Проект “Най-щастливото дете на България”

alt

Научих за проекта „Най-щастливото дете на България” от едно прекрасно интервю с Вероника Александрова, на което попаднах. Тя е човекът в основата на проекта и на събитието, с което ще се сложи официално началото му у нас – срещата със световноизвестния автор на книги за бебета и деца, педиатърът, наричан „Новият д-р Спок”, а именно д-р Харви Карп.

Интервюто много ми хареса и ме заинтригува, разгледах сайта на проекта, купих си една от книгите на д-р Карп – „Най-щастливото дете”, почти я прочетох и реших, че бих искала и аз да се включа, пък дори и само като медиен партньор чрез блога си.

Книгата „Най-щастливото дете” е забавна, написана с много любов към малките ни „неандерталци” (така д-р Карп нарича прохождащите деца от 1 до 4 годинки) и пропита с искрена симпатия към нас, многострадалните им родители.

{Тук ми се иска да отваря една скоба: И на предната, и на задната корица на красивото издание на Сиела се използва само израза „малкото дете”, а вътре веднага се разбира, че става дума конкретно за прохождащо дете, или toddler в оригинал, т.е. на възраст точно между 1 и 4 годинки. Моите деца са на 6 и на 10, аз така или иначе бих си купила книгата от професионален интерес. Но ми се струва, че някои други такива родители биха останали излъгани или поне изненадани от факта. Убедена съм, че качествените книги като тази нямат нужда от подобни маркетингови трикове, за да са купувани, полезни и ценени. Защото дори и така, дори и след като авторът препоръчва да започнем с предлаганите методи, когато детето ни е едва на девет месеца, ето какво също казва: „Но дори да стартирате години по-късно, обещавам ви, че съветите в „Най-щастливото дете” ще ви бъдат от полза всеки Божи ден – далеч след като то навърши четири години. Всъщност, често родителския коментар е, че тези умения са подобрили връзката с по-големите им деца, с шефовете им, със съседите… та дори със собствените им родители”. Ето това, бих казала, е един чудесен цитат за задна корица!:). Затварям скобата}

Та, така! На базата на дългогодишния си опит като педиатър, д-р Карп е систематизирал няколко чудни техники за увеличаване търпението и сговорчивостта на малкото си дете. Да намалите рязко честотата и силата на нервните му изблици и тръшкания, да подобрите комуникацията си с него, да насърчавате доброто му поведение и като цяло да използвате интелигентни начини за решаване на искрените му проблеми.

Е, добре, аз лично го изпробвах върху голямата ми, вече десетгодишна/!/, дъщеря, която е зодия Риби и която наричаме Кралица на драмата заради неизменно дълбоките й емоции, заради театралните й кризи и светкавично избухване в крокодилски плач по няколко пъти на ден, до ден днешен (да, благодаря за съчувствието, има защо, благодаря!). Та, изпробвах върху нея предлаганото от д-р Карп „Правило на ресторантите” – повтаряне на чувствата на раздразнения човек така, както в ресторантите повтарят поръчката ни – и , о, чудо!, тя се успокои веднага и продължи буйната игра със сестра си. Не, че не съм го срещала и чувала досега, но тук е супер описано, с много примери, указания за търпение и насърчения.


altalt

                                        Моите неандерталки!                                       

                                                    Сн. Кристина Стамболийска


„Децата, чиито чувства са признавани с любов през ранното детство, израстват емоционално незасегнати. Те знаят как да помолят приятелите си за помощ и как да дадат рамо на други, които се нуждаят от това. Те търсят здравословни лични взаимоотношения, избягват хората с агресивни наклонности и си избират довереници, които реагират с мисъл и доброта”. Струва ми се, че моите родители са ми дали това, но дали може да се каже същото за учудващо много зрели хора от обкръжението ни? А дали те го дават на своите деца? И аз искрено искам това за децата си!

Затова ще чета книгата и ще се опитвам да спазвам препоръките в нея, за които автора казва, че се усвояват трайно само за една-две седмици. Затова пиша тук, за да насърча и вас да се запознаете и включите в проекта, да се срещнете с д-р Харп в София на 1 юни и да си живеете щастливи и честити с прекрасните си подрастващи деца!


