НОВОТО НИ ОБРАЗОВАНИЕ – Page 2

April 26, 2011April 25, 2017

Училището в родното село на Петър Дънов

Родното село на Петър Дънов е с. Николаевка – на 30 км от Варна. Научих това скоро, след като ‘случайно’ попаднах на мнение на директорката му, в което тя предлага съдействието и ентусиазма си за създаване на добри условия, подходяща среда и нов подход към децата, новите ни деца. Всичко това, за което си говорим от известно време. Всичко това, което не е трудно, не е особено скъпо, но явно в България на този етап си остава недостижимо. Колкото и да е важно. Жизненоважно в дългосрочен план.

След това нещата се развиха, както се развиват нещата, на които им е било писано да станат – лесно, бързо, единодушно. Свързахме се с директорката, срещнахме се с нея, тя ни разказа за работата си, за децата и за това от колко време си мечтае да срещне родители като нас и – накрая на сбирката, и аз не разбрах как стана – някой предложи да отидем да видим училището, за което тя говори отдадено и с такава любов. Разбира се, не ни отне много време да стигнем и до идеята след това да го съчетаем с пикник край красивия едноименен язовир. Речено-сторено, и то за нула време!

Само след няколко дена, навръх Великден, в слънчевата, но край морето ветровита неделя (след среща, на която всички бяха точни и се оказахме повече хора и деца, отколкото очаквахме), се озовахме в поддържания и зелен двор на ОУ “Христо Ботев” в с. Николаевка.

Училището се намира на красив хълм, откъдето децата виждат през прозорците на стаите си тази гледка (а не онази, градската, нали):

След като децата ни се набесняха из двора, влязохме да разгледаме и вътре. Там нямаше много за гледане, но имаше много за правене. И то се прави, но по начина, по който се правят всички (честни) неща в нашата държавица – бавно, трудно, на парче, с малко пари и с много мъки. Мога само да кажа, че в лицето на г-жа Павлина Иванова селото, децата и въобще институцията са намерили съкровище. Във всяко едно отношение – в интереса й към новите, съвременни подходи в образованието, в интереса й към сугестопедията, към възгледите за образованието на Учителя Дънов, в искрената й любов към децата и професията… Имат късмет с младостта и ентусиазма й (които не са задължително свързани), трябва да са благодарни за блясъка в очите й.

Но имат късмет главно по отношение на усилията й да набира ученици, така че да спаси училището (на което е директор от шест години) от закриване. По закон училища се закриват, ако учениците са под 80, мисля. Днес там учат повече от 130 деца до девети клас. Първокласниците учат целодневно, а отскоро е разкрита предучилищна група за 5 и 6 годишни деца. Всеки ден от Варна пътуват два автобуса с ученици, а един – от близкия град Суворово.

На мен голямо впечатление ми направи и прилежащата към училищния двор строяща се къща, точна възстановка на родната на Петър Дънов, реално намирала се надолу по хълма. Къщата става страхотна, с дух и излъчване на истинска светиня. Мисля, че не случайно я нарекох (уж грешка на езика) църква, докато отговарях на дъщеря си какво е това място, на чиято веранда сме се качили. Строежът се финансира от специална фондация “Духовни градежи”.

Така или иначе това беше съвсем предварително запознаване с училището на малка група родители, повечето от които с деца в пред-ученическа възраст. Така или иначе предстои много работа в тази област – много в градовете и още повече в селата. Хубавото е, че вече се оформя тенденцията будните родители, които искат да съхранят силната положителна енергия на новите си деца, да ги водят да живеят и учат извън големите градове, на село, сред природата. (И в с. Николаевка има семейство, купило си къща и довело дъщеричката си да учи и живее тук, след като в града не е успяла да се приспособи). Хубавото е, че има млади, отдадени учители и директори, посветили се на всички деца – циганчета, българчета, отхвърлени от ‘елитните’ училища, (уж) нежелани другаде или специално търсели прекрасните селски условия. Хубаво е, че има родители като нас, които ‘проглеждат’ и започват да мислят в тази посока. Хубаво е.

