлените училищни униформи, за да си ги намерят на другата сутрин там, където са свикнали – в гардероба. Изтърсвам и изпъвам чаршафите на леглата им всяка сутрин, за да си легнат на чисто и подредено вечер. Поливам им цветята, слагам на шкафчетата чашките им с вода за през нощта. Всичко това го могат и те, разбира се. Но щом мама няма търпение сами да си оправим нещата, защо да я разочароваме и бавим?! Защо? Няма логика.

Дотук добре, само че съм почти напълно абсолютно сигурна, че няма да “работят” принцеси като пораснат. Значи – имаме проблем. По-точно те имат проблем. Биха имали проблем, сега са си добре. А бе…, така де!

Била съм решителна, разбира се, много пъти. Но досега – без успех. След поредното ми избухване, след поредните техни треперещи от обида брадички по време на демонстративното оправяне с мъка и спъване на леглата преди лягане, голямата принцеска изведнъж се сети и ме заплаши: “Утре ще направя проучване колко деца от класа си оправят леглата сами, така да знаеш!” Не се трогнах. На сутринта й напомних, че държа на проучването. Казахме си “Добре!” с подходящия тон, придружено с подходящ поглед.

Вечерта в началото се ската. Когато се сетих да я питам, ми каза: “Ъъъъъ… Амиии… Някои деца много ме изненадаха”. Така ли? Не и мен!

alt

Питала е единайсет деца.

Петокласници, 11 -12 годишни.

 

 

Отговорили – 11.

На всички отговорът е бил да, сами си оправят леглата.

11 от 11.

100 %.

Каква разгромяваща победа!

 


Нещо ми подсказва, че този път ще устоя и за постоянно ще победя:)

Венсеремос!



КМП # 41 – Мама мие домати

Не е нова тема, но нали знаете как майките на несамостоятелните още деца сме абсолютно зависими от тях – и психически, и физически? Как всяко излизане сами ни коства сложна организация, хиляди предвиждания, купища нерви и въобще си е цяла спец-операция? Как освен чисто физическата пречка има такава и в главите ни? Ама как ще се оправят сами, какво ще яде, ще се сетят ли да му дадат любимата играчка, за да заспи, ами…, ами… ?

Докато бащите? Ооо, бащите… Хващат дръжката на вратата за навън и казват някаква причина да излязат – трябва да отида на игрището, всички ме чакат, трябва да отида да взема това, трябва да направя онова… Просто трябва! И го правят. Ей така, без излишни замисляния, притеснения и свян. Излизат и си вършат работата.

Merde! Така стоят нещата. Колкото и да ни е трудно, се налага да го приемем. В ситуацията майка/баща ние сме губещите, няма как. /Всичко за личния асистент съм писала тук :)/. Лошото обаче е, когато и децата ни възприемат така. Мама е тяхна слугиня, килим в краката им и все нещо прави, а тати… тати е просто добър.


alt


Горните примери ги е писала голямата ни дъщеря, когато е била на девет години, долните ги е повтаряла малката, на своите четири и половина.

Мама мие домати.

Тати е добър.

Точка.


Честит ден на семейството днес! 🙂


КМП # 40 – Летни коктейли …за пари

Децата могат да бъдат уникално целеустремени. Имат ли цел, която наистина желаят, те я следват неотклонно. И то – веднага. Без никакво забавяне.

Показното ми бе разиграно днес в къщата на нашите. А конкретният случай беше необходимост от събиране на пари за подарък за рожден ден на съученик. (Тъй като това лято поканите за рождени дни към десетгодишната валят всяка седмица по две, ние вече изнемогваме с подаръците, разбира се. Ултиматумът ни за поредната покана беше – “ако сама дадеш пари за подарък, отиваш”).

Речено-сторено!

