Къща на село 20

Към “Къща на село 19

Краят на началото!


Да, с това мисля да сложа край на вълнуващия опис на началото ни в тази къща. Може и да не ми се получи, ще видим:)

Скоро приятели ме попитаха – „И какво, в крайна сметка, струваше ли си?” О, Боже, да, разбира се! Съвсем определено мислим, че това е най-добрата ни сделка досега. Да не говорим, че цената на имота непрекъснато се вдига. Заради подобренията, поддръжката и …добрата ни енергия:)

Не съм писала толкова дълго, защото – обичайното – много работа. Но и защото – приятното – ако пиша, трябва само да се хваля. То не бяха килограми домати, кофи плодове и почти тон грозде, то не беше лимец като слънце, пиперчета, картофи, чубричка и боб. Много реколта, изобилие, богатство и красота! За стопанина радост и удовлетворение. Земята винаги се отплаща за грижата и доброто отношение…


alt


Този сезон направихме доста подобрения, понаучихме се повечко на земеделие, но според традицията се заричаме следваща година да е още по-спорна и добра. Мдааа, ще видим тази работа…

Иначе куриозните случки на село, веселите недоразумения и самопредлагащите се майстори не секват. Само да отидем, веднага ни надушват и цъфват на портата всякакви видове и породи – тенекеджии, бояджии, майстори по всичко – и искат работа. Сега, те искат пари, но явно са установили, че без да свършат някаква работа не може, та затова… Някои предлагат стоки – дърва за огрев или колчета за домати, разбира се собственоръчно отсечени от гората под скалите. На обясненията ни, че сега нямаме възможност, звучно и добродушно предлагат всякакви варианти, с небрежно потупване по рамото – „Виж сега, шефе, ти ни пусни в двора, ние ще свършим каквото намерим, пък ти ще платиш другата седмица, не се притеснявай. Сега ще дадеш само по нещичко, да не ни бият жените като се приберем. Другото после!” Една леля, която ни събуди рано сутринта в неделя с подвиквания като на куче и силно тропане по портата през 2 секунди, дори каза – „Пусни ни само да разгледаме и да си набележим работата за петък!” Ха! Уникални са!…

Точно според един цитат, на който попаднах днес, уж случайно. От невероятно забавните книги на Питър Мейл за Южна Франция, специално от “Отново в Прованс”, изд. Гурме, стр.69: “Селският живот ни научи рано, че това, което печелиш като общуване и удобство, губиш като уединение. На прозореца може да се появи лице и на вратата да се почука по всяко време и няма измъкване. Можеш да се скриеш, но не можеш да избягаш. Те знаят, че си вътре.” О, да, точно така…:)))

Но най-смешната случка, която дълго няма да бъде забравена, се случи сега последния път. Преди две седмици извършихме свещенодействието, наречено „Големият гроздобер с цялата рода и всяка свободна кола”. N-стотинте килограма грозде вече вряха и кипяха по бъчви и каквото е там във Варна, а по лозето и асмата бяхме оставили малко грозде за доузряване и дообиране. Дотук добре…

Този път пресметнахме колко можем да съберем само в нашата кола и го набрахме. За беда (по принцип за щастие, де) остана още. Няма обиране това грозде, ей! Самото грозде – красота! Черно, розово, бяло, жълто – от всичко има. Кеф ти за вино, кеф ти за ракия. Който иска да пие, аз само ям и му се радвам…:)

По едно време виждам отдолу по улицата към нас да се задават мъж и жена на средна възраст, смътно познати. Мъжът носи в дясната си ръка желязна стълбичка, в лявата – лозарска ножица. Жената носи не много голям празен бидон и малко ножче. Регистрирам това в движение, докато се приближавам да ги чуя.

– Добър ден.

– Добър ден. Аз съм голямата дъщеря на бай Илия и идваме да оберем асмата на леля Калинка.

И таз добра!

Бай Илия, с когото вчера говорих и който не ми каза нищо? И леля Калинка, която ни продаде асмата си преди година и половина и сега дори не се е обадила, че иска да си я обира?

Хубава работа!

– Ама… – викам аз – тя вече е наша. /В моя защита – почти без да заеквам/

– Ами да де, и аз така знам, ама… – вика жената.

Както казва и бачо Гичо от Котел, героят на Милен Русков от „Възвишение”: „Ам че ха, де! Тъй ся случи!”

Дойде и мъжът ми, и той вика: „А!”, хората се притесниха, взеха да дават на заден, ние се притеснихме, взехме да ги каним… Стана една смесица от „Ама, моля ви се, ние да си ходим” до „Ама, моля ви се, влезте, и без това остана необран този край на асмата”. От „Ама как така, вече си е ваша” до „Ние и без това откога се каним да занесем в Шумен грозде на леля Калинка и чичо Петър, на, добре че сега стана така”.

И къде неловко, къде усмихнато, влязоха, започнаха и така доста понабраха. Ние продължавахме да сме хем озадачени, хем облекчени. Те също, де. Разговорихме се, па почнахме и ний да берем и да им помагаме. Накрая освен набраното от тях в бидона, изпроводихме за Шумен още две щайги от нашите, които после допълнихме. Жената сръчно подтична, докара колата, натовариха нещата и се сбогувахме по живо, по здраво.

По едно време след обяд, вече се бяхме натоварили и ние за Варна, двамцата идват. Отдалече почват да ръкомахат, носят кутия сухи пасти, които бутат в ръцете на децата в колата и обясняват, видимо притеснени: „Олеле, ама баща ми имал предвид асмата на Калинкини в Шумен, ама ние какво направихме, извинявайте, сега си вземете всичкото грозде обратно, станало е голямо объркване, ама как може, не, моля ви се, вземете го, ей на няма да мръднем оттук!”…

Разбира се, гроздето не взехме, но сухите пасти изядохме. Леля Калинка после се обажда да благодари, били изненадани, ама нали и те грозде си имали…

Леле! И после как няма да обичам селото! Де в града да ти се случи нещо такова, а?

И накрая, поздрав с това стихче, написано от голямата ми дъщеря май през миналата година и тези снимки на последните плодове от градината ни. Използвам ги за епилог на тази селска поредица:)


      Сбогом, есен


Ах, сбогом, мила есен, alt

Последни плодове берем

И става малко по-студено,

И идва първи зимен ден.


Ах, сбогом моя есен,

сбогуваме се таз година,

и вместо тебе идва зима, alt

със Коледа и Нова година.


Ах, сбогом за последно, 

но другата година

ще се видим ний отново,

като весела дружина”


Кристина Пехливанова, 9г, 2012


~Край~


Къща на село 19

Към “Къща на село 18

 

Да зарежем политиката, да се хванем за мотиката!


