Къща на село 10

Към “Къща на село 9

 

Част 10: Лятото преваля…

 

Бързаме в петък след работа. Този път предлогът е, че няма да можем следващия уикенд. Да бе, да. Както отговори собственика на хотела на моето обяснение – „Идеята ни беше да идваме веднъж месечно”: „Е, не сте единствените, при които не се получава, тук няма как”. Разбрах го. Влече те и това е.

Та така. Минаваме през голям магазин и купуваме строителните материали, които ни е поръчал майстора. Бягаме от часа пик, бягаме от града, газ към село! Този път голямата ни дъщеря заявява, че остава при баба си за плаж, затова сме само с малката и се чувстваме почти сами;) Тя заспива в колата, а ние слушаме музика и караме към залеза – романтика…

Обаче сме изтървали истинския празник на селото – 20-ти юли, Илинден. Т.е. ние идваме на деня, но сме изтървали празника сутринта, в църквата, с високи църковни гости от Шумен и Варна. Имало е водосвет, имало е курбан (с риба от язовира) и не знам още какво. Хората обаче празнуват и по стар стил, 2-ри август, тогава е веселбата – има сбор, захарен памук, стрелбища, ехааа…! За него вече ще се погрижим да сме на линия.

Иначе всичко с къщата и градината си е спокойно. Майсторът идва сутринта и започва другата стая по план. Връщаме мебелите в тази с вече боядисани стени и дървен под. Само старият скрин сега е насечен за разпалки, а горната му част с чекмеджетата става шкаф за инструменти под сайванта. Малката Мага е лесна, гледа по някое филмче и си играе дълго в градината с гривни, дребни играчки и тревички. Никой не ми иска през половин час „нещо за хапване”, никой не ми мрънка, че си е свършил книгата и да ходим до Шумен за нова, никой не пищи пронизително на два гласа на всеки кръгъл час…

altalt

Разбира се, разходката не ни мърда. Този път излизаме тримата, с Жоро. Кучето Биляр ни чака до следващата къща. Радостно се хвърля срещу нас, а аз се връщам да му взема лакомство. Няма как, вече го чувстваме почти наш;) Разхождаме се спокойно, по нормално време с човешки температури. Наливаме вода от чешмата и се прибираме за вечеря.

alt

Прави ми впечатление обаче, че от миналата седмица нещо се е променило. Лятото се е преобърнало, вечерите захладняват. Дотолкова, че по-късно се завивам с одеалце на хамака, докато гледаме телевизия на двора. Освен това се чува щурче! Сещам се, че някъде бях чела, че преди жътва се чуват скорци, а след жътва – щурци. Не знам кога започва жътвата, но очевидно датата е минала, защото за първи път чувам в двора ни свирещо щурче. Честито…

Тук е момента да споделя за книгите на Владимир Мегре за Анастасия, за звънтящите кедри на Русия… Толкова е впечатляващо, толкова е истинско и така вярно се усеща дълбоко в душата, че… За седмица и половина съм прочела три книги от осемте и не мога да се спра, нося ги навсякъде (само малко ме е срам от подвързията 😉 Не искам да ги връщам на о.з.-то, трябва да си ги потърся и да ги имам. За мен тя е нещо като Аватар, който обаче е и обикновен човек, който е чист и владее всичко онова, което (казват) е присъщо на всеки от нас – извличане на информация от вселенските полета, претворяване на мислите в реалност, интуитивно знаене на правилните неща. Тя живее на полянка дълбоко в руската тайга, в своето Пространство на любовта, което се прави от родителите за децата и това е – да – родното място. Анастасия казва, че Човекът е властелин на света, с Божествена частица в себе си, като всяка малка тревичка, буболечка или огромно животно са създадени, за да му служат. Всеки човек, който излъчва светлина, привлича и подчинява лъвове, мечки и китове. Те са щастливи да му служат, защото той е единственото същество, което излъчва тази светлина. Тя отдава голямо значение на възпитанието на децата във връзка с природата, на ненасилственото отглеждане, на естественото им развитие… Неща, до които напоследък стигаме и всички ние, нещастни градски родители и хора.

altСпоред Анастасия хората, които тя нарича „вилни градинари”, т.е. всички, които обработват земята на лозе или на село, буквално спасяват с тези си действия планетата Земя. Тяхната любов към земята, това, че на малко място засаждат и отглеждат много и различни плодове и зеленчуци (не говорим за промишлено земеделие, нали) помагат на Земята да премине през този тежък за нея период на замърсяване и масова човешка безотговорност. Много съм доволна, че и ние вече сме от тях – я какъв ни е хубав пипера!:) „Случайностите” се навързват, подозренията се потвърждават…

За наша радост, в неделя ни идват на гости близки приятели от Варна – казаха и го направиха, благодаря! 🙂 Отиваме в хотела с басейна, с чиято управителка Светла те се познават, и там обичайното – жега, къпане, ядене на салати с кедрови ядки (много полезни, „случайна” заемка от Анастасия, а?), забелязване на нови страхотни акценти като артистично аранжираните книги в тоалетните, водене на сладки разговори и обратно вкъщи. Там оставяме бащите да (се) приспиват (с) децата, а една банда от трима човека се отправяме на разходка към скалите. Ах, скалите! Беше чудно, чакат ви и вас:)

alt


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 9

Към “Къща на село 8

 Част 9: Кучето Биляр и седемте козлета


Този път пропускаме уикенд – няколко рождени дни, много море, басейни и игри. Притесняваме се да не ни изсъхнат насажденията и ден през ден проверяваме прогнозата за Каспичан. За щастие, след десетина безводни дни, най-после завалява, надяваме се да е валяло и над село и конкретно над нашата зеленчукова градина! Когато отиваме, се уверяваме, че е валяло и то сериозно, браво. Пиперчетата, които садихме преди по-малко от месец, са доста големи и нацъфтели, доматите големеят, макар и още зелени, дините са пуснали големи листа, първата реколта чубрица е почти готова за обиране. Виж, изтървали сме корнишоните – станали са колкото тиквички. Въпреки това децата късат и ядат, като Криси заявява, че не са горчиви и че дори обожава големите им семки (колко е лесно да се ощастливи дете на село)!