Чавето се задейства веднага. Обяви с апломб, че ще прави сергия за плодови сокове и покани всички присъстващи да си купят. Наличните присъстващи, в нейните очи ходещи касички, бяхме само майка ми и аз. Започна да вади на двора чаши, лъжички, съдове и всякакви плодове, които баба й свари да й осигури. Набра няколко домата и наскуба няколко вида подправки. Помъкна буркана с кафявата захар, а вода набързо си осигури от … градинския маркуч. Започна да кани желаещи с високи, почти неприлични викове. Първо прикотка малкото чаве, което си поръчало малък плодов коктейл и дойде да иска пари. После нямахме друг избор, освен да си поръчаме и ние (който се е опитвал да отказва в такива случаи, знае).

alt

alt


Въпреки… всичко, моят доматен сок с джоджен и лимон се оказа изненадващо вкусен. В добавка получихме безплатни подаръчета – украсени чашки с плодове на арония, розови листенца, глухарчета и червени декоративни ягодки по наш избор – от съседната сергия на сестра й. Парите за сносен подарък бяха събрани бързо и безотказно. Резултатът пак е, че дойдоха от нашия джоб, но поне и ние получихме нещо в замяна, забавлявахме се и си пийнахме вкусни и полезни летни коктейли!


alt

alt


Цитат на деня: „Добре, излязох от вкъщи с празни ръце, връщам се със 17 лева!”


Децата могат да бъдат уникално целеустремени.

Пример за нас, възрастните.



КМП # 39 – За ползите от казване на истината…

… основно, но не само, на децата.

Когато направят някой гаф, политиците се гърчат, обвиняват този и онзи, дрънкат още по-големи глупости, накратко – излагат се. Отново и отново. Да, новогодишната реч на …президента на страната (все ми е трудно да прознасям такива длъжности за тези хора, които сега са на тях, все ми се струва като нелепа и несполучлива компютърна игра). А колко изненадан от уважението на хората ще остане първият, който най-сетне има мъжеството да каже: „Извинявайте, сгреших, ще се постарая да не се повтаря”…

Преди два дни препрочитах случайни откъси от книгите на Владимир Мегре за Анастасия. Попаднах на такъв, който описва как Анастасия буквално променя жизнената програма на едно шестгодишно момиченце, оставено от раждането си на грижите на възрастните си баба и дядо в затънтено сибирско селце. Променя я, като му казва истината. Цял живот възрастните са го уверявали, че майка му ще дойде за него, че ще му донесе подаръци и ще го вземе при себе си. Анастасия му казва, че майка му няма пари да го гледа, че живее трудно в града, не може да му купи подаръци, не може да понесе беднотията и мръсотията, в която живее детето й на село, затова не идва при него. Момиченцето се стяга, почиства и поддържа къщата, само започва да ремонтира счупените мостчета, водещи до селото, увлича и другите селяни да си поправят и боядисат къщите и така от болнаво, хилаво дете става здрава, силна и изпълнена с вяра девойка.

Днес попаднах на тази хубава статия за искреността в контекста на фирмите и организациите, в която се казва, че „…ако липсата на искреност убива, то обратното също е вярно – наличието на искреност ни лекува. Просто е. Ако сме искрени, убийствено искрени със себе си (и с другите), ще усетим сила, която няма как да се обърка.” Така е.

altЗатова когато днес малката ми дъщеря, която е на 5,5г и май вече има малко кариесче на едно зъбче, ме попита: „Нали зъболекаря няма да ми пуска машинката?”, както я уверява в последните дни сестра й, аз се наведох до личицето й (т.е. не много, кхм) и й казах: „Мисля, че ще се наложи лекарката да използва малко машинката, но нали знаеш как тя брои до три и спира?” Малката попремигна, но каза: „Добре, може малко”.

И готово.

Сещам се един дочут незабравим диалог между сестрите.

Малката пита голямата:

– Како, съществува ли Мики Маус?

– Не.

– Жалко.

И готово. С истината може да бъде толкова лесно.

🙂



КМП # 38 – Първи юни за момчетата от Бойчиновци


Значи, моите са от типа презадоволени, до голяма степен разглезени и самодоволни деца. Имат щастливо детство, което води до израстване като щастливи, уверени и – както казват обаче – не особено амбициозни възрастни /за това съм склонна да се съглася, защото и аз самата съм такъв пример/. И все пак съм убедена, че обичта, спокойното израстване и изобщо вниманието към детето са му жизненонеобходими.

Изглежда, по някакъв начин, момчетата от дома в гр. Бойчиновци са били лишени от това, иначе нямаше да попаднат на такова място. На мен термина “поправителен дом” ми звучи като от миналата ера и си е така. Само че той съществува, днес, през 2012-та. Там водят осъдени непълнолетни момчета между 14 и 18 години, и въпреки розовите краски в това описание, мястото си е затвор.