Вече свързваме пролетта главно с неща като разсади, копаене на село, ранни домати, капково напояване и други подобни красоти… Свързваме я и с край на зимната почивка вкъщи и начало на усилена работа. Когато се наложи да не отидем на поредния неделен протест във Варна, за да садим на село, разбрах с пълна сила колко е било трудно в миналото да се вдигат въстания, да се става шумкар и въобще да се зарязва работата по земята. Ами че ако мъжа не засади градината и полето навреме и хване гората, това означава, че семейството му ще остане гладно! Свобода и глад / робство и ситост – ама, че избор! Сега си обяснявам онези 500 години „мотаене”… Природният цикъл не чака хората да правят революции и да свалят правителства. Била е трудна дилема преди, трудна дилема е и сега. Е, ние не се оказахме чак толкова героични и избрахме саденето! /Засега, мухахаха…/

В началото на април отиваме на село с кола, пълна с растения и деца. Отзад на кората над багажника нежно сме подредили две щайги с красив разсад домати в кофички от кисело мляко (преобладаваща масленост 2%), грижливо гледан от бащите ни през зимата. Класици! Който ни е погледнал, сигурно е останал изненадан, че класиците сме под шейсетгодишни. Ами да, така ще е тя…

altНа село времето е хубаво, хората се съживяват, птичките пеят, козлетата блеят, слънцето пече и градината ни зове. Децата се радват на топлото и играта на двора, правят си пикници, късат цъфналите цветя, карат се, ритат топката с трясък в гаражната врата, въобще нещата навлизат в летния си ритъм. Ние се щураме отзад в градината, започваме да изпълняваме грандиозните си планове за много по-голяма градина от миналата година, струва ни се, че засадения грах е малко, чудим се дали ако сега сложим 20-те корена ранни домати ще оцелеят без поливане до следващото ни идване… Всички сме замаяни от чистия въздух като току-що излезли от кошера пчелички. Току по някое време децата се втурват с викове при мене: „Мамо, ела, мамо, на вратата са Бай Илия и Биляр, бързо!” Или „Минава съседа с Мара и каручката, може ли да се качим, може ли?”… Всички хукваме вкупом. Съседа само ги пита дали могат да се върнат от моста, да, тогава да скачат отзад, метнаха се щастливи в каручката и след по-малко, отколото мислех (и се надявах) се върнаха зачервени – бягали обратно от моста до вкъщи…


alt

Магарицата Маргарита, галено Мара


По някое време във Варна ‘случайно’ попадам на чудна книга за земеделие, наречена скромно „Зеленчуковата градина”. Автор е Симеон Дочев и е невероятно подробна, полезна и написана със завладяващо чувство за хумор. Веднага я купих за мъжа ми, само като прочетох увода: „Имам вече градина! Звучи вълнуващо. Звучи гордо, дори фантастично. Отколешна мечта на българина е да има кътче земя, което да е само негово, собствено, свое. И на семейството, разбира се, на жената, децата и старците. Това ще се разбере по-късно, сега е само мое. Чувството за собственост, погубено през годините от социалистическите недомислия, отново избуява в гърдите на този не толкова млад и не съвсем стар мъж, застанал с горда осанка пред трънясалата и запустяла градина.”

Книгата е култова. /Авторът има и книга на име “Как да си направим водка”, така че не го подценявайте!/ Не сме я прочели цялата, но ето какво намираме на стр. 12: „… без кривата лопата не може да се мине. Странно защо видни агрономи и специалисти по земеделие я наричат „обикновена” – вероятно им се вижда грозна думата „крива”. Може да е крива, но е необикновена. Тя дори върши повече работа от правата лопата.”

Не се шегувам. Очевидно сега не се шегува и автора. Значи, само да съм чула някой да нарича прекрасната, необикновена лопата крива /или беше обратното?!/ Само да съм чула!

По великденските и гергьовденски празници пак сме тук, разбира се. /После майки от класа на Криси ми споделиха, че са прекарали празниците в петзвезден олинклузив по южното черноморие. Дразнят ме, разбира се, но учудващо малко/


alt

 Селски спа-бани


Вече пада наистина голямо копаене, садене и плевене. Много работа. Междувременно пекохме козунак, боядисвахме яйца, намирахме гущерчета в градината, гледахме как с дни разцъфват божурите и трендафила, люлеехме се на хамака и пекохме мръвки на скарата… Успяхме да отидем на литургия в красивата църква „Светиalt Илия”, да отидем на гости за бой с яйца на Гошо майстора и майка му – баба Анка, но главно садихме, садихме… Освен първите грах, бакла, лук, чесън, салатки, репички, моркови, чубрица, магданоз и разни такива, приключихме с пипера, патладжана и – разбира се – доматите. Цар Домат! От един прекършен разсад бяхме покрусени, от две пожълтели листа бяхме сломени…

Преживяхме и първото си … колене на прасе. Всъщност бе извършено от съседа, но от неговия двор и полето на действие ни делят една телена ограда, един найлонов парник и няколко бараки. Аз бях вътре и по едно време идва Криси с широко опулени очи: “Мамо, мамо, прасето на съседа квичеше супер силно, в началото помислих, че се чува някаква дрелка! После поквича още малко и спря.” Това на 5 май, Великден, ден преди Гергьовден. Бре, милото съседско прасе. Което нежно се розовееше в кочината си и мило грухтеше, при което децата ходеха да го видят и да го поздравяват? Лошо. “Мамо, мислиш ли, че е умряло?” Ами сега? Децата не бива да се лъжат, децата не бива да се лъжат – “Да. Но съм сигурна, че ще си вземе ново малко прасенце, за да го гледа за …Коледа”. Успокояването май не ми се получи много добре, а?

Иначе децата как помагат, не можем да ги познаем! (Е, голямата по-доброволно, малката – само за да може после да играе на компютъра. Но и на това ще му търсим края). Плевят, садят лукчета, подават кофичките с домати, носят трева, копаят с една малка мотичка и ако минат 10 минути така, ги мислим за герои и ги засипваме с хвалби и суперлативи. Ами да! Но по-често със силно жужене идва някоя особено голяма и страшна пчела, те хвърлят мотичката, бягат и пищят и се крият в къщата пред телевизора.


alt


Та така… Абе, много е готино на село. Ама много работа. Ама е много готино. Абе, по-хубаво е от града, при всички положения. А в това съотношение на ходения направо си е идеално. Що се отнася до петзвездните хотели – ха, ами че какво ще правим като се пенсионираме, не ни държат краката и не щат да ни видят децата?


“Да отглеждаш своя собствена храна е като да печаташ свои собствени пари”

Рон Финли


Къща на село 18

 Към “Къща на село 17


Първо посрещане на Нова Година на село


След срамното ни отстъпление за 21-ви декември 2012та (познат още като Краят на Света), когато падна големия сняг в Източна България, затвориха пътищата от и за Варна, а най-бедстващата област се оказа точно Шуменска и особено прилежащите й села, бяхме твърдо решени поне за Нова Година да се доберем до село. Тези кубици дърва някой трябва да ги гори, тези килограми брашно някой да ги меси, тези литри вино някой да ги пие… Ами да, не се пропуска току-така един край на света!