Лично аз нямам представа дали ще запиша децата си в ОУ „Христо Ботев” в с. Николаевка. Но съм щастлива, че се запознах с г-жа Павлина Иванова, че заведох децата си в хубавото им училище и село, че се включвам с (поискани) съвети за кандидатстване на училището по министерски проекти и че всички ние поддържаме връзка в групата „Новите деца и образованието”. Пък да видим!

April 13, 2011April 25, 2017

Седмица на детската книга и книЖАРничка “Жар Птица” във Варна :-)

Бях много изненадана (и леко засрамена) когато преди няколко месеца открих книжарницата за детски книги “Жар птица” във Варна и особено това, че работи и събира децата за четене на книжки в събота вече втора година. Ами че как, това беше нашето място, а го научаваме едва сега! Така и не успяхме да отидем дълго време след това (нали ги знаете заетите почивни дни), но за 2-ри април – международния ден на детската книга, по рожденната дата на Х.К. Андерсен – бях твърдо решила да се замъкнем и почетем с децата. Имахме и друга покана, разбира се, затова побързахме да отидем рано и се насладихме на време за разглеждане на стотиците прекрасни книжки само за нас, преди да дойдат останалите. Които започнаха да идват регулярно и не спряха да идват дори и когато ние си тръгвахме. През цялото време всички бяха поздравявани с усмивка и насърчавани да пипат където и каквото искат от страхотната и харизматична собственичка на “Жар-птица”, която в обявения за начало на четенето час извади възглавници за пода за всички и прочете първата книжка на децата, които я слушаха в захлас. А по случай празника след това са се изявявали и малки музиканти (добре де, подозирам, че на йониката са се изявявали почти всички присъстващи).

Криса Коконата, като най-голяма сред присъстващите и като гладко четяща за първи клас имаше честта да прочете следващата.

Има още много снимки, които можете да разгледате на страничката им във ФБ, можете да прочетете какво пише собственичката Диляна тук, можете да прочетете какво са писали и други доволни клиенти, но най-добре ще е да се видим там следващата събота в 11ч. Защото мисля, че не храна, дрехи и играчки, а точно такива изживявания и общности са най-доброто, което можем да осигурим на нашите подрастващи и формиращи ценностите си за цял живот мили деца.

Честита седмица на детската книга! Нека я направим цяла година:)

March 7, 2011April 25, 2017

Първа конференция “Диалог за бъдещето”

Поканиха ме да участвам на среща, наречена “Диалог за бъдещето”, която предстои да се проведе на 11 март т.г. в София, под мотото: “За да градим бъдещето, трябва да си го представим”. Ето и интервю с основната фигура на организаторите от сдружение “Ново училище” Явор Джонев, дадено преди близо година, когато тази почти осъществена среща е била все още проект.

Въпреки че участието не е свободно, първите поканени са “специалисти, експерти, учители, ученици, бизнес ръководители, творци – всички граждани – представители на най-широк кръг от заинтересовани страни”. Лично аз съм описана като “активист”, много хубаво. Този път ще участвам дистанционно.

Ето някои уточняващи цитати:

“Основната цел на “Диалог за бъдещето” е да създаде форум за конструктивен диалог за желаното бъдеще на обществото ни и за неговото осъществяване чрез промяна на образователната система.

Основни принципи на работа: отвореност, толерантност към различните гледни точки, уважение към различните приоритети, генеририране на максимално много идеи.

Конференцията тази седмица е само първата стъпка в един процес, който трябва да обхване цялата страна и да потърси всички гледни точки. Да ги балансира интелигентно, да ги анализира и синтезира, за да достигнем до съгласие по най-важните въпроси.

Гражданското ни общество е достатъчно зряло и силно за това.”