Послепис: Ами да, ще ви напиша какво каза същата ми тази голяма дъщеря-умница, като ме гледаше да чета книгата: „Мамо, хубава ли е тази книга? Моля те, като я прочетеш, опитай се да оправиш кавгите между мен и Маги. За да имаш щастливи деца… И забогатей малко. За да имаш наистина щастливи деца!”

Това мисля да го оставя без коментар. Ха. Ха.


Открит урок по безопасен интернет

В седмицата на безопасния интернет за деца Фондация „БГ сайт” проведе открит урок в рамките на кампанията си „Сърфирам безопасно” в училището на дъщеря ми – 7-мо СОУ „Найден Геров”, Варна. Това е информационна кампания, насочена към децата между 1 и 4 клас, техните родители и учители. Изборът на училище не бе случаен, разбира се, като свръзката логично бях аз. Инициатор бе чудесната Жюстин Томс в качеството си на основен двигател на фондацията, а основен спонсор – Алфа Банк.

В актовата зала на училището, пред около 60-70 деца наведнъж, Жюстин и двете млади дами, представители на спонсора, дошли специално за това от София, проведоха три последователни открити урока в следния формат – след влизането на децата и укротяването им по местата следва представяне на гостите и темата. После се пуска 20-минутно филмче за ежедневието на един петокласник и как той се справя с компютъра. Накрая идва повтаряне на най-важните правила от филмчето и кратка дискусия с децата по въпроса.


alt


Училището ни не е безразлично към темата, понеже психоложката г-жа Банова е разработила проект точно по безопасно използване на интернет още преди няколко години. Така още на първата родителска среща родителите на първокласници получават диск с указания и книгоразделител с правилата.

Въпреки това, второкласниците от първите два „урока” не бяха съвсем наясно с темата и мисля, че научиха доста полезни неща. Филмчето, подготвено от Фондацията, започва с близък кадър на боси крачка с мърдащи пръстчета на симпатичния лирически герой Илия. Децата неизбежно избухват във весел смях и после лесно възприемат важните интернет правила от рода на използване на компютъра не повече от час на ден, пазене на всички пароли и лични данни в тайна, освен от родителите, избягване на качване на собствени снимки, никакви контакти с и мейли от непознати и т.н. Третокласниците вече бяха доста по в час и с тях се получи много интересна дискусия, като всеки искаше да каже мнение и да даде личен пример.


alt


Въпреки че Жюстин проведе цели три последователни урока, от събитието успяха да се възползват само вторите и половината от третите класове. Интересът беше голям, отношението на училището в лицето на директорката към гостите и темата – топло, а забавлението на децата – голямо. Накрая всички получиха красиви шарени книжки с ясно описаните и лесно запомнящи се правила, а от Алфа Банк им раздадоха страхотни подаръчета – малки цветни моливи в дървена кутийка също с формата на молив.


alt


Благодарим и успех, винаги сме насреща за помощ и подкрепа! Интернет може да бъде прекрасно място и за деца, стига да се ползва умерено, разумно и под любяща родителска опека…



Законът за образованието и зам.-министър Дамянова

 

През последните месеци съм инвестирала достатъчно от своето време и внимание върху дебатите по повод закона за образованието. Също и към изказванията, публичните изяви и интервютата на правителствения флагман по темата – заместник-министъра на образованието г-жа Милена Дамянова. /най-скорошни предавания по темата вижте тук и тук/. Обсъждали сме го в групата “Новите деца и образованието“, чийто създател и модератор съм, събирала съм лични мнения на родители и учители, чела съм и съм гледала много, обмисляла съм и съм съпоставяла с личния си опит. Затова се чувствам в правото си да кажа, че съм дълбоко несъгласна със задължителния елемент от закона. Не с целия закон, а с частта за задължителното влизане в системата на 4 години, задължителното училищно и градинско, т.е. държавно образование и попадането извън закона на всички не-училищни форми на обучение. Не съм съгласна в 21-ви век всички да се подкарват към кошарата (дори и кошарата да беше прекрасна, а тя далеч не е) без право на никакъв личен избор. Това не е цивилизовано и съвременно.

Но това, което най не разбирам тук е, откъде човек без личен опит с децата (според публичната информация), като г-жа Дамянова, намира сили и смелост да звучи толкова убедено, категорично, не рядко и арогантно.