За Нова година всички пътища са почистени, нали. Магистралата е проходима при зимни условия, дори за първи път от много месеци не е отклонена, а е отворена цялата. Дори… дори половината от един скапан участък с много кръпки е наново асфалтиран, предпразнично и предизборно. Ти да видиш, страхливците…

На село – много сняг. През последните дни на декември нашият информатор и местен метеоролог – майсторът Гошо – редовно ни осведомяваше за нивото на снега в сантиметри, докъде улиците са почистени и как един снегорин закъсал, но кметският наместник, като един същи Супермен, го издърпал с трактор. Какво знаем ние в града, аха!…

Сега селото е добре почистено, но няма помен от топене на снега. По-малките улици са в коловози от замръзнал сняг, по обяд порим тънкия лед на повърхността на локвите. Стигаме без проблеми почти до нашата къща, но благоразумно решаваме да оставим колата на разклончето пред съседа и да проверим как са нещата при нас. Дворната врата не се отваря от твърдия сняг, Жоро прескача и започва да копае /носим си две лопати от града, които на половината копане се чупят/. Правим малка пътечка до къщата, децата влизат в двора и се опитват да не потъват много. Ние продължаваме да копаем, като правим място за колата пред портата. Дотук добре. Отивам да докарам колата. Решаваме да я вкараме на заден, за да ни е лесно после да излезем по баирчето нагоре. Тези огромни замръзнали коловози малко ме плашат, но ние сме печени, ехей. Какво тук значат някакви си всесезонни гуми, втора година. Разбира се, затъвам още на маневрата. Точно на разклончето, където се събират три улици. Ама го запречвам юнашката и още по-здраво започвам да въртя гуми. Идва Жоро и започва да бута, сменяме се, въртим волана, но не би. Гумите затъват все по-дълбоко в ледените си гнезда. Слагаме пред тях камъчета, клонки – ни напред, ни назад. Добре, че не се вижда никаква движеща се кола. За съжаление, няма и жива душа. Времето минава, гумите пищят, въобще не знаем какво правят децата в двора, нещата зациклят и взаимните ни обвинения се засилват. Най-после се появява един чичо по пътя и се притичва на помощ. Копаят, разбиват леда под гумите, пъхат чакъл и бутат. Най-после се измъкваме, оле! Оставяме колата до казаните за боклук и чинно пренасяме купищата багаж. Краката ми още треперят.

Опитваме се да стоплим къщата. Ще ни трябва около месец. На другия ден идват нашите, баща ми спира джипа като цар на почистеното място отпред и се изсипват ухилените роднини.

Сега тук мога да продължа с хубавите неща за зимните празници на село. Като споделената табла на мъжете пред топлината на печката с дърва. Като аромата на печащ се хляб, обхванал цялата къща. Като детския смях и щастливи сестрински и братовчедски игри. Прекрасният девствен сняг в задния двор, по който личат само лапите на съседското куче – откъде е влязло, какво точно е правило и откъде си е излязло. Плътната тишина навън, приятният сух студ без вятър, мастиленото нощно небе и огромните звезди, от които буквално ти се завива свят. Лудите разходки с шейната по улицата надолу, кискането и търкалянето в снега. Като гостуванията у приятели, бенгалския огън, хвърлянето на гърмящи топченца навръх Нова година на двора и гледането на съседските фойерверки… Пиенето на кафе/уиски/чай/сок във „Вила Булгара Еко” на първи януари следобяд, където ни посрещат усмихнато и ни поздрават с ЧНГ, но „не, не можем да ви предложим картофки, точно в момента няма никой в кухнята”.

На връщане на центъра срещаме о.з.-то бай Илия. Първо не го познаваме. Но спираме колата, защото виждаме човек, облечен изцяло като ловец – с камуфлажно яке и камуфлажни панталони, затъкнати в гумени ботуши, с каубойска камуфлажна шапка на главата и с голямо куче. На пръв поглед не се вижда само пушка. Баща ми и брат ми са ловци и тъкмо бяха решили да се включат в местната ловна дружинка (възможно е решението им донякъде да е свързано с някакво изгонване от старата, за което май подочух, ама хайде стига сега). Та, виждаме един такъв ловец на улицата в Кюлевча и спираме да го разпитат. Някъде тогава осъзнаваме, че това е тъкмо той, о.з. полковника, а кучето – нашият любимец и храненик Биляр. То радост, то поздравления, то стискане на ръце през прозорците и за много години. На въпроса за ловците получаваме следния отговор: “Ааа, аз такива неща не обичам, цял живот с оръжия се занимавам, стига ми толкова. Хайде, със здраве!” Направо оставаме като гръмнати…


alt

alt


Но. Мога да продължа и с недотам хубавите. Като изпръхналите ни ръце и устни от студа вън и вътре, лудницата от затворени заедно деца и възрастни с дни. Кучият студ в банята, където влизаме на прибежки и с молитви към Богородица, усилваме горещата вода докрай и изхвърчаме след минута. Вечното сечене на дърва, мъкнене на каси с цепеници до печките на първия и втория етаж, неравномерната температура в различните помещения, за сметка на жегата през нощта…

Мога да продължа, но като цяло това е картинката.

Не бихме го пропуснали за нищо на света!:)

И накрая – има ни в списание „Осем”, има ни в списание „Осем”! Пратих снимка за конкурса за традициите, като, разбира се, се надявах да напишат огромна статия за нас. Е, не е толкова огромна – наистина отговориха, че конкурса тъкмо е свършил, но ако напиша кратък текст към снимката ще го пуснат още в следващия брой. И ето, ето, броят е 1/2013, излезе точно по празниците:


alt


Хубава и плодотворна 2013-та!


Към “Къща на село 19



Къща на село 17

Към “Къща на село 16”

 

Празник на младото вино и суджука в с. Кюлевча


Значи, ако си спомняте Празника на плодородието от предната ми част за селото, то в сравнение с него този празник – на младото вино и суджука – беше някаква пищна вакханалия!

За първи път присъствам лично на такива събития, които досега съм гледала само в края на новините, от типа: “В сливенското село Еди-кое-си днес се проведе празник на младите невести и най-личните момци, имаше надсвирване и дърпане на въже, накрая младите се взеха”,  онагледено от колоритни гледки на ухилени хора в носии, озвучено от буйна народна музика и накрая скрепено от леките усмивки на водещите… То било страхотно, бе! А от патроните на нашия празник – младото вино и суджука – едва ли има по-голяма класика за българина! Имаше вино, имаше речи по микрофона на високи гости, имаше политическо присъствие, имаше песни, танци и хоро на площада. Имаше затрогващи пожелания за благоденствие, отрупани маси и пълни чаши за всички, за винаги. Имаше благодарности за спонсори, областни управители и дори депутати. Имаше слово на един млад отец, за когото не разбрах кой е, но от когото разбрах, че освен всички тези светски блага, на 11.11. честваме и Денят на Св. Мина.

Но основният участник беше самият Ути Бъчваров, който всъщност … снимаше предаване. От нашия майстор разбрах, че предния ден Ути е бил на лов с местната ловна дружинка и въобще е специален гост на кметския наместник на селото. Много готин, харизматичен и естествен, с шапка с перо, той с апломб говори по микрофона, показа на бабите (които през цялото време наричаше “момичета”) как да режат лука на едро, после със замах, сред дим и жега, го готви в един огромен тиган с гигантски дървени бъркалки, а междувременно негов помощник усукваше стометров суджук от специална лъскава машина /лъскава, лъскава, ама накрая пак завършваше с … черво:)))/


alt

alt

alt

“Ръсваме обилно с черно и червено пиперче…”

alt

“…и бъркаме!”