altПристигаме в петък вечерта и решаваме да не се обаждаме на майстора. Ще оставим на селския фейсбук да му извести, че сме дошли:) Никой от нас не е изненадан, когато той цъфва на другата сутрин на вратата със самодоволна усмивка, която казва: „Ей така се работи на село!” Майсторът се залавя за работа, както и ние – имаме да слагаме тента, да вадим матрак, да опъваме хамак и да се търкаляме цял ден на двора, в очакване на вечерния хлад…

И тъй като от доста време ще сме си сами за вечеря, решавам надвечер да изляза с децата на разходка надолу по улицата, където така и не сме стигали досега. Първото препятствие се явява още на няколко метра, в лицето и зъбите на едно магаре, вързано на пътя, ама с доста дълъг синджир. Като се опитаме да го заобиколим, то тръгва към нас и смешно си отваря устата и си показва зъбите и езика. Смешно, смешно, ама и аз подтичнах и си поразлях чашчицата с кафенцето, нали… След няколко минути напразни опити да минем, стопанина на магарето се показва – то и глух да беше, пак щеше да чуе писъците и смеха на децата – и си прибра хайванчето, та да минат гражданята…

alt

Продължаваме си разходката, уж станали сериозни. Къде ти, след лекия завой на улицата навляво се оказваме лица в муцуна с едно бяло, едро куче. Без каишка. Стои по средата на улицата и ни гледа. И ние, заковани на място, го гледаме. Тишина. Чудене. Преценяване. Едва когато наклонява глава на една страна, си викам – няма страшно! Че като се метна онова ми ти куче да играе – то скоци, то чупки, то щастливи детски писъци… Ако магарето ми разля кафето, то кучето ми изяде фъстъците (да бе, знам, да се имам и аз в градската кифла, как излязла на селска разходка, ама вече ще знам). Малката му хвърля фъстъци през смях, онова дъвче, голямата го вика – ми пак се показа стопанина му, къде ще ходи. От дума на дума (негови 20, мои 2) стегнатият чичо през оградата си ми разказва, че бил пенсиониран о.з. генерал, че сега си живеел тука и чакал децата и внуците си да идват, че е преподавал „Оръжия за масово поразяване и предпазването от тях” в Шуменското военно училище (Божке!), че събира пари за реставриране на църквата на селото по списък, че Мадарския конник всъщност бил в землището на Кюлевча, ама го писали към Мадара, щото не знам какво… Когато все пак успях да кажа кои сме, що сме, той веднага поде: „Ааа, къщата на Калинка, аз бях много близък с тях, ама остаряха и те, милите. Ами че вие сте готови да си направите едно родово имение, чели ли сте книгите на Владимир Мегре за Анастасия, не, ама отдавна ги търсите, ами че аз ги имам всичките осем, утре ще дойда да ви взема пари и ще ви ги дам да ги прочетете” и още, и още… Накрая, тъкмо благоволи да ни пусне, аз имах неблагоразумието да попитам как се казва кучето и … „Билярд, на името на втората столица на Волжска България, чели ли сте Мулдашев, където…” В свещеното си невежество с децата се повеселихме доста с името на кучето Билярд, докато сега не прочетох, че всъщност е Биляр и не намерих следната информация: „Преди да бъде унищожен от монголотатарите през XIII век, втората столица на Волжка България – град Биляр, е бил най-големият град в Европа и трети в света след Багдад и Константинопол.” (из описание на „Вратата на Азия, еп. 7” , документален филм на Пламен Петков). Бре!

Та, о.з. генерал полк. Илиев се яви по служба в неделя сутринта точно в 9ч с една торбичка книги, всичките надлежно номерирани и подвързани с листовки от Била („Боб с наденица, КЛАСИКА В ЖАНРА…”). Имам да чета. Само да не се разсейвам от подвързиите („Весели Великденски празници”, „Промоцията важи от 25.03. – 07.04.2010 или до изчерпване на подаръците”). Обеща ни книга за Слава Севрюкова, каза, че чака зет си да го научи най-после да вари ракия и си отиде с маршова стъпка.

altВъпреки зловещата жега, аз отивам да плевя домати. Плевя с една позакъсана ръкавичка, копам с една малка мотичка, издърпвам с гребло и се наслаждавам на тишината и близостта до земята (както и – какво да ви лъжа – на липсата до мен на децата). Ама как ухаят тези доматени растения… А чубрицата! Направо ме отнася в други измерения:) Страхотно удоволствие!

Приключенията обаче продължават. На децата толкова им хареса вчерашната разходка, че цял ден врънкат да отидем пак. Не помагат обясненията, че ще си тръгваме рано, а дотогава още ще е зверски горещо, че по новините са казали, че днешната неделя се очаква да е най-горещият ден за лятото въобще, че имаме работа за довършване, не. Нищо не помага и накрая ги мажа против слънце, слагам им шапките и тръгваме. В 3 ч следобяд, дърво и камък се пука от жега (Ето точно каква майка съм!). Подминаваме полуживото магаре, легнало на 40-градусовата жега. Биляр си е в двора на сянка, само си подава муцуната през дупките на вратата. Но – не щеш ли – от завоя се задава баба с пет малки козленца. То радост, то чудо, то ‘мога ли да ги погаля, мамо?’… Бабата – без шапка, без забрадка, само все пак си беше свалила сетрето и си го носеше на ръка – нарежда: „Може, може, как да не може, ела тука, мари… Те малко са наплашЕни, щото бяха седем, но снощи заклахме две, ама ще дойдат, как няма да дойдат… (Бож-ке! Добре, че децата не чуха!)