Предполагам че, освен всичко друго, много им липсва човешко внимание. Затова подкрепям  намерението на хората от ФСПВ (Фондация за социална промяна и включване) да ги посетят на първи юни, да поиграят с тях футбол и да си поговорят. Дано има нужния ефект.

Ако искате, пратете малко пари по сметката на фондацията или разпространете информацията. А ние е ясно, че ще купуваме ролери и кукли за нашите фукли…


ПП. За инициативата разбрах от статията на Жустин Томс, благодаря!


КМП # 37 – Да работи или не? Всяка майка си решава най-добре…

  Да ме съкратят от работа беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало, ами, откакто …са ме назначили. Да си остана вкъщи с децата е най-безгрижното, спокойно и приятно нещо, откакто са пораснали. Да си говорим на духовни теми или за моралните им дилеми ми се струва най-заслужаващото си усилие, което съм правила за тях въобще.

 

  Сега слушам за нещата в офиса от мъжа ми (работехме заедно) с половин ухо, докато историите на децата слушам с две. Преди беше обратното. Сега имам психическия потенциал да се наслаждавам пълноценно на общуването с двете ми дъщери. Преди го нямах, защото мислех за сто неща едновременно. Сега за никъде не бързам, освен може би за училище. Преди бързането за пристигане навреме в офиса и после бързането обратно за вкъщи ми изпържваше мозъка, почти буквално. Чувствах се непълноценна в офиса (на половин работен ден), чувствах се непълноценна и недостатъчно отдадена у дома.

  Сега имам сили, време и желание за важните за мен, душата и децата ми неща. Малката е по-често вкъщи с мен, вместо захвърлена в детската градина. Когато редим пъзел заедно, аз мисля само за общуването с нея и имам спокойствието да му се наслаждавам с пълна сила. С голямата учим много неща, които не се преподават в училище, например как да си щастлив заради това, което си и заради това, че си обичан, а не в зависимост от това колко нови играчки имаш. Или че успехът в училище няма много общо с щастието и вътрешната хармония в живота. Или че… Темите на разговор са безкрайни и все приятни. А засиленото общуване със съучениците от класа, учителката  и другите родители са само от полза и ми носят положителен заряд.

  Личната ми удовлетвореност? Когато една врата се затвори, се отваря друга. Освободените ми от работа за пари време и съзнание ми направиха подарък – попаднах на страхотни хора със свежи идеи, ясни намерения и заразяващ ентусиазъм. Работата ми (засега и докогато трябва доброволна) като редактор и творец в ОМ ми носи много повече удовлетвореност и лична осъщественост от всяка работа за заплата. Сякаш изведнъж започнах да забелязвам и гледам с „разказвачески” очи на страхотните хора около мен, отдадени със сърце и душа на децата. Историите и интервютата сякаш сами се сглобяват, а положителните примери около мен се увеличават. А към останалите вдъхновяващи статии и изцяло прекрасни примери в сайта съм се пристрастила, признавам.

  Кое, парите? Никакви пари не могат да ми дадат повече от това, което вече получавам. Е, имаме възможност и варианти. Разбира се, винаги има къде да е и по-добре… Но не на всяка цена. Когато душата властва над разума и вътрешната хармония е в съзвучие с външния ред, човек просто знае, че се е издигнал поне няколко нива напред.

  Поздрав със следния цитат (стр.122) от невероятната книга „Всичко започва от детството” на прекрасната Стела Даскалова: „При повечето хора няма синхрон между разум и душа. Това обяснява защо толкова много хора са нещастни без видима причина. Те правят всичко в живота си както трябва, както са ги учили, както обществото изисква от тях.Те подчиняват живота си на бъдещето, носейки товара на миналото, като пропускат настоящето. Движат се в „правилната” орбита на въртележката, в която се е превърнал животът им, и не им остава време от бързане да осъзнаят колко са нещастни. А пълният синхрон е напълно възможен и това е нашата естествена хармония.”


КМП* # 36 – Пирати или призраци?

 

  Да си призная, и аз не си падам особено по привнесения празник Вси Светии, но истината е, че децата го харесват. Големичките вече си падат по страхотиите, малките след тях вървят:) И у нас всеки, който идва днес, е предупреден за реалната опасност да го нападнат в гръб по спайдърменски костюм, както и да носи лакомства, ако му е мил живота. И ние ще заведем децата на призрачно парти и ще направим тиквен фенер. И у нас четиригодишната отворка казва с вдигнати ръце: “Как защо, защото днес е пфха-ло-ин!”   