Например, аз имам две момиченца и често казвам, че не знам как се гледат момченца. Не разбирам от физиологията им, психиката им е друга, трудно ми е да им избирам подходящи подаръци и т.н. Та, все едно аз да се изправя пред една майка на момченце и да започна да й говоря какво е най-добре за нейното момче. Като аз съм на овластена позиция и ако тя не е съгласна с мен, просто я глобявам и това е. Това прави Милена Дамянова с този закон. Това не е диалог. Това е налагане на политическата воля над волята на народа без право на разискване, без приемане на логични разсъждения и лични предпочитания. Защото въпреки всички диалози, диспути и дебати, никое от предложенията на родители, неправителствени фондации и сдружения не е взето под внимание в гласувания вече два пъти закон.

Накрая на всеки мислещ човек му става ясно, че законът, с всичките му рестрикции, се налага чрез политически натиск, по някаква по-висша препоръка, която не може да се избегне. И заместник-министър Дамянова е само един инструмент за налагането му, човекът „хвърлен” на гневните и аргументирани родители. Но фактът, че няма свои собствени деца, заедно с логичната й незапознатост с тези, родени след 2000-ната година, не помага на мисията й. Никак не помага. Олекотява я, прави я да изглежда още по-безпомощна и смешна. Единственото, с което донякъде я оправдавам, е, че тя не разбира. Лесно е да си убеден, когато не разбираш. Не е правилно, не е интелигентно, но е лесно.

 

alt

Уважавай съществуващото или очаквай съпротива


Съвсем не искам да звуча грубо или дискриминационно. Също както не искам да се постъпва грубо и дискриминационно с мен, семейството и децата ми. Щях да съм пределно далеч от това да се меся в живота на Милена Дамянова, ако тя и законите, които така агресивно налага, не бяха опасно близо до нежелана намеса в моя.

Писала съм за идентично желаещия да заробва нормалните семейства Закон за детето два пъти, тук и тук. Има много по-брутални коментари по темата като този, който дори сравнява сегашната политика на управниците ни с политиката на Хитлер. А най-новата информация за слагане на чипове на българите още от тази 2013-та година, достоверна или не, е просто умопомрачителна. “Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях.” Мислите, че няма да го приемат? Нима не знаете, че това вече се прилага у нас спрямо родителите, които отказват за ваксинират децата си от мига на раждането им и въобще?

Дано всички ние – политици и граждани – намерим сили, достойноство и мъдрост да приемаме такива закони, които се градят на искрена загриженост и любов към децата ни и към добруването и хармонията на семействата им. Не на икономически показатели, на вътрешна междуетническа политика и други такива фактори. А на искрена загриженост и любов към всички прекрасни български деца. Защото те го заслужават!

Ъпдейт от началото на февруари: Депутатите все пак са приели известни компромиси след множеството протести и родителски несъгласия. Допуска се домашното обучение по утвърдени държавни стандарти, допуска се и полудневна забавачка по избор на родителите. Частните детски градини и училища също ще получават държавна субсидия. Статията, от която гледам, е тук.

В друга статия се твърди, че “10 милиона лева за частните училища се планират всяка година в бюджета, но никога не са стигали до получателя, защото остават за премии за чиновници и учители”. Скандално, ако е вярно, да?

Но основната причина за въвеждане на задължително училище от 4 годишни е обяснена в следната статия, а именно: “По данни на синдиката над 15% от ромските ученици отпадат от образователната система след начален етап, но по-големият проблем е броят на необхванатите роми, който е застрашителен.” Какво може да се направи? Не стадно подкарване на всички към училище, а: “… изработване на ромски стандарт в образователната система с олекотен режим на присъствие и оценяване, който да помогне на ромските ученици и спре дискриминацията към българските деца и ученици”, предложено от КТ “Подкрепа”.

Когато има желание, се намира и начин.

Въпросът е имат ли желание /и изгода/ уважаемите ни политици?


Интервю с родителите

Може да сте чували за една европейска програма, по която предстои децата да се обучават в училище, наречена “Система за кариерно развитие в училищното образование”. Под егидата на МОН, на Европейския социален фонд и т.н. Та, от училище дали на третокласниците по един въпросник, който детето трябва да попълни вкъщи, питайки родителите си. По същество – нищо лошо. Но вижте нашите отговори… Направих таблица за по-прегледно, а по-долу е снимката на оригинала.


alt


Значи, моите отговори че са зле от тяхна гледна точка, зле са, това е ясно. /В крайна сметка – вижте въпросите!…/ Но отговорите на баща й ме разсмяха до сълзи!