Повече информация, както и писмените мнения на участниците можете да намерите на сайта www.progresivno.org
Проектът е предвиден да се проведе в рамките на две години, като тази среща е първата от редица такива, вкл. и в други градове на страната.

Страхотно! Най-после се прилага на практика това, за което се говори, мисли и мечтае от много време, от много хора. Участието е на съвсем доброволен принцип, на тази среща поканените са близо 260, можете да видите списъка тук (да, за мен определено е чест и отговорност да бъда част от такъв списък).

В края на срещата е предвидено да се направи представяне на личността и учението на д-р Лозанов – създателят на метода за интензивно обучение “сугестопедия”.

Сега остава всичко това да има реален ефект върху образованието и националната ни стратегия въобще като страна. Къде сме и къде искаме да отидем. Как се справят младите хора след завършване на училище и университет днес и как искаме да бъде утре. Както казва Явор Джонев: „Този въпрос е твърде важен за бъдещето ни, за да бъде делегиран на някое правителство. Необходимо е участие на цялото общество.”

Точно същото казва и Филип Панайотов тук накрая: „Много е хубаво, че сега у нас се строят толкова магистрали, но те са пътища за никъде, щом я няма главната магистрала, тая, която може да ни изведе от тресавището, в което се давим, към по-добро бъдеще. Но тая магистрала може да бъде построена само ако има национално помирение и съгласие, и то с усилията на всички ни – на управляващи и управлявани, на правителство и опозиция, на всички българи. Има ли съгласие за тази магистрала, вече не са страшни никакви други спорове, дискусии и дебати.”

Скоро прочетох още един добър материал, където Яна Брюрер Тавание казва:

„И, хайде пак – в България има много хубави неща, места и хора. Но положението е малко като това дa изпуснеш торба перли в казан с лайна. Хубаво ти е да знаеш, че са някъде там. Това обаче не е най-важното. Най-важното е да започнеш да гребеш.”

Е, аз мисля, че тази среща е част от началото на гребането. На отсяване на тези, на които ни пука. Винаги можеш да се включиш, знаеш, но само ако … да, само ако наистина ти …

February 21, 2011April 25, 2017

Визионерските срещи на Виолетовите жаби

Хубавите неща понякога стават бързо и изненадващо, точно както идването на Любов Георгиева във Варна през изминалия уикенд. Като по чудо аз можех да се освободя, за да вляза в познатата роля на нейн домакин, като по чудо в движение се намериха чудесни места за две срещи и хората се организирахме за един следобед /ах, тази Вселена!/.

Визионерска среща означава всеки, който се интересува от образованието на децата си и който има някаква визия за това какво и дали трябва да се промени в него, да има възможност да каже, напише и нарисува мнението си. Любов има личното уверение на министър Игнатов, че той ще разгледа, прочете и обмисли резултатите от тези визионерски срещи из страната. След това – не знам, зависи изцяло от министърската съвест и етика.

Та, ние проведохме такава среща, материалите за която са разработени от център Виолетовата жаба, която има простички правила (например като това, че максималния брой участници на среща не бива да надвишава 8 или че после всеки може да защити визията си пред другите в рамките на 3 минути) и чиято страничка за попълване изглежда така:

Много е приятно да ти искат мнението, особено ако имаш какво да кажеш. Вярвам, че всички ние сме такива, нали?

Любов ни разказа как тя и визионерските групи в София виждат бъдещето на българското училище в контекста на нуждите на новите (т.е. вече всички) деца, какво според тях трябва да се направи, попита всеки от нас къде вижда своята роля (защото не е възможно и не е нужно всеки да прави всичко) и подчерта, че за да се направи национална стратегия, нова концепция и нов закон за образованието, трябва да се вземат под внимание особеностите на всеки български район, всеки град и общност. Излишно е да се напомня, че образователните нужди на децата в София се различават от тези на децата в Кърджали, например. Тя сподели, че в