То радост, то блян! То снимки, камери, приятелски закачки с точещата лиги публика, то изсипване на трилитрови бутилки олио в тигана, то месене на кайма, то чичовци по потници, енергично включващи се в изтощителното бъркане… И всичко това озвучено с народни ритми или от хора на “момичетата”, или от едно истинско младо момиче, което пя много хубаво, или просто от уредба, но ритъмът, ритъмът е важен!

alt

Страхотно настроение и веселба. В цялата тази работа едва остана време за винопроизводителите, от които трябваше да се избере “най-добрия”. То дегустации, то приканвания по микрофона уважаемата публика да си каже мнението, то боцване от блюда с домашен кашкавал за мезе, то сладки приказки… Не е за разправяне! Само за ядене и пиене…

Като попитах сътрудничката на Ути кога ще излъчат предаването, тя не беше много сигурна (последно ми каза на 27-ми декември), но каза, че ще се обади на кмета, значи всички ще разберем. Много мила. Сигурно си мисли, че имаме някаква вътрешноселска радиоточка, от която всички мигновено разбираме новините за любимото село. Така или иначе, ще следим с радостно вълнение:) Междувременно ето тук има чудно филмче за събитието, от което може да се добие добра представа за атмосферата.


А какъв хубав есенен ден! Слънчев, мек… само за суджук с лук:) Въобще дните и през ноември на село са чудни! Въздухът ухае на влажна земя и на пушек, идващ от запалената в съседния двор купчина листа. Пак сме си само на двора, щъкаме из градината, копаем и подготвяме земята за пролетта. И сега садим на поразия зеленчуци (лук и чесън) и овошки (лешник от съседа Божо, предложен ни със зле прикрито превъзходство – ако искате да имате едър лешник, засадете този – и череша, купена от разсадник във Варна). Засадихме си дори лаврово дръвче, подарено ни от скъп приятел, за което много благодарим!;) А вечер си палим печките с дърва и става едно топло, уютно и истинско…


alt Вътре в къщата най-после довършихме един грандиозен проект, след дълго мислене, чудене и маене, бавене и консултиране – вътрешна стълба, за така важната “топла връзка” между етажите. Накрая се спряхме на вдигаща се таванска стълба, от която сме много доволни. /Е, стига сега де, според упътването издържа до 250 кг, нищо че се клати и скърца като въжена стълба…/


Та така… И всичко това, под прекрасните, величествени и вълшебни скали, които неизменно привличат погледа и поне аз имам чувството, че дават крила!


alt


ПП1. Значи, ако съм си мислела, че някога в този изтънчено-вегетариански блог ще качвам такива кръвожадно-месни снимки, пък нА… Обещавам поне, че няма да видите одрано окачено прасе, пфф.

ПП2. Присъствието ни на събието вече се отплаща – детето получи шестица по рисуване!:)))


alt

 


Тук наистина съм затруднена да избера цитат от книгите за Анастасия. Няма нищо подходящо…


А ето го и самото предаване “Бързо, лесно, вкусно”, излъчено на 10.01.2013. Явно съм пропуснала мейла от кмета, защото не знаех, каза ми гледала го приятелка. Супер смешно е! А за моя приятна изненада, в него се изявява и нашата звезда – о.з. полковник Илиев! Ще го видите в пълния му блясък:)


Към “Къща на село 18

 

Къща на село 16

Към “Къща на село 15


Част 16: Празник на плодородието или Денят на благодарността по кюлевченски


altДокато в града е трудно да се каже, че се къпем в изобилие, на село всичко говори за обратното. Пълни щайги с ябълки, кофи със сливи, дузини чували с грозде, големи румени кайсии, зеленчуци, подправки… Земята е толкова щедра, природата е толкова богата и изобилна, че само мисъл-формите за изобилие, които си създаваме, биха могли да ни хранят през зимата…:)))

Сега последния път дори набрах връхчета от младата, едва набола коприва из мястото. Сложих ги да се изсушат, после ще ги стрия като чубрица и ще ги ръся в гозбите – не толкова за вкус, колкото за имунитет.

А есента е толкова красива! Вече го няма буйния растеж на пролетта и лятото, сега повечето цветя са изрязани, вече дарилите ни със зеленчуци корени са махнати, земята е изкопана за следващото садене… Всичко е чисто и пригледно. Особено след като изрязахме с резачка излишните храсти, изсъхналите клони и една цяла стара круша. Погледът стига до края на мястото ни, въздухът е прозрачен, скалите отсреща се виждат ясно… Разкош!

И като доказателство за мислите ми за изобилието, ето какво ни се случи тази събота. Отиваме си ние съвсем случайно така, къде обяд – двете моми и аз – до магазина на центъра за …семки. /Да, ако децата не ми бяха надули главата за семки, които обичали да ядат качени на чешмата, щяхме да си изтървем късмета!/ Та, приближаваме си се ние в костенурски тръс и чуваме народна музика. Викаме си – бре! Усилваме крачка, неизбежно привлечени от необичайно многото коли и хора, събрани пред читалището на селото.  Отиваме и с трепет в сърцата виждаме, че е пълно с маси, отрупани с ястия, десерти, салати, кексове, курабии, плата със сирене, тестени изделия във формата на агънце, дори огромна скара колкото маса за джаги и всякакви такива изкушения и вкусотии! Музиката гърми, хората празнично нагиздени, усмихнати, щастливи, съседи се поздравяват, вражди за огради се забравят – празник е! Масите красиви, с етикетчета с имена на производители, букети от люти чушки и кошници с цветя. И никой нищо не пипа! Хората стоят, лигите им текат, всички се усмихват и очевидно тихо страдат.

Децата се настървиха, взеха да ме дърпат – мамо, мамо, мога ли да си взема от това, дали дават от онова… Срам, не срам, попитах. Не можело, чакали сме журито да се произнесе за най-хубавата маса. По дяволите! Мъка. Слънчевите ми очила скриха една сълза.


alt

alt

alt

alt

alt

alt


В един момент бентът се отприщи, народът се юрна, от журито се сепнаха и по микрофона се чу: „Уважаеми съселяни, вие какво – започнахте, без да сме се произнесли?” Ами да, започнахме и още как! То на такова нещо устоявали се, бе, уважаемо жури, което и да си? Та, журито бе принудено да се произнесе набързо, имаше рехави ръкопляскания и задавени от пълни усти подвиквания, наградите от тиква и грамота /!/ бяха раздадени, снимките набързо бяха направени и серигиите бяха грозно разграбени. Къде със салфетки, къде направо с пръсти – народът яде! Пластмасовите прибори и чинии бяха лукс, хапките сирене на клечки за зъби изчезваха по-бързо, отколкото сварваха да ги режат, чашите с домашна бира се лееха в гърлата, кюфтаците се разграбиха от децата, а красивите парченца печена тиква с орехчета и стафиди хранеха само като ги гледаш…

Ние ли? Ухааа. Опитвахме се по градски да сдържаме страстите и да не се изложим пред съселяните, но беше трудно, много трудно. Ядохме, викахме, разбира се, веднага се обадихме на тати, който захвърлил мотиката, на две строшена, и набързо пристигна с колата, само като чу музиката и нечленоразделните ни писъци по телефона… Купихме си сирене и кашкавал, взехме координатите на производителите и така Вселената отново се погрижи да нямаме празнини, след като на досегашния ни доставчик, съседа Гошо, му откраднали кравата… Накрая детето попитало колко струва един кекс (с форма на вакло агънце!) и след малко ни носи с ултразвукови писъци – „Подариха ми го, леличката ми го подари, мамо, тате, подари ми го!”


alt


То щастие, то възторг, то красота! Такъв празник на вкус и сетива!