altalt

Прибираме се криво-ляво, след топлинния и културен шок, но децата са набрали скорост и искат на басейн! Ама голям и дълбок, и хубав, и… Интересно ми е как си проектират желанията. Те се приготвят, обличат си банските и го приемат за станало. И то става! Товарим си багажа в колата и си казваме – тръгваме, а пътьом ще потърсим басейн, пък да видим… Е, то какво да видим, разбира се, че намираме. В селото има доста къщи за гости и хубави хотели, но ние попадаме в най-хубавия! /Случайно?/ Майсторът ни упътва, намираме мястото и слизаме „само за половин час, че бързаме за града”. Добре. Така. Попадаме в неземен оазис, красота, скрита зад високите дувари – трева, цветя, скулптури и портички от ковано желязо, алпинеум с поточе, езерце с водна лилия и най-романтичния басейн, който сме виждали на село:) Но преди това ни посреща усмихнатата управителка и се сблъскваме с познато ни семейство варненци, слизащо от стаята си за лежерна ранна вечеря! Изненадите не свършват до тук, докато аз постепенно се сещам, че съм гледала снимки на това място, но да пукна, ако съм си представяла да е точно в Кюлевча. /Случайно?/ После управителката идва, обгражда ни с внимание, поднася ни напитки с комплименти от заведението и установяваме, че имаме няколко общи познати:)

alt

Децата беснеят и се давят до посиняване на устните и ги повличаме към колата, въпреки звучните им (както винаги) протести. Не успяваме да се измъкнем обаче просто така, повеждат ни нагоре по хотела, за да се насладим на гледката към язовира от верандата на третия етаж и невероятните стаи, всяка аранжирана в различен стил – лавандулена, с рози, с ангелчета, черно-бяла… Повече от прекрасни! Но вече наистина трябва да тръгваме, затова се отправяме към изхода, само за да попаднем в ръцете на собствениците – страхотни, усмихнати и общителни хора – и още десет минути да се отдадем на хвалене на селото, на скалите, на енергията, на хотела им и на световния мир:) Наистина чудесно място и чудесни хора, тръгнахме си широко усмихнати и искащи още от същото. Скоро!

Към “Къща на село 10


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 8

Към “Къща на село 7

 

Част 8: Лятото, компотите, зелените листа

 

Тук някъде, в разгара на най-жежкото лято, ни идва идея от типа: „Абе-как-не-ни-хрумна-по-рано-много-сме-зле”. А именно – да поставим из двора няколко варела, които да се пълнят с дъждовна вода, а от тях да излизат маркучи за капково напояване. Ако не толкова сложно, то поне да използваме изобилната дъждовна вода за поливане.


alt

Гледката от втория ни етаж


Отиваме пак, ох, след седмица. Децата измислят нова мода – в колата пеят в перфектен двуглас и дума по дума песничките от филма “Принцът на Египет”. Ама гръмогласно и, в същото време, правилно. Знаят ги наизуст до степен да се уговарят така: Айде сега втората, после петата, а накрая “С големите не си играй”. Пеят почти през целия път. За моя изненада, харесва ми дори повече от Мейдън:) 

Та, отиваме отново едва след седмица не за друго, а за да помогнем на баща ми с плодовете. Той е там още от четвъртък и, както обикновено, не знаем какво ще заварим. Очакването ни беше, че ще се работи на няколко фронта, от там нататък – загадка! Разбира се, за това не се излъгваме: кипи работа вътре и вън. Един майстор е започнал стаята, която използваме за всекидневна, като е събрал всички мебели в средата, измазал е стените и е … зарязал всичко. Друг майстор е започнал страхотна офанзива под стария сайвант, чак не можем да познаем мястото. Всичко е разчистено, дори са махнати няколко по-ниски, не носещи греди и пода е нареден с красиви каменни плочи, които заварваме на етап циментиране. Идеята е там да има голяма маса и пейки, да сме на хладно през жежките летни обеди и на топло през хладните есенни вечери.  Иначе ето на каква снимка попаднах тези дни:


alt

“Масата в новия сайвант, която е направена от корито за вино”.

Снимка: Стефан Тамбуев


Снимката е от яката история за германски рокер, направил си чудна къща в с. Дъскот, Великотърновско, вижте я тук. Не е зле, а, съвсем не е зле. Та, някой да има да ни услужи с такава маса?

 

alt

Нашето положение със сайванта засега е  до тук.


Шегуваме се, че ако сложим стойки за колони, направо можем да отворим нова селска механа! Ами да!

Иначе нещата не се различават особено от предното идване. Започваме да ставаме консервни машини. Ами че то хич не било толкова трудно! Баща ми и Жоро берат плодовете, аз ги мия, почиствам и разпределям, затваряме бурканите, варим на огъня и готово, какво толкова ми се оплакват?!:)

alt

Този път обаче имаме една неподозирана екстра – соковарка! Любезно дадена ни от съседка в града, тя е достолепен уред, изглеждащ екзотично (да не кажа психарско), но е супер ефективен. Какво? Да, руски е, разбира се. Най-отдолу е съдът с вода, по средата са плодовете в нещо като метална цедка, отгоре е капака. Слага се на котлона и се вари час-два. Като се покаже сиропчето в маркучето, значи е готово. По тази схема за ден и половина правим доста бутилчици сироп от кайсии и сливи, разпределяме за родата и хайде в колата. А има още толкова плодове, които се чудим как да оползотворим! Да не говорим, че ябълките и крушите тепърва ще зреят – майчице!… Ще трябва да се берат още орехи, лешници… Всъщност, какво стана с възторжените помагачи, м?

…Мм?