За нейните кичури и опашки да не говорим!

Дали въпросникът ще им е от особена полза?!


alt


Пожелавам успех на програмата, дано кариерното ориентиране е успешно – ако не за децата, то поне за родителите!


Законът за детето – дали…? Дано!

  Напоследък нещо много се натягам, та отидох и на организираните от Националната мрежа за децата (НМД) обсъждания на проекта за нов Закон за детето, по-точно на това във Варна. Присъстваха основно хора от фондации, асоциации и други НПО-та, държавни институции, общини, агенции и т.н. Много от тях бяха  дошли специално за целта от Добрич, Шумен, Разград, Антоново, Търговище, дори Русе. Но нито един свободен електрон като мен. Представих се като майка, активист и независим интернет журналист и май ми се зарадваха (а може само да са се смеели).

 

alt
Георги Богданов от НМД беше чудесен
 
 

 

   Иначе, поздравления за НМД за усилията, които полагат в посока чуване гласа на всеки, който има какво да каже по темата. Както и за това, че са се ‘преборили’ в проекта на закона да присъства термина „позитивно родителство”, като една бяла лястовица. Някои досегашни забележки авторите на закона са приели, много не са. Хубавото е, че хората в залата днес бяха много активни, всички професионалисти в областта си, всички сблъскващи се със случаи всеки ден. Например хората от социални грижи (вече май се казва Дирекция „Социална подкрепа”) директно отсичаха след изчитането на предложение за някой член – „Това няма как да стане и ще ви кажа защо”. А основната разлика със стария закон е още в името – вместо Закон за закрила на детето става само Закон за детето, като акцент са всички деца, не само тези в риск или имащи специални образователни потребности. Много внимание е обърнато на осиновяванията, на децата на разделените родители, на децата с увреждания… За първи път са засегнати деца на чужденци, също като по чудо е предвидено в някои случаи да има тежест мнението на самото дете. Всичко това е добре, стига да се отбележи в закона и правилника наистина коректно. И – разбира се – после да се спазва. 
   И все пак, всички тези хора бяха от системата. Явно само за мен там бе непонятно как в проект за закон, който се обсъжда в края на 2011та, а ще влезе в сила през 2013та година, все още присъстват подобни текстове: „Чл. 28. (1) Всяко дете има право на безплатни задължителни имунизации и профилактични прегледи при условията и по реда, определени в Закона за здравето. (2) Родителите и лицата, които полагат грижи за детето, както и личният лекар на детето, следят за провеждането на задължителните имунизации и профилактични прегледи на детето.”
   Значи хем има право, хем е задължително, така ли? И докога с тези задължителни имунизации?! Също както и правото на задължително училищно образование тук: „Чл. 34. (1) Детето има право на предучилищно и училищно образование. Това право се осъществява при условия и по ред, определени в Закона за народната просвета. (2) Предучилищното образование е задължително за дете, навършило 5 години. Училищното образование е задължително за дете, навършило 7 години и продължава до навършване на 16 години.” А какво да кажем за множеството алтернативни методи на образование, освен училищното?
   Като изказвах тези си съображения – до кога думата „задължително” ще фигурира в закон, и то точно за детето; че всяко семейство има право да определя за децата си дали да им слага ваксини или да ги обучава у дома; колкото и малко да са семействата, направили този избор, не е редно те да са извън закона – с разбиране и кимане гледаше …само една жена. Останалите почти не схванаха за какво им говоря и побързаха да се върнат към приемните семейства…
   Този текст може да стане доста дълъг, но няма смисъл да продължавам. За децата се мисли и работи отговорно. Би ми се искало да е и по-съвременно, по-гъвкаво и не толкова институционално. Явно инерцията в законодателната система е голяма. И все пак – аз ще изпратя съображенията си на НМД писмено и ще пожелая на авторите на закона справедливост, отговорност и успех.
  
   Защото децата ни го заслужават!
 
 

Домашното образование и сем. Лъвлейс

 

   Сандра и Кърт Лъвлейс са американци, едни от първите, които не са се съгласили да дадат децата си в обществено училище. Това в Щатите се случва преди почти 20 години – през 1993та. От тогава много неща са се променили, но и много … не са.