Като се поуспокоихме и стомасите понапълнихме, все пак видяхме обявата, залепена на витрината на магазина – това всъщност било празник по случай 155-годишнината от освещаването на селската църква, имало е пак високи църковни гости, които ние удобно сме пропуснали, за да хванем най-важното – Празника на плодородието и изобилието на с.Кюлевча, фолклорни изпълнения и празнично хоро. Браво! Гордея се с моето село… 🙂


alt


Изводът е вече стриктно да следим обявите, залепени по таблото до пощата. Ами ако го бяхме пропуснали? Не ми се мисли, не! Добре, че уважаемото жури бе така добро да ни покани отново на 11 ноември на Празник на младото вино. Ние сме там, а вие?


Към “Къща на село 17


“Пред теб е една малка част от това, което е сътворено за човека от Божествената природа. Опитай по мъничко от всичко. А това, което ти е харесало, ще вземеш със себе си. Три дни са достатъчни, за да победят болките малките тревички, които сам ще избереш” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/



Къща на село 15

Към “Къща на село 14


Част 15: Гроздобер и още нещо…


И ето идва онова красиво време през едва що започналата есен, когато се бере гроздето. Когато едновременно се радваш, но и ти е жал. Когато един ден гроздето ти се вижда узряло, а на другия – не съвсем… Така или иначе, намислихме един уикенд в средата на септември и пак се понесохме цялото кралско войнство от моя страна. Майка, баща, брат, племенник, мъж и деца – две коли с кандидати за вино и слава!

Подредихме щайгите, грабнахме ножиците, помъкнахме стълбите, сложихме ръкавиците и отпочнахме гроздобера. Само дето пчелите и осите не мислеха, че имат конкуренция. И тя съвсем не им хареса, мне. Жужаха упорито, летяха край чепките, които им се изплъзваха изпод жилата, криеха се сред листата и сърдито излитаха от зърната. Въпреки че лозето на редове бе вече обрано, има много лози, вдигнати на асми. Наистина доста, но и ние сме си сръчни. Идеята беше майка ми да се занимава с децата, за да мога аз поне малко да побера, иначе не ме търсете за сериозна работа. Накрая всички беряхме, а децата се мотаеха сред стълбите, мрънкаха и съвсем необезпокоявано каквито там бели намислеха си правеха.

Справихме се доста бързо, само дето накрая точно аз паднах свидна жертва на една пчела – ужили ме по ръката, въпреки че бях с ръкавица. Мда, съдба, голяма работа. Ама те наистина накрая побесняха, сякаш разбираха. Смилихме се и им оставихме няколко големи грозда. Тъкмо сега, като ходихме пак, обрахме и тях.

Иначе тия дни попаднах на една статия, от част от която ми трепна сърцето – говореше се за „нашата” магистрала, Хемус, станала ни така близка на душата и колата. За съжаление, текстът е верен и съвсем не романтичен. Авторът съвсем точно описва ситуацията: „Да вземем магистралата “Хемус” между Шумен и Варна. Тя е единствената магистрала в света и вероятно във Вселената, която се затваря изцяло при ремонт. Навсякъде асфалтаджиите вкарват колите в едното платно, за да ремонтират другото и после обратното. Само между Шумен и Варна затварят и двете платна за целия летен сезон и пращат колите да обикалят през девет баира в десетия. При това същата магистрала бе затворена по същия начин точно преди една година.” Мерде! От сто месеца се отбиваме и в двете посоки и губим супер много време между села и паланки, докато десният крак ме сърби да настъпя по магистралата и да стигна за нула време. И докога така?!


alt


Добре, че децата обръщат внимание само на хубавите неща. Ето какво съчинение е написала третокласната ми дъщеря за училище:

„Нашето семейство има къща в с.Кюлевча.То е много развито, но си е село с магарета, крави, овце… Сега ще разкажа за няколко мои такива приятели.

1. Съседското магаре. Малко по-надолу по улицата живее магаре, което се нарича Мара. Всъщност цялото му име е Маргарита (сигурно защото рита). Когато със сестра ми се разхождаме натам, то почти винаги е вързано на синджир. Завързано е в единия край на улицата, но синджира му е толкова дълъг, че то се разхожда свободно по цялата улица и когато отиваме надолу, то винаги се изпречва по средата на пътя, пасящо доволно трева. Всеки път викаме мама, когато минаваме през него. Такъв инат е селското магаре.

2. Кучето Биляр. По-надолу по улицата живее един добър и учен човек. О.з. полковника бай Илия притежава куче, което още не е навършило годинка. Висок един метър и обичащ да хапе дупетата на децата с недораслите си зъбки, Биляр е много игрив. Често му носим храна, т.е. остатъци от пържоли и риба, а веднъж даже му занесохме една цяла пържола.

3. Пуйките. Нагоре по улицата живее голямо семейство пуйки. Те са баща, майка, две момичета и три момчета. Когато ходим до една чешма до тях, всеки път на пътя се разхожда семейството. Най-отпред са майката и бащата, след тях идват момчетата, а накрая сгушени са подредени момичетата. Момчетата тайно се опитват да застанат отпред и да защитават семейството.

Това са лудориите на нашите добри селски приятели. Пък и има още. Някой ден ще ви разкажа и за тях”.

Хах…

alt


Към “Къща на село 16


-Живееш сама в гората, контактуваш с растенията и животните. При нас никой не живее по подобен начин – Как така, Владимир, защо?… – развълнувано заговори Анастасия -Ами притежателите на вили? Те също общуват с растенията и животните, само че засега несъзнателно. Но после те ще разберат. Много от тях вече са започнали да разбират”. /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/



Къща на село 14

Към “Къща на село 13


Част 14: Есента приближава, само на работата края не се задава…


Някои ходения не са толкова безоблачни, поне не през цялото време… Този път майсторът не се появява и не си е вкъщи, колкото пъти го търсим, въпреки че имахме уговорка. За тези четири почивни дни сме планирали сериозен ремонт на кухнята – трябва да се разкове тавана, облицован с едни грозни стари плоскости; да се пробие отвор в единия му край и да се направи вътрешна стълба, водеща до стаята на децата, защото има само външен вход до втория етаж, а вече става студено; да се изолират стените, защото като започнат дъждовете, в кухнята става ужасно влажно, с всичките му последствия… И такива неща, все сериозни. Само че майсторът го няма. Ами сега? Сега викаме неволята и брат ми, баща ми и Жоро за един час свалят облицовката на тавана. Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити…  Мда, отвори ми се известна работа.