Към “Къща на село 9


“Ще дойде време, когато човечеството ще разбере. И най-големият учен ще отиде при бабината зеленчукова градина. Изгладнял, той ще се помоли за домат, за да се нахрани” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 7

Към “Къща на село 6


Част 7: Осъзнаването, но и реколтата.


Залавяме се с изпълнението на работния план и точно тук и сега настъпва моментът на отрезвяването. Рязко. Ама наистина, колко много работа има! В къщата, в двора, в градината! И как ще се справим с всичко това? Дърветата са с превити клони, а плодовете им започват да зреят, черниците дори започват да падат, картофите са избуяли с буйна растителност, царевичките се кипрят нагоре, тревите и плевелите растат с видима скорост, майсторите се мотаят, други не се появяват и нещата изостават… Искам мама!

alt

И ето, че тя идва. Само като ни чуват да мънкаме по телефона ”Абе, тая септична яма сега колко трябваше да е широка?…” и долитат още същия следобяд. Работата потръгва, майсторът се стяга, децата се радват на баба и дядо, ние имаме повече време за градината и скоро изникват нови лехи с щръкнали стръкове домати, пипер, чубрица… Добре, че още първия ден хванахме една мургава бригада от съседното село Мадара и те заградиха дерето в края на мястото с хубава, здрава ограда. Нашите си заминават, защото имат работа в града, но майстора довършва септичната яма, а ние вземаме от дърводелеца, лакираме и монтираме новите прозорци на мястото на красивата, но разкапваща се стара зелена дограма. Така програмата максимум за седмицата е изпълнена, ура.

alt

Междувременно правим първия си постен гювеч почти изцяло със зеленчуци от нашата градина – лук, грах, моркови, бакла – само картофите са подарените ни от майстора. Много сме горди и ужасно ни се услажда! Искаме да се похвалим на целия свят, затова се обаждаме на братовчедка ми (онази вълшебница със снимките) и тя с патос казва точно това, което искахме да чуем: „ Е, вие сте био-класици!…”

Да, да, това сме ние!

Жегите обаче започват да стават сериозни, децата дишат като рибки на сухо и се киснат всеки ден в басейнче. Измислиха си нова мода – посипват във водата джанки и вишни и пада голяма игра (не ме питайте каква!). Иначе вечерите са чудесни – на двора, с бира, скара и мачовете от европейското, точно както си представяхме в мечтите си… Е, седмицата ни изтича и дойде време да оставим хубавия, селски живот. Нито на децата, нито на нас ни се тръгва особено. /Един път като се прибрахме Криси ми каза: „Мамо, липсва ми агнешкото блеене!” и малката започна да й блее:)/.

alt


На тръгване за града прилагаме една хватка, на която ни научи свекъра ми, (по)читател на вестник „Хоби фермер” – забучваме в земята до насажденията пластмасови бутилки с гърлото надолу, режем им дъното и ги пълним с вода. Очаква се да поливат по малко, докато се върнем. Което става – кога? – едва след седмица. Този път предлога (на мъжа ми) е, че бързаме да хванем липата, преди да е прецъфтяла. Чудя се какво стана с първоначалния план за ходене веднъж в месеца?! От друга страна, Варна през летните уикенди е …, как да кажа, не особено приятна. Важните неща като плаж, тренировки и игра с приятели са за през седмицата. Малко по на запад и по-нависоко през почивните дни е далеч по-готино – селото е пълно, има разни празници (като Еньовден с конни състезания), отвсякъде се чува жизнерадостна музика, с която вече започнахме да свикваме и дори ни липсва, като я няма…

Та, вече на пътя, близо до отбивката за Мадара, в подножието на величествените хълмисти плата, от климатика на колата започва да нахлува свеж въздух с аромат на зрели жита и може би цъфналите слънчогледи от лявата стната на магистралата. Мммм, да, вече дишаме по-леко! Пристигаме и притеснени се втурваме в градината. Установяваме, че растенията са на съвсем малко от изсъхване, но все пак бутилките са спасили положението. Този път водим за подкрепление роднините на мъжа ми и за един ден успяваме да наберем достатъчно липов цвят (не с метлата, нали), да оберем зрелите плодове и да направим доста компоти от кайсии и сливи, също и да извадим лука, преди да го е измъкнало сляпото куче. Това вече е нещо – истинска реколта! Количествата не са големи, но пак не е за вярване, че само за два месеца земята ни е подарила толкова блага. Нищо не може да се сравни по сладост със собствената продукция!


/Към “Къща на село 8“/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 6

Към “Къща на село 5

Част 6: Лятото идва!


През почивните дни около 24-ти май отново се стягаме за село. Разбира се, включваме се в празничното шествие в града, но веднага след почерпката се товарим на колата в познатия формат и отпрашваме към скалите. Този път има скрита екстра – намислила съм да отидем на концерт в голямата мадарска пещера, в рамките на ежегодната среща на Бялото братство, която се провежда точно тук и точно сега. Очакваме вълшебство, а заварваме проливен дъжд, продънено мрачно небе, мокри, черни скали и никаква музика, освен бясното барабанене на дъждовните капки върху покрива на колата и после върху къщата и градината. Вали през цялото време, само един ден слънцето ни се показва и ние веднага плъзваме с децата на разходка из калната гора.