 

alt

 

    Двамата са усмихнати, положителни, земни и със страхотно чувство за хумор. Днес живеят в Прага и незнайно как (за мен) са се озовали на среща с нас във Варна. Първо ни разказаха историята си и как е започнало всичко. Запознават се в университета, придобиват магистърски степени (а Кърт – и докторска) и после и двамата работят 6 години като… учители в обществено училище. Точно това им дава познанието, необходимо, за да решат, че не това искат за своите деца. Въпреки че си мислят, че това ще е доживотната им кариера, през цялото време не са доволни – казват, че учителите просто едва имат време действително да учат децата от всичката бюрокрация, административни задължения и бумащина. Затова избягват от системата в Европа, там зачеват първата си дъщеря, връщат се в Америка и започват нелекия си път на пионери на домашното образование.

   Имат резерви към наложилия се термин “home schooling”, заради налагащата се асоциация с училището – четвъртита сграда, подобна на затвор, унифицираща характери, начин на мислене и бълваща ‘послушни’ граждани. Казват, че домашното образование става в среда на обич и подкрепа. Затова термина не им харесва. Казват, че да учиш децата си вкъщи означава във всяка дейност да виждаш възможност – докато готвите заедно да учите дробите, докато пътувате да учите география, докато пазарувате учите аритметика и т.н., примерите са безкрайни. Преди време Кърт отива да работи в Австралия и цялото семейство отива с него. Децата цяла година преди това са учили за Австралия и когато отиват, “вземат училището със себе си”. Друго забавно е, че почивният им от учене ден е бил през седмицата, че като почнат да учат по един предмет не се ограничават да го правят в рамките на един час или един ден и т.н. – примерите за гъвкавост и пригоденост на програмата към конкретното дете са много. Казват, че най-важното е още в началото да седнеш и да напишеш какво точно искаш да дадеш на детето си, какъв човек искаш да стане и кой вид образование ще е в състояние да постигне тези цели. “Писмената форма много помага – и когато трябва да защитиш решението си пред другите, и когато ти самия имаш нужда от мотивация в труден час”.

   Казват, че домашното образование е начин на живот и са прави. Самите те като родители са се развили и израснали, учейки децата си. На въпрос как се справят други родители, които не са били учители, отговорът беше, че най-добрите родители, обучаващи децата си у дома, дори не са завършили колеж. Това, че те двамата са били учители от системата, само е затруднило работата им у дома.

   Различните Щати имат различни образователни изисквания и програми, но обучаващите се у дома гледат на тях като на минимални стандарти. Казвали са на училищните власти, че покриват всичко това, но не се ограничават с него. Добре звучи, а?

   Казаха:”Ще ви покажем визитната си картичка” и пуснаха да разгледаме… снимката на семейството им. И двете им дъщери са влезли в университет /”нямаме никаква причина да не я приемем” са били думите на изпитващия/, а сега и внуците им се обучават у дома. 

   Не им е било лесно, разбира се. Имало я е първоначалната съпротива от близките, опасността децата им да станат аутсайдери, бунтът в тийнейджърските им години (“не особено голям, тъй като не може да ти липсва нещо, което не познаваш”), прокарване на условия и закони за домашното образование – нещо подобно на това, през което минават сега семействата в България. 

 

alt

 

 

   На срещата присъстваха и председателят на Асоциацията на домашното образование в България – Петър Порумбачанов /на снимката най в ляво/, заедно с най-големия си син. Семейството има общо четири деца и всички се обучават у дома! Също и жената, която ни превеждаше – Петя – тя също имала четири деца, които обучавала у дома! Изумително, а?

   Петър каза: “Основното е да усетиш силната страна у децата си и да я стимулираш. Да ги научиш да обичат да учат, останалото е лесно”.

   Силно съм впечатлена от тях, въпреки че аз лично имам известни резерви към цялата работа… Не по отношение на училищните недостатъци в България, разбира се. Те са прекалено много и стават дори още повече, съотнесени към времето и годината, в които живеем.  А по отношение на отдадеността на поне единия родител изцяло на децата. Без лични амбиции, без възможност за собствено занимание, без особена възможност за общуване в различен обществен или колегиален кръг. Ако щете – без възможност да се отдаде на повече деца, не само на своите. И още много, но, както казва Петър в това страхотно интервю: “Хубавите неща са трудни, затова са хубави”. За съжаление не остана време да обсъдим това с Линда и Кърт, както и с българските родители. Поне имаше време да се снимаме заедно:)

 

alt

 

   Така или иначе, темата е сериозна, многообхватна и съвсем индивидуална. Но определено си заслужава човек да се замисли, нали? 