  Само че у нас – както, убедена съм, и във всички други къщи с деца – тематичните партита се вихрят целогодишно. Например преди няколко дни имахме пиратски кораб, красива принцеса, пазеща ковчеже със скъпоценности и смел капитан, защитаващ кораба си с нож в уста. Имаше приключения, опасности и писъци, когато се оказа, че съм стъпала в океана и съм вдигнала острова.

 

alt

 

 

alt

 

 

alt

 

 

  Така че, какво тук значи някаква си дата?:)

 

*КМП – Кратки майчински проблясъци

 

КМП # 35: Детски тай-дзи лагер в планината

 

 Йе, все пак успяхме да съчетаем почивката си на планина преди училище с едно събитие, по което отдавна въздишам (аз така по всички събития от тази програма, де…). Бяхме пак на любимото си място – писах за ходенето ни там през април – и въпреки че дни и нощи, изпълнени с детски рев, викове, тропот на боси крачета и безкрайни разправии не ми е съвсем точно идеалът за почивка, беше чудесно, страхотно, вълшебно!

 

  Ето как е описано събитието от организаторите: ” Чрез игри и приказки ще въведем децата в магическия и необятен свят на древното изкуство  “Тай Дзи”, ще се разходим в тайните градини на китайските императори, ще се срещнем с мъдри военачалници и ще се докоснем до силите на природата. Практиките се състоят от редица укрепващи здравето упражнения, които имитират движенията на традиционните за китайските бойни изкуства животни, като например: дракон, змия, тигър, жерав, маймуна, мечка, орел и др. В комбинация със здравословна кухня и творчески занимания, семинарът е отворен за деца и родители.” Звучи супер, нали? И точно така си беше, дори и повече!  

 Имаше тай-дзи вътре:

 

alt

 

 

alt

 

 Имаше тай-дзи навън:

 

alt

 

  Имаше вечеря-пикник на двора, току след залеза на слънцето зад планините над язовира:

 

alt

 

  Имаше оригами с едни мили какички (които имаха неразклатени нерви, да живей):

 

alt

 

  Имаше танц – светлинно шоу и зловещо парти с динени фенери:

 

alt

 

 

alt

 

  А храната… Храната беше незабравима – с пресни яйца, сирене и мляко от селото, със зеленчуци, набрани от задния двор на комплекса, а за подправките дълго ще се говори…;) Едната вечер – за дива радост на децата – им бе предоставено сами да си направят пици. Е, на някои им помогнаха, докато те блажено ближеха тесто от ръцете си, но това е то – щастието…:)

 

alt

 

  Имаше разходки до язовира, кундалини йога за родителите, общуване, танци, игри, правене на глинени фигурки и много беснеене в чист вид. Какво повече му трябва на едно градско дете /освен кученце за Коледа, но за това още преговаряме с Добрия старец/? 

  А на мен ми липсва онзи простор на погледа, онази вълшебна гледка, онова магическо нощно звездно небе… Още съм в абстиненция, докато слушам машините от строежа до нас… И все пак има моменти-подаръци от съдбата, които не трябва да се изпускат, не, на никаква цена, не и сега!

 

alt

 

  Повече инфо за мястото  тук.

 

 

 

 

КМП # 34 – Лятото, ах, лятото…

 

  Преображение мина, вечерите захладняха, дните се скъсиха, скоро заминаваме на планина, после започва учебната година… Ето как нещата загрубяват;)

 

  За да забавим това темпо се включваме в чудесния конкурс за пясъчни замъци на .Точица (Зорница Христова), поетично определен като ‘Нетрайно плажно изкуство’…

 

  Първите ни две снимки са от знаменателната среща със семейство Рошлеви и съвместните ни плажни занимания:) Тази с вид на перфектно пещерно изкуство е дело на самата майка Рошла и изобразява мен и дъщерите ми /уточнение в случай, че поразителната прилика ви е убягнала, незнайно как/. 

 

alt

 

 

alt

 

  Следващите две са от дворните занимания на децата и племенника ми, които нагледно показват как с помощта на градински маркуч и завидни хидро-инженерни познания… се съсипва пясъчник.

 

alt

 

 

alt

 

 

  Та, надяваме се на награда и на дълго лято!

  А срокът на конкурса е до 1ви септември – само желание и пясък да има…