Боже, тези скали! Не мога да опиша чувството, което ме изпълва под тях, само като ги гледам. Знам само, че винаги искам да ходя там, че там се чувствам на мястото си, това е. 

alt

След като не успяваме да свършим почти никаква работа по къщата и по засаждане на неща в градината, се прибираме в града, но вече замислящи грандиозно „отмъщение”. Мъжът ми си взема цяла седмица отпуск и в началото на юни акостираме с много багаж, сериозни планирани задачи и завиден хъс. С нас за уикенда идват скъпи роднини, с които си прекарваме повече от чудесно, а те се отчитат с прекрасни професионални снимки, за които сърдечно благодарим! 🙂

Междувременно, по път се отбиват да ни видят двама от най-старите ми и близки приятелка и приятел, поотделно. Познавам ги, затова през поздравленията им безпогрешно разчитам: „Направо сте луди, как може доброволно да се нагърбите с толкова много работа, толкова далеч от морето, и за какво?”. Мдаа, и аз ви обичам! 🙂

Някъде в този период на мен най-после ми прави впечатление щедростта на хората тук. Нашият майстор, на когото плащаме дневна надница, един ден идва и с апломб ми връчва торба с към 3 кг пресни картофи („На, да опържиш на децата”), а на мъжа ми – връзка разсад домати. Егати! После пък, ставам аз една сутрин, някъде към десет, десет и нещо (пфу, къде ти, по-рано е било, но след Жоро) и заварвам в кухнята две огромни тиквички, донесени от съседа. На другия ден същият този чичо Божо се появява на вратата с носталгичен плик от вестник, пълен с вишни, и мелодично и внимателно вика: „Кристина! Кристина! Ела, ако обичаш”. Започва да ни става неудобно, трябва и ние да започнем да даваме, ама какво? Надявам се като започнат да зреят и нашите неща да се сетим да им върна жеста…

Иначе този път в играта на село са намесени нови участници – жегата и ужасните комари и мухи. Мажа децата против слънце и против насекоми, Криса става пълно профи с мухобойката, спешно се снабдяваме с мрежи за прозорците, а ръцете и краката ни все пак са на големи червени петна… Няма как, борбата е неравностойна.

По отношение на буболечките, ооо да, има ги във всякакви размери, калибри и разцветки. Опитваме се да ги приемаме нормално, въпреки че за глезените ни градски стандарти са малко трудно поносими. В градината виждаме и по-големи: рогач, носорог… Абе, страшнички са. Въпреки че ето какъв диалог се разигра веднъж между мен и голямата ми дъщеря (записах си го дословно):

– Мамо, знаеш ли, че снощи открих в леглото си доста голям бръмбар?

– Ау! И какво направи?

– Ами избутах го на пода.

– Е, как, и той къде отиде?

– Не знам, негова си работа…

Та така, хаха…

За финал ви поздравявам с тази лъвска глава:

alt


Към “Къща на село 7


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 5

Към “Къща на село 4

Част 5: Първи гости


След две седмици отиваме отново за ден и половина. Не мога да повярвам, че е минал едва месец след сделката. Наистина се чувствам като у дома! Сякаш винаги съм идвала тука така.

Градината е много променена. Цветята са се сменили, сега едни са прецъфтяли, други сега нацъфтяли. Много са пораснали до неузнаваемост, божурите са в разцвета си, цветния храст в подножието на стълбите за втория етаж е отрупан с големи лилави цветове и има нужда от вързване нагоре. Всичко е по-слънчево, по-светло и по-зелено, отколкото някога сме го виждали.

alt


Битово почти сме уредени. Банята е напълно готова, използвахме я още предния път. А сега дори посрещаме първите си гости! Всъщност самото ни идване се дължи на това, че голямата ни дъщеря трябваше да се явява на едно състезание по математика в … Шумен. Като разбрахме къде ще е (Шумен е на 15 км от село), веднага се съгласихме Криси да запълни отбора. Няма значение бензина – каузата си заслужава, няма как! 🙂

И, хайде пак – две деца, багаж, дрехи, канарче – само че този път е добавено ставане в 6 ч, тръгване от Варна в 7 и 20, слаломиране по магистралата, подминавайки коли с други съученици и пристигане на нужното място в Шумен след по-малко от час. Децата влизат с бодра крачка на заколение, а ние заслужено се отдаваме на кафе, палачинки и други забавления. Минавайки покрай магазин за мебели, небрежно влизаме да разгледаме (да, бе, да, кого заблуждаваме). Резултатът – купуваме трапезарен разтегателен диван и едно легло с матрак, мъжа ми се качва в камиона до село, ние се мъкнем този път след тях, след изморителния край на изморителното състезание, заради което в 1 наобяд се чувствах като работила цяла седмица. И – понеже явно не й е стигнало – Криси кани семейството на един съученик на кафе на село, само за малко. Нищо по-лесно! Само малко повече бързане, лудо пазаруване (сама, с децата и канарчето), нервно изчакване да се вдигне бариерата на жп прелеза в Мадара (за да мине накрая само един мизерен локомотив, пфу), после скоростно опъване на тентата и привеждане в обитаем вид на мястото, до вазата с цветя на масата на двора… Вярно, имаше много игри на матрака със съученика и тригодишното му братче, футбол и показване на двора, беше забавно. Е, обядът ни беше в 17 ч, когато гостите си тръгнаха, но, както казах, беше дълъг ден. Разбира се, после пак имаме гости за вечеря, но тъй като точно това ни беше целта с къщата, хич нямаме право да се оплакваме. Както е казано – „Внимавай какво си пожелаваш, защото…” 

Поне все още ни остава неделята, в която бяхме решили да се наспим. Уви, хората на село спят бързо, стават рано и в 8 ч сутринта вече чукат на чужда врата. В случая – нашата. Групата косачи дошли по грешка пак у нас, вместо у приятелите ни и след шоковото събуждане бяхме дотук с излежаването. Не, наистина, кога ли ще свикнем? (Дали селото ни създава стрес или ние сами си го създаваме, а селото го омекотява, това е въпросът. Питам и отговор не искам)…

altПо някое време през следващата седмица майка ми и баща ми отиват пак да пръскат скъпоценните си асми (защото тази пролет тук се скъса да вали). Навръщане се обаждат, че ще минат през нас да ни донесат някои неща, които били набрали. Супер, първата ни био-продукция, напук на всички, които предвиждаха, че без редовно поливане нищо няма да излезе! Каква бе изненадата ми, когато видях в една купа малко черници, съвсем малко ягодки, буквално шест бобчета бакла и няколко стръка прецъфтяла целина!? Хм, хм, с тези темпове ще си възвърнем инвестицията чак следващия път, когато всички планети се подредят в една линия…