 

Страница на Сандра и Кърт Лъвлейс: www.lifeworkforum.org

Страница на Асоциацията за домашно образование:     www.homeschoolingbg.com

Страницата на Василена с пост по темата: www.blizodobebeto.com/2010/02/15/homeschooling/

 

 

“От майките за майките”

 

  Този уикенд се проведе заключителният семинар по проект “От майките за майките” на Фондация “Децата на бъдещето” в с.Николаевка, на 30 км от Варна. В къща, същата като родната на Петър Дънов, градена през последните години чрез доброволни дарения и труд. Къщата е прекрасна, на красив хълм със страхотна гледка!

 

 

 

 

 

 

  Пристигнахме сутринта с микробус, но до обяд дойдоха още хора с коли. Слънцето печеше като за последно (буквално, днес и при нас вали). По едно време имаше толкова много деца на двора, че на всяка крачка прескачахме по някое:) Докато те играеха и рисуваха на одеала на тревата под надзора на момичета от фондацията, ние се събрахме вътре за занимание по проекта. Там сем. Христови ни запознаха с работата по него, която течеше през последните пет месеца. Най-общо събиране на майки, родители, съмишленици, “серия от надграждащи семинари и практикуми за устойчиви умения на съвременните родители в хармония с потребностите на новите поколения”. Разказаха какво са правили досега, показаха снимки, благодариха на хората, оказали помощ и подкрепа. Казаха, че за тяхна радост, на всяка среща идвали почти изцяло нови хора, както и сега. Говори Павлина – леличката, която живее и поддържа къщата; говори Павлина – директорката на училището в селото (което се казва ‘Христо Ботев’); говори Боряна – консултант по кърмене; говори леля Ани – автор на книжка с детски стихове, приказки, песнички и рисунки… Имаше хора, които се занимават с йога за деца, с психология и детско куклено ателие, с рехабилитация и т.н. Имаше едно дете, за което майка му каза, че й говори и разказва за абсолютно всичко и което тя попита, като ме посочи: ‘Дари, я кажи тази майка какъв цвят е?’ То ме погледна бегло, докато правеше шпагати и подхвърли ‘жълт’. Аз се окопитих и й посочих мотаещата се наоколо Мага – ‘А това дете?’. ‘Бяло. Ох, оставете ме на мира!’…

 

 

  Та така. Беше чудесен, слънчев и интересен ден. Благодаря на организаторите, които споделиха, че и миналата година са кандидатствали пред Общината със същия проект, но им бил отказан поради липса на един документ в пакета. Тази година отново го подали, защото бил направен от майките за майките и били длъжни да го сторят.  Определено си е заслужавало!

 

 

  ПП. Това, че водя децата си на тридневен тай-дзи лагер в планината или на еднодневна разходка до селото на Учителя, не означава, че им ‘промивам мозъчетата’. За толкова кратко време не може да се промие нищо, но може да се предостави възможност детето да се потопи в различни ситуации, учения, да контактува с отдадени хора и да види къде как се чувства. Това разнообразие дава различни от ежедневието и статуквото гледни точки. Нещо, от което освен децата, биха спечелили много и техните родители. Поздрави!:)

 

 “Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка”

Анди Андрюс, “Проницателят”

 

Независимост, велосипеди и звуков модел на думата

 

  Децата от класа на Криси /2а, 7 СОУ ‘Найден Геров’, Варна/ съчетаха по един перфектен начин отбелязваните на 22ри септември празници – Денят на независимостта и Денят без автомобили – с велопоход, наречен ‘Поход на свободата’. Правим го вече втора година и е на път да се превърне в училищна традиция. Миналата година беше с два първи класа, тази – с един първи и два (вече) втори, но нещо ми подсказва, че догодина ще сме повече. 

 

 

  В празничната сутрин се събрахме на Слънчевия часовник. Ние с Криса – както никога – бяхме сред първите, но постепенно се събраха толкова хора, за колкото би мечтал всеки уважаващ себе си протест. Сред поздравления за празника, черпене за ново бебе в класа и закачане на тематични табелки на гърбовете, обявихме началото с кратка учителска реч за празника и какво, точно, иде да ни каже той днес. После се разделихме на групата с колела и на групата пеша и тръгнахме. 