Но се отвори и една страхотна носеща греда – дебела, стабилна и красива. На другия ден идва един друг майстор (онзи с видийките) и започва да я шкури с един шлайф. След като виенето на машинката най-после спира, влизам и какво да видя? Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити…  И хайде пак метлата, стирката и т.н. Поне гредата е готова. Само трябвало да се боядиса малко по-късно. Тогава вече (полузаплашително) питам майстора ще прави ли боклук? Не! Само с пистолета ще я напръска и готово, една капка няма да има на земята.  Сигурен ли е, да постелим ли нещо? Не бе, бягай сега да работя…

Такааа…

Влизам и ми се доревава. Облаци мръсотия, купища боклуци и т.н. в малко по-малка степен. Майсторът Гошо, като вижда отчаяно-вбесения ми поглед,  бърза да се оправдае – „Ама това не е боя, падна от тавана от струята, не съм виновен…” Не мога да повярвам, жестоко ми писна. Не и три пъти в рамките на ден и половина! Започвам да чистя, разбира се, не искам всичко това да се разнесе от постоянно преминаващите през стаята деца, хора и майстори. Гошо се опитва да ме успокои – „Само измети едрите боклуци, че утре знаеш ли какво ще стане пак, като започнем да слагаме плоскостите…” Вън! Утре никой няма да слага плоскости в тази кухня! Само през счупената ми стирка!

Междувременно вече познато ни семейство роми, които и преди са работели в градината, почиства избуялите треви и бурени покрай септичната яма, изравнява пръстта, оставена още от копаенето й и почиства всичко в този район на двора. Оказа се, че там всичко така процъфтява, защото през нарочна дупка в оградата дълго време е течала водата, оставаща след варенето на ракията на съседа… ама то това е друга тема, не за пред  хора;)

Другата съседка леля Дора идва с една чаша и започва да нарежда – „Ааах, така е тя, с две къщи къде по-напред, омръзна ми вече, 40 години съм така, мислех, че имам сол, а тоо… Аз мразя Кюлевча!”. Мълчи драматично и ме гледа. От децата знам, че няма да ми се размине, затова питам: „Защо?”  „Защото хората не са хубави! Аз тук с никого не общувам! И децата вече ни поставят ултиматум да продадем мястото и да спрем да се тормозим…” Пък нашето дете после ни каза: „Аз като порасна искам да живея тук! Ще боядисам къщата в бяло и само тук ще си стоя. Ще правя обратното – през седмицата ще съм тук, само някой уикенд може да идвам до Варна.” Хмм, ти да видиш…

Надвечер дори успяваме да се качим на скалите с брат ми. За първи път с нас, освен Криса, идва и малката Маги. Започва да хленчи че не може повече още по баира над колата, далеч под скалите. С някакво нечовешко търпение успявам да й вменя, че се справя по-добре от нас и че е страхотна. След това всичко, което ни остава е, да търчим след нея и да я възпираме на наистина опасните места, така си повярва…  Вече няма да има отърване от нея и там, на „скалите за големите”… На една  от поредните си разходки до кучето Биляр, собственика му, прословутото о.з-е полк. Илиев, ни разяснява, че това било „Козята пътека” и тя била най-лесната от трите възможни до платото. Ха! Обещава да ни покаже друга, по-сериозна. Намерил с какво да ни плаши…


alt

За пръв път слага камъче върху молитвена пирамидка на върха на платото


Децата? Напоследък тенденцията при тях е, че все по-често искат да излизат сами – ту до магарицата Мара надолу по улицата (от която вече не ги е толкова страх), ту до кучето Биляр зад завоя (на което редовно събират кокалчета и падналите в жарта кюфтета), ту до високата каменна пресъхнала чешма на разклона до нас. Мен още ме е страх да ги пускам сами, нали съм градска майка, пък и момичешка… Но нали точно това безгрижие и свобода им пожелахме, купувайки къщата? Ще стане, ще стане, ще се получи, само ми трябва малко време…

 

altВ един от дните голямото дете се мята в камиончето на един съсед и отива с баща си до Шумен за още материали, а малкото остава с мен и през цялото време си играе с чавето на работниците – набора й Ицо. Петгодишните се забавляват, като хвърлят ябълки и буци пръст в изкуственото езеро, направено за децата от дядо им предния ден. Въпреки че те си носят обяд, аз имам останало ядене от предния ден и им го слагам в една чиния. Ицо гордо ми отказва, затова Маги грабва чинията и я носи отзад в градината. Забавя се и отивам да проверя. Оказва се, че двамата седят на земята и здраво набиват наденичките с картофи, които предната вечер почти не бяха удостоени с внимание. Маги яде и от техния салам, кренвирши и пастет. Боже! Това, че циганите ще помислят, че не си храня децата, в момента ми е най-малкия проблем!

През това време идват други двама аркадаши и енергично започват да слагат улуци под покрива на сайванта. (Откъде ги намира мъжът ми?… Как се разбира с тях?… Нямам представа). Идеята е да събираме водата от обилните пролетни дъждове в района и да поливаме с нея градината. Всичко е обмислено – камиончето се връща и освен плоскости за тавана на кухнята (не, днес не!), носи и един голям квадратен бидон, опасан с метални ленти, на специална поставка, с кран в долния край. Да, ама този бидон не може да мине през вратата на сайванта ни, затова са мобилизирани съседите Божо и Дора. Дружната дружина носачи с огромния бидон бодро минава през техния двор, излиза зад къщата в градината и идва към телената ограда между дворовете ни. Която се оказва прекъсната на много удобно място (хм, досега не бях забелязала), Божо сръчно развива телта, с която е завързана, разтварят я и пренасят бидона в нашия двор зад сайванта. Където пък улуците са почти готови, майсторите го нивелират и правят улук точно над отвора му. Вече сме готови за пролетните дъждове! Това се казва добра работа, а?


alt

Изкуственото езеро, което на другия ден… магически пресъхна


В някой от дните слагаме мивка до банята, ура, за първи път ще си мием зъбите не там, където си мием чиниите. Гошо дори ми свързва пералнята, която си чака реда от няколко месеца. Ура! Имам пералня, имам пералня, имам пералня! Изпрах спалното бельо за следващото идване и то бързо изсъхна на слънцето и ветреца. Толкова е хубаво! От такива неща е щастлив човек на село… 😉

Тъй като сме умни, красиви и много работливи, последния ден следобяд се хващаме и да лакираме с втора ръка прозорците на първия етаж. Положението е познато – мацане, писъци, унищожени дрехи, караници за по-хубавата четка, разправии за петната от лак „Кестен” по земята и криво-ляво свършена работа. Но! Това не е всичко! За изхабените нерви днес получавате допълнително и седем килограма камби за консервиране! Успех следващия път!


Към “Къща на село 15


“Нека всеки от нас да превърне малкото късче земя върху голямата ни планета в цветущ рай, материализирайки своята духовност – както е направил Бог. Ако това бъде направено от всички хора по цялата Земя, то и цялата ни планета ще се превърне в цветущ рай.” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/

 


Къща на село 13

Към “Къща на село 12


Част 13: Реколтата зрее, щурчетата пеят


Намираме се в прекрасен период от ходенето ни на село. Лятото е зряло, вечерите са прохладни, природата и градината са щедри, плодовете са изобилни, зеленчуците са разнообразни и о, толкова вкусни!…

altИ, особено като сме си сами (случва се приблизително през седмица), е толкова спокойно, хармонично и приятно… Там е пълна противоположност на града – тихо е, почти не говорим по телефоните, изобщо не сядаме на компютрите, децата си намират занимание с всяка тревичка и цветно листенце, а ние – ние изобщо не си търсим занимания, а само удоволствия. Работата в градината, до земята, е като просветление. Плевенето е почти медитиране, а събирането на скромната реколта – наслаждение!