Към “Къща на село 6


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/



Къща на село 4

Към “Къща на село 3

Част 4: Първата ни нощ в къщата 


Оказа се, че само аз съм спала неспокойно, защото постоянно ставах да наглеждам децата, от отсрещната къща ми блестеше ярка светлина през прозорец, в бързината останал без перде, а едно куче не спря да лае някъде супер наблизо като за добре дошли. Затова пък сутринта се събуждаме от силно гърмене на музика и в просъница осъзнавам, че това е „Ако умра ил загина” (поздрав!), на която майсторите на съседа пригласят в 8:12ч (както невярващо фокусирах на дисплея на телефона си), отдавна започнали работа по зида на оградата му. Музиката продължи до два следобяд, като мина пълната гама знайни и незнайни фолк хитове по няколко пъти. Кошмар. Най-после настъпва тишина и последва спокойната част, за която всъщност се натискаме – чирикане на птички, тук-там измучаване на крава, далечно подвикване… Музикалният букет се възобновява вечерта с гостите на стопаните в съседния двор по случай първи май, като тук възрожденските парчета бяха по-малко, за сметка на механджийските класики. Ние в нашия двор, мъчейки се с импровизираното огнище от няколко тухли и дима от скарата, потропващи в такт с „Бяла роза” иззад оградата… – селска идилия!

Трябваше да постоим четири дена, за да успеем да се качим най-после на скалите, а и да установим, че камбанарията на загадъчната, стара църква, която от доста време се опитвам да открия, се вижда от собствения ни двор! Гледахме залеза, копахме и оградихме детска градинка (която така и остана незасята, въпреки амбициозно приготвените от Криса девет вида семена за плодове и зеленчуци), изхвърлихме тонове боклуци, спазарихме и наредихме в мазата няколко кубика дърва, вечеряхме с приятелите си, търсихме обхват на телефоните си, но скоро не се сещахме къде сме ги хвърлили и въобще – прекарвахме си страхотно.

altА децата? Децата в началото се чувстваха нервни от липсата на телевизор и компютър, разхождаха се като зверчета в клетка и хленчеха, че им е скучно. Постепенно се заиграха на двора, голямата четеше часове наред на един стар матрак под тентата, а малката не остави и едно неоткъснато лале в градината, като постоянно питаше дали може да откъсне ей онази роза – голяма пъпка на божур, която до вечерта разцъфна. Играеха си заедно, играеха си по отделно, бърбореха и скачаха по матрака, тихо си шепнеха в някакви свои сценки и шумно се караха за камъчета и семки. Разбира се, дрехите им се запазват чисти за време, по-кратко отколкото да кажа: „И внимавайте да не се…” – и толкова. Но пък на кого му пука?…

Въпреки хаоса, нещата лека-полека се подреждат, заедно с плочките на пода в кухнята. Започваме да намираме приборите когато ни трябват, приготвянето на храната влезе в график и имаме почти всички удобства (даже картофобелачка). Най-много ни липсва бърз интернет, най-малко – телевизор. Но тези неща наистина губят важността си на село, близо до земята, близо до водата…

Запознахме се с бай Станчо, който има парник и при когото редовно ходим да купуваме разсад за розови домати и краставици „Гергана”, които тъпчем в колата за вилите на бащите ни в града и малко за нас… Запознахме се с дърводелеца Марчо, който ходи по градски облечен с риза и елече, но е много добър майстор, на когото поръчахме да ни направи нова дограма… Запознахме се със съседите до нас, леля Дора е пенсиониран музикален педагог и учи деца да свирят на пиано в Шумен, а дядо Боже (както тя нарича мъжа си Божидар) два пъти къса цели клонки с почти узрели череши и ги подава на децата през оградата и един път лично дойде да върне топката им, вместо да я подхвърли през зида…

Хората са страхотни, майсторите действат, но ние вече започваме да си мечтаем за малко усамотение и спокойствие. Искаме къщата да се опразни от чужди хора, да заключим входната порта и да се правим, че ни няма, ако някой приятелски започне пак да вика пред нея… Дали ще стане или просто ще свикнем с начина на живот тук?

Към “Къща на село 5


“И хората ще започнат един на друг да си помагат. Тогава човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие.” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/




Къща на село 3

Към “Къща на село 2

Част 3: Как (бързо) стана всичко


И така, още в деня, в който огледахме всички имоти, се върнахме в „нашата къща” и си стиснахме ръцете с леля Калина и сина й. Разбрахме се кога ще подпишем предварителния договор, разбрахме се датата на сделката да е точно месец след него, разбрахме се, че ние ще обикаляме за документите (институциите в Каспичан и Нови пазар скоро ни станаха близки) и зачакахме. Първо, разбира се, трябваше да се продаде апартамента ни във Варна. Мъжът ми много се притесняваше ще стане ли навреме. Напразно. Като съдех по развитието на нещата досега, аз бях напълно спокойна и за това.

Както очаквах, самата сделка мина като на шега. Сигурна съм, че ще запомним как единия ден във Варна си продадохме апартамента, а на следващия ден в Нови пазар купихме къщата. Тук няма шега, доказват го документите, в два поредни дни на април 2012-та. Ангелски игри, а? 🙂

altПосле лекотата на работата продължи. Бащите ни вече се бяха погрижили за лозето и асмите, които имаха нужда от подрязване по-рано, бяхме ходили с леличката, когато тя все още ни беше домакиня. Вече като си взехме ключовете, с мъжа ми започнахме да се чудим какво, колко, кога… Баща ми прекъсна това с едно обаждане, че отива за няколко дена. Ура! И като се метна, за нула време с майстори събори едната вътрешна стена и отвори врата, която води до помощните помещения отзад , за да започнат работа по банята. Много по-скоро, отколкото въобще си бяхме представяли, имахме оборудвана баня, тоалетна и разчистена кухня, която иначе беше почти непроходим зимник. Майстори работеха по септичната яма, други копаеха лозето, окопаваха и измазваха овошките, а ние садяхме. Посадихме лук, чесън, грах, бакла, дори царевица, картофи и малко цветя. Разбира се, садихме съвсем аматьорската, като се надявахме нещата да поникнат и растат пак като на шега, както всичко по къщата досега.