 

 

  Тази година беше доста по-добре – децата бяха по-организирани, изпълняваха указанията (успоредно каране родител-дете) почти точно и като цяло беше много приятно! Хората ни се чудеха, радваха, усмихваха, поздравяваха… Колите засрамено спираха или караха съвсем лекичко на аварийни светлини. Морето беше бурно и красиво. Правихме си снимки, махахме си, а един баща бяга през цялото време пред колоната. Имаше почивки, имаше изчакване на пешеходната група, имаше бутане нагоре по големия завой под ‘Почивка’, а накрая имаше дори дружно рецитиране на ‘Аз съм българче’ и ‘Де е България?’.

 

 

  Да, истински празник. На младостта, на радостта от движението и свободата, от срещата след дългата ваканция и от хубавото време навън, сред природата. От чувството за екипност и единодушие между учители, родители и деца.

  Мдаа. А какво значение тук имат политика и суета? А звуковият модел на думата?

  Никакво, нали и аз това казвам. 

 

 

 

 

 

За широко отворените училищни врати

 

  
16-ти септември сутринта. Деца и родители, закъсняващи, отвикнали от ранно ставане и от идване навреме. Първокласници, строени на двора в колона по двама, лутащи се като зайци, с раници, жилетки и играчки, вкарвани в училище от класните, както са под строй. Много от родителите дърпат за ръчички по-малките си деца, които после ще оставят на детска градина. По-големи ученици, вече мъкнещи се отегчено, но прикрито бързащи. Така – цялата тази пъстра тълпа се среща, изчаква, бута и запира на входа на училището, защото е отворено само едното крило на иначе широката врата. 

  
Познато ли ви звучи?  

  
Попитах портиера защо не отвори двете крила. Той каза – аз съм питал, но не ми разрешават, казват ми да си гледам моята работа. Хм, че това е точно неговата работа. Аз му казах – ами аз ще пиша на директорката. Той (обнадеждено) – пишете, пишете!


  
Добре, писах. Нещо такова: “Нека не бъдем като институциите, в които се влиза през тесен или заден вход. Нека входът на нашето хубаво училище бъде широк и гостоприемен, благодаря!” Пратих го на мейла на училището, на училищното настоятелство (чийто член съм) и на мейла на класа. Нищо, тишина… До днес!

 

 

  Докато чакаме на двора, една от другите майки ми казва: “Виж, отворени са и двете крила на вратата.” И наистина – широко, удобно, приятно. Ето, че малкото усилие дори на един човек води до резултат за всички. Ето, че се случи малка крачка към подобряване на условията и разширяване на ‘училищното съзнание’ с мисъл за по-добро. Представете си всички да го правехме!

Нова учебна година, стар късмет…

 

  Днес министърът на образованието ни казал: “Има категорично решение на политическо ниво образованието постепенно да се превърне в първостепенна важност”… На това аз бих казала: “Лесно е да се казват силни думи по празници и преди избори” и колкото и да се старая, с всички сили, не мога да се убедя, че това не е поредното политическо словоблудство за наша сметка. Да не говорим колко демагогско и нищо конкретно не казващо изречение. Политическият език наистина трябва да се обяви за език в езика. А най-добре да се забрани и да се разреши само политическо действие. Защото сега все пак ще оценяват детето ми с оценки в бележник от втори клас, не навсякъде има втори комплект учебници, за да олекнат раниците, с храната в училищата и детските градини си играят на има/нема и няколко министерства пишат свои си наредби, а да не говорим за липсващото ‘задължително целодневно обучение в началния курс”. Разбирате ме, нали?  

   
В българското образование има нужда от толкова много промени, лошото е, че първо трябва да се променим ние, възрастните. А това е най-трудното, нали.

  
Да се надяваме, че министър Игнатов ще удържи на ‘категоричното си решение’. Не само да се надяваме, а да действаме, настояваме, помагаме за това.

 

 

  
Е, наредили сме едни дипломи и грамоти, но пределно добре може и без тях. Защото: „Животът е за просветление, не за препускане и преследване. Животът е за истина, спокойствие и транс, не за измислици, стрес и тревога.”
/Свадхаяот Шибенду Лахири/.

   Не го забравяйте, честит празник и приятна учебна година!:)