Това е потвърждение на прочетеното при Анастасия – че в градовете се намираме в изкуствено информационно поле (хилядите безсмислени, отрицателни и натоварващи новини, да не говорим за електрическите и магнитни вълни), което ни пречи да мислим, да изпитваме удоволствие от живота и просто да бъдем щастливи и спокойни. Близо до земята е точно обратното, там сме потопени в естествено информационно поле – шумоленето на вятъра в листата, цвърченето на птичките, румоленето на поточето или шуртенето на голямата селска чешма, нежното подсвирване на щурчетата вечер… Пълен релакс! Така чуваме мислите си, те се подреждат, оформят и добрите идеи се появяват.

Ами че ако не ходех на село, как щях да усетя кога вечер свирука птичка или подсвирва щурче; в града на климатик как щях да осъзная смяната на времето от тежкото лято преди началото на жътвата с повяващата прохлада след нея; как щеше да ми се случи да посадя със собствените си ръце едни хилави стръкчета (уж) пипер и да ги наблюдавам как порасват, извисяват се и със свеж  плод се окичват!… Това са истинските неща, това са, да.

alt

Иначе зеленчуците ни са узрели, но заради малкото поливане са останали съвсем дребни. Картофчета, доматчета, царевички, пиперчета  – всичките са някакви мини версии на купешките, но са наистина много, много вкусни! Въпреки че и двамата ни бащи отглеждат градински домати и от рано ни снабдяват, нашите дребни червени топчета ни се струват най-вкусни от всички. Заслужиха си най-голямата похвала, изричана някога за домат от мъжа ми: „Същите като на баба ми на село са!”

Как да не кажа – ха-ха!

А децата… Децата постоянно обикалят в градината и късат и ядат, късат и ядат. Не е рядка гледка да ги видим в едната ръка с домат, в другата – с круша. И двете се гризат едновременно и никой не вижда нищо нередно в това. Ядат всичко, което си харесат, когато си решат, нищо не мият, разбира се и, тъй като зрелите неща вече са обрани, често ядат едва порозовели доматчета и пиперчета колкото люти чушки. Но – това е положението. Забележките са за града, тук е фантазия и свобода. Напоследък любимото им е да берат лешници, да си ги чупят с чука и да ги ядат още млечни – ама така се тъпчат, че накрая няма да оставят нищо за зреене на дървото. И се карат, и си ги броят, не ви е работа…

altНо най-голямата игра пада с готварския им сервиз отпред в градината. Като купихме къщата, в едно от чекмеджетата на стар скрин ни се падна бонус – съвсем истински, богат и запазен детски готварски сервиз (най-вероятно руски). Леки алуминиеви тиганчета, тенджерки и чаши с истински дръжки, капаци и прибори. Много са яки! Да, такива няма вече, разбира се. Да, момиченцата се спукват да играят/да се карат/да готвят с тях. С часове правят манджи, супи и суфле. В менюто има още торти, палачинки и какво ли още не. Играят на ресторант, на главен готвач и капризен клиент, демонстрират умения и избират съставки със завидна  фантазия. Е, почти не останаха цъфнали рози и подправки в градината, но като всяко нещо и това иска жертви и продоволствия:)

В крайна сметка ето на какъв чуден цитат от Ошо попаднах: „Има само една религия на света и тази религия е да си щастлив. Всичко друго е без значение и е неподходящо. Ако си щастлив, ти си прав; ако си нещастен, грешиш.”  Това е!

И накрая ви поздравявам с една брутална, но тъй вярна картинка:


alt

 

 

 Към “Къща на село 14

 

 Нека духът на човека израсте от земята като прекрасно цвете или дърво с ароматен плод – и нека това се случи върху всеки хектар от нашата планета!” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


 

Къща на село 12

Към “Къща на село 11

 

Част 12: Първият сбор

 

И ето, дойде така чакания 2-ри август, на който чакахме леля Калинка да дойде да види какво сме направили с мястото и къщата. Е, тя пак не дойде, но дойдоха почти всички възможни роднини, легловата база се запълни на 90 процента, кухнята работеше на пълни обороти, огнището на двора се палеше за обяд и за вечеря, двора всеки час се огласяше от детски писъци и смях, а съседите сигурно са си мислели, че си правим паралелен, домашен сбор с хора от няколко други села… Лудница, просто лудница!

За различно време, в което на ротационен принцип (с поне ден съвпадане) се събират майка ми, баща ми, свекъра ми, девера ми, жена му, двете им малки дечица и, разбира се, ние четиримата. Тук пак последното изречение от предния абзац!

alt

За тези 3-4 дена много се приготви, много се изяде, още повече се изпи, много се игра, много се спа, но и много се работи. Ей, това братята са голяма сила! Брат ми веднъж като дойде, за един ден почисти сигурно няколко кубика дъски и боклуци, събирани с години над сайванта, чак не можех да повярвам като видях после. Брата на мъжа ми сега беше фурия в градината – събра няколко чувала ябълки и сливи за ракия (поравно разпределени между бащите), събра круши за компоти (които направихме в бързината между закуската и обяда), не знам още какво бра и почиства в градината, изми си колата на музикалния фон на Боб Марли и с вещата помощ на децата (!), но основно беше Главния пекар. С бащите ни отвориха митичното място, измазано с глина и слама, наречено пещ, запалиха го, поддържаха огъня няколко часа и после метнаха вътре две тави агнешко с ориз. Така се осъществи една мечта, която – сигурна съм – баща ми е хранил още от първия оглед на къщата. Ама замазаха капака с кал, както си му е реда, пекоха го два часа и то взе, че стана! Казаха, че е било чудно и го ядоха три дни, включително и студено на закуска, пфу. Ние, да не сме капо, си опекохме картофки, а най-готиното нещо бяха едни питчици, които девера ми – майстор пекар – забърка като на шега. На сбор като на сбор, нали така!

А децата… Децата бяха волни, боси, диви и щастливи:) Голямата основно си чете, яде и бесня сама, малкото момченце си правеше своите бебешки неща, свързани главно с майка му, но двете братовчедки на почти еднаква възраст буквално си бяха в свой свят, без нужда от никой друг. По цял ден си играеха заедно с кукли, малки животинки и тревички, готвеха с кал, разиграваха сценки, говореха си, караха се и се смяха. Всички ходеха боси и голи, само за излизането на разходка търсеха къде са си захвърлили сандалите, постоянно влизаха и излизаха от басейнчето, в което от време на време доливахме гореща вода, но главно се топлеше на слънцето и въобще – пълна свобода!

altalt

А самият сбор? Ей това се оказа разочарованието на деня. В последствие се разбра, че е бил само сутринта, добре, че нашите като са минавали от там с колата преди да дойдат, са спрели и за купили захарни пръчки, петлета и мента за всички. Иначе и без тях щяхме да си останем. Като отидохме надвечер, наконтени и натъкмени като за панаир (разбирайте децата с дрехи и обувки), очакващи въртележки и захарен памук, заварихме местата на сутрешните сергии празни, няколко тийнейджъра в селската градинка – безразлични към драмата ни, а магазините затворени, оставили ни без достатъчно бира за довечера (това вече не можахме да им простим!). Срам!