Ето че наближава деня, в който за първи път ще останем да спим в новата си къща. Използваме идващите четири почивни дни, за да се нанесем напълно. За целта започваме да планираме какво ще ни трябва и да уговаряме за уречения ден сутринта за Варна камион, който да мине през няколко места в града и да събере легла, матраци, пералня, печка и други по-едри неща. Мъжа ми тръгва с него, като за мен остава лесната задача да побера в колата две деца, багаж като за почивка (т.е. всичко, до сешоара и гърнето за всеки случай), купища чаршафи, завивки и пердета, множество купени хаотично инструменти, започващи от гвоздеи и свински опашки и стигащи до две брадви(!), всякаква кухненска посуда, хранителни продукти за няколко седмици, и накрая, о, Господи, клетката с канарчето, и да пристигна преди камиона, за да отключа къщата и да го посрещна! Нищо работа като за мен, дори и когато не съм съвсем във форма (бях на концерт предната вечер, няколко бири и доста късно лягане, нали).

alt

Така или иначе, някак се справям почти в график, пристигам с децата и ето я и нея. Къщата. Ето го хубавото предно дворче, ето ги неземните скали отсреща, ето ги майсторите за банята и купищата работа, която ни очаква в близките дни. Селото е оживено, за хората там празниците са закон, пък и почти от всяка къща се чуват ремонтни дейности, като при нас. Пролетен ентусиазъм, гарниран с оглушително звучащите отнякъде евъргрийни на старата градска песен, които тепърва ни предстои да заучаваме в детайли. Докато мъжа ми се разправя с майсторите, които говорят почти неразбираемо, затова пък енергично, а децата се мотаят в предното дворче, аз започвам да оправям спалните, тъй като в момента ми е най-важно да има къде да сложа чаветата вечерта да спят. Оказва се, че матраците са прекалено високи за тези стари легла (мда, сега разбрахме, че е трябвало да купим дюшеци) и, след като бях изчистила стъклата, бях облизала всички паяжини от стените и таваните, както и всичко от пода с прахосмукачка, майсторът се качва горе и започва да ремонтира леглата на място сред дъжд от трески. Накрая, след много чистения и намествания, най-после измивам дъсчения под с препарат, застилам леглата с чисти чаршафи и завивки, забучвам нощната лампичка със Спондж Боб в контакта и доволно затварям вратата, за да се захвана със следващата неотложна задача, като например да наготвя, защото децата, от скука и/или от чистия въздух огладняват далеч по-често…

През цялото време длъгнестият майстор с големи очила и рошава, прошарена коса ме пита къде са му видийките (все още не знам какво, по дяволите, е това), къде баща ми е оставил флекса, имаме ли ролетка и разни такива, водещи до все по-голямото ми раздразнение… Аз се чувствам доста дезориентирана и все питам мъжа ми къде е малкото дете, как може да не е видял къде е отишло, но най-трудно за свикване е, че през половин час някой съсед вика на портата „Алоу” …! Явно сме сензацията на селото, новината се разпростира като пожар и по-смелите направо идват да ни видят с очите си. Извървя се кой ли не, половината търсят нас, половината търсят майсторите ни, една леличка влиза направо и в отговор на учудения ми поздрав казва: „Аз бях много близка с Калинка, даже плаках, като си отиде на Шумен, на, затова така си влизам като у дома. Хайде да ви водя на чешмата за вода”. Друг един чичо дръпна далеч пред другите, като извика: „Зафоу!” (явно се е запознал с баща ми по времето, когато той е избивал вратата в каменна стена и е завързвал странни приятелства.) Та този чичо си искаше обратно „реголвачките”, които накрая се оказаха едни прости прави лопати…  По едно време мъжа ми казва, че се уговорил през оградата със съседа, който гледа телета, и отива да купи от него сирене и мляко, като пренебрегва довода ми, че имаме и от двете, защото „вече бил обещал”. Сиренето се оказва почти кашкавал и едно от най-вкусните подобни неща, които сме яли. На тръгване искаме да си купим за града, но разбира се, няма повече, защото кравата скоро щяла да ражда, а и тъкмо били приготвили три килограма за дъщеря си. Такива едни, мили селски неща…


/Към “Къща на село 4“/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 2

(към Къща на село 1)


 Част 2: Първа среща


И така, дойде денят на първата среща между нас и къщата. Между нас и до този момент все още неясната мечта.

Така попаднахме едва за втори път в село Кюлевча. На 80 км от Варна, то е само на няколко километра след края на магистралата (Хемус). Стига се лесно, кара се бързо, безопасно и икономично. Самото село е добре защитено от скалите, усещането е силно духовно, въздухът е наситен с добра енергия… Светло е. В началото на март, за разлика от града, тук има доста сняг. Води ни собственичката, леля Калина. След последния завой познавам зелената ограда от снимките и изпитвам усещане, сякаш си идвам у дома. Странно е.

alt

Влизаме в двора и с мъжа ми се споглеждаме – вече знаем. Това е тя. (После разгледахме още няколко къщи и имота в селото, разбира се, но знаете с какви очи гледате другите, когато вече сте избрали със сърцето си).  Къщата е прекрасна. Здрава, стабилна, с основи от ръчно дялани масивни камъни. Строена е от бащата на леля Калина и е …ами, истинска. Покривът е наред, в стаите почти няма влага, въпреки че не е влизано особено през последните четири години, дограмата е стара и май само тя има нужда от смяна, има стабилни легла, красиви скринове и дори кукли, наредени на едно малко легълце. Само трябва да измислим къде и как да направим баня и тоалетна вътре.

Дворът… Дворът е приказка, мечта. Под преспичките на предното дворче се виждат зелените туфички на напъпващите кокичета и нарциси, пълно е с добре зазимени рози, голям трендафилов храст е разперил клонки над вратата, предвещаващ страхотни цветове и аромат. Казаха ни, че покрай външния дувар под снега има много здравец, а отгоре има огромна асма. Пейката беше счупена, но, уверявам ви, видях компанията ни покрай масата в лятна вечер, под фенерите, закачени на асмата, похапващи и пийващи с приятели, а наоколо децата играят под разнасящия се упойващ аромат на розите… Видях го! Искам го!

И така, вече бяхме пленени. Оказа се, обаче, че най-ценното на цялото място (общо почти два декара), са многобройните плодни дръвчета в задния двор, даващи богата реколта. Дрян, праскови, кайсии, ябълки, сливи, дори благородната черница. В двора има задължителния за благосъстоянието и благоденствието на стопанството орех, и дори – дръжте се сега – липа, ура, която нямам търпение да цъфне. Леличката ни обясни, че под мястото има богати подпочвени води, затова всичко цъфти и вързва почти без допълнителни грижи. От приятелите си знаехме, че районът е плодороден и благодатен, тя също го потвърди. Отглеждали са какви ли не зеленчуци, правили са вино дори от касис, навсякъде из двора имало подправки, които ще видим напролет, а под овошките било пълно с ягоди. О, благодаря ти, природо! Благодаря ви, мили хора, че така добре сте се грижили за отредените да станат наши къща и градина.

Ето как нашите ангели ни доведоха на точното място с точната къща и точните хора. Всичко, което ние трябваше да направим, е да им се доверим. За мен беше от голямо значение какви са били хората, от което поемаме всичко. Е, те са съвестни, работливи, много добри стопани, с добри отношения със съседите и съселяните си, точно за каквито си мечтаехме. Леля Калина срещна един съсед на улицата и се разговориха как той трябва да й върне книга за Цар Симеон. За книжни маниаци като нас това беше още един знак, макар и вече да нямахме нужда от него.

Защо продават къщата си на село ли? Прозаично е – те са вече доста възрастни, децата и внуците им живеят далече от Шумен и нямат сили да гледат как бащината им къща се руши, уви. Видно е, че не им е лесно да се разделят с нея… Що се отнася до нас, винаги са добре дошли!

/към Къща на село 3/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/


Къща на село 1


Част 1: Как въобще ни хрумна?


В началото всичко започна приказно – чрез един сън, упорито явяващ се на мъжа ми. Сън за бабината му селска къща, окъпана в слънце, за големите, отрупани с плод градини, за плитките с лук и коритата със стар боб… За безгрижните му дълги лета, прекарани с още двайсетина деца в околностите на селото, за безкрайните им приключения. За гръмкото му според мен твърдение, че тези лета са го формирали като личност… Е, кой не иска да даде това и на своите деца?!

А сега да се върнем в реалността – ние сме семейство с две деца, винаги живяло в града. Едното ходи на детска градина, другото на училище, бащата на работа и само аз – майката – имам известна свобода. /Колко голяма е тя може да ви каже само майка на две малки деца;)/

Та, този сън продължаваше да се явява на мъжа ми периодично, той ми го споделяше, наред със задълбочаващото се усещане, че една къща на село би била, освен пристан от напрегнатия градски живот, и инвестиция в здравословното ни хранене чрез отглеждане на домашни зеленчуци и плодове. Също така трябваше да е по-далеч и по-високо от нашето нулево надморско равнище във Варна сега (не само заради въздуха, но и за всеки случай, нали:). Но, за да не ни е скучно и да имаме някаква връзка с мястото, щеше да е хубаво да имаме някакви познати в селото. Мое изискване също беше наблизо да има вода. Да е хубаво, голямо и чисто село, доброто излъчване е задължително, а усещането ни там – много важно.

Всичко това ни се избистряше постепенно, в продължение на месеци, къде съзнателно, къде мечтателно, и така…

До момента, в който близки приятели ни поканиха в тяхното село Кюлевча, близо до Шумен, точно под изумителните, енергийни Мадарски скали! Само едно нощуване, само едно изкачване на високото, само един поглед към просторната равнина, осеяна с нивички, пътчета, жп линии и малкия, красив язовир на селото, само едно докосване до интригуващия обичай който се изкачи на скалите да прави пирамидки от камъчета, ни плениха. Само една нощ.


alt

Гледката от скалите над селото. Вляво се вижда язовира, в далечината е Шумен,  а вдясно – Мадарският конник


Вече знаехме, че това е нашето място и че това са нашите хора. Остана ни да чакаме съдбата и синхронността да свършат своята работа:)

Трябва да признаем, че те ни дадоха известно време да узреем съвсем за идеята. Помогнаха ни да сме убедителни пред родителите си, които ни бяха оставили малко апартаментче, че инвестицията в селска къща с голяма градина далеч надминава вземането на малък наем от тухлена кутийка в града. Накараха ни да проверяваме от време на време обявите за имоти в селото, за да попаднем на къщата, която ни остави с най-добро чувство засега. Помогнаха ни да проведем няколко разговора със сина на възрастните собственици и ни осигуриха спокойствието никой да не ни пипа къщата през зимата.

И така, дойде денят на срещата между нас и нея. Между нас и до този момент все още неясната мечта.


/Към Къща на село 2/


“Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява” /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/