Но празничният дух се усещаше зад всяка врата и във всеки двор. Не може да им се отрече на кюлевчани, че празниците ги ценят и подобаващо ги празнуват. Музиката гърмеше цял ден, пред всяка врата беше пълно с коли на чорбаджии и гости, скарите люто димяха, а юнашките наздравици отчетливо се чуваха. И нашите бащи подобаващо се отчетоха – за първи път от нашия двор се е чуло „Ай, дай, дай, дай, чук, гъл, гъл, гъл, аааааа….”, хаха. Навръщане от фиаското с панаира някои от нас все пак се уредиха. Минавайки покрай една къща засякохме чичото да си изпраща обедните гости и веднага, да няма празно, с много поздрави, възклицания и тупания по раменете поканиха от нашата група мъжете. Те се върнаха час по-късно отново почерпени, поръчали козе сирене за утре, разказващи легенди за сина на стопаните, висок като канара, с мустак като …брада, метнал цели шест тави гозби в пещта. Не само това, ами донесоха и две чинии от гозбите, поискали си да ги пробваме и ние! Ей на това му се вика добра сделка!

alt

Та така. С големи емоции и разправии мина първия ни сбор на село. За догодина вече ще знаем – изкупуваме първата попаднала ни сергия без отлагане и тогава вече на всичко друго ще се отдаваме. Така, ами… Свършихме и доста работа, де. Докато бяхме заедно брахме плодове, варихме компоти и дори си направихме домашен ябълков оцет, който толкова обичам, че отсега се каня да пия с чашка. В бараката намерихме страхотни големи буркани, които майка ми изми, бащите надребниха и напълниха с ябълки, Мишо им сложи отгоре вишневи клонки, чудодейно се намери истинска оцетена гъба от съседа, а аз покрих с капачета и снимах 🙂

В последния ден, когато най-накрая останахме сами, дори ходихме до съседно село, купихме си четири дръвчета, които засадихме, а преди тръгване остана време и на дюшека да се потъркаляме, оле!

alt


Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 11

Към “Къща на село 10

Част 11: В името на реколтата…


Нали си спомняте, като ви казах, че няма да ходим следващия уикенд? Е, не ни се получи (стига бе, нечувано!). Няма как просто, прекалено много труд, любов и надежди сме вложили в малката си, аматьорска градинка. Възприемаме я като един вид репетиция за тази, която ще направим другата година. Само си повтаряме – „ако бяхме засадили всичко по-рано” или „ако бяхме направили капково напояване навреме”… Ако някой ни слуша отстрани, ще си помисли, че догодина ще имаме градина с посадени по конец докъдето ти стига погледа прави домати, без една излишна тревичка (да не говорим за плевел, не дай Боже); че царевичните стебла ще приличат на изпъчени воини, окичени с големи царевици вместо пушки; че лука и чесъна няма да имат чет, а ягодите ни ще приличат на храсти… Да, точно така го виждаме и ние в мечтите си, но нещо ми подсказва, че ще си остане само мечта, хаха. От друга страна, знае ли човек – имаме цяла година в мислите си да го проектираме…:)

alt

Част от градината ни сега, но догодина… 😉


Така де, отидохме за един ден само да полеем зеленчуците. Спасихме ги, наистина. Междувременно оправихме боядисаната стая, подредихме нещата в опразнения скрин, върнахме старата печка на мястото й и наместихме буриите, изчистихме всичко и дори аранжирахме стените с разните му готини селски неща – манерки, дървени решетки, конопени торби, икони… alt

Само няколко часа, а ни донесоха толкова удовлетворение! В града сигурно върша също толкова неща, не се спирам много през деня, домакинската работа е безкрайна, но някак не оставам с хубавото чувство, с което приключвам деня си на село. Там усещам, че върша истинска, полезна и дори вълшебна работа. Умората след ден в къщата, на двора, в градината или на скалите не може да се сравни с умората след ден по улиците на града. В апартамента вися до среднощ на компютъра, гледаме филми, гладя или и аз не знам още какво, но не си лягам преди 1-2 часа. На село заспивам далеч преди това, като нямам сили дори малко да си почета. Сигурно е от въздуха. Но може да е просто от щастието;)

altТъй като сме абсолютни новаци във всичко – досега не сме живяли на село, не сме гледали собствена градина, не сме имали наши си овошки – та при това положение правим най-разумното, което ни се струва за момента: записваме си. В една тетрадка си записваме кога цъфти липата, защото се оказа, че е късноцъфтяща и прецъфтява много бързо. Тази година явно малко я изтървахме, затова и попрезрял липов цвят си набрахме. Другата вече ще се постараем да дойдем в седмицата, в която е най-зряла. Записваме си коя джанка узрява първа и какво сме направили от нея, за да си спомним дали се е получило добре. Малкото дръвче до доматите има най-големите и най-сладки сливи, които сме вкусвали, от тях направихме компоти. Другите, големите дървета, узряват доста по-късно и под тях сложихме найлони, за да съберем опадалите сливи за ракия. Такива неща си записваме, все от първостепенна селска важност!

Важното е, че не използваме никакви торове, препарати и други измишльотини. Анастасия казва, че торовете изгарят коренчетата, а „в природата не съществува нищо безполезно и плевели ненужни няма”. Хм, хм. Важното е, че земята ни не е била обработвана в последните поне четири години и е силна и плодородна.

Още нещо исках да споделя в този пост. На мен, като на една новоизлюпена селянка и земеделка, започнаха да ми правят впечатление подобни блогове, публикации и всякакви индикации, че не сме сами. Да не говорим, че съвсем не сме първи (пфу!). Един от най-ярките примери е този повече от прекрасен и вдъхновяващ блог! Не стига, че това момиче е толкова младо и красиво, съхранява и се грижи с любов за дядовата си селска къща, отглежда там съвсем само толкова плодове, зеленчуци, цветя и какво ли още не, пише много добре, прави невероятно красиви и спиращи дъха снимки, а дори и (задушавам се от завист!) има сили и време да готви! Сериозно, има ли такива съвършени същества? Има, и това са те, нашите деца:)

Другото прекрасно място, чийто постове очаквам с нетърпение, е на една виртуална позната, която си е купила къща по подобен (предопределен) начин и описва всичко много поетично, вдъхновяващо и забавно. Тяхната къща е в планинско село, реновирана е и изглежда да е по средата на дива и много зелена поляна, в подножието на диви и много зелени хълмове… /за разлика от нашата, която е притисната между съседните и си говорим със съседите през оградата, мда/.

Следващо интересно място е Земя на заем и особено постовете за градината. Така ще бъде и нашата градина пролетта, хаха. Вижте колко поетично обяснение на работата със земята: „Прекараното време в задния двор сред растенията, дърветата и жужащите насекоми е лечебна терапия най-вече при умствена и психична умора, след дълго стоене пред компютъра или пренатоварване с градски шум, електронно облъчване и хорска суета.” Да, да, точно така!

А има още толкова хубави сайтове и реални места, с които тепърва ще се запознаваме и ще черпим от техните опит и знания… А вие кога ще си направите свое, а?;)

Към “Къща на село 12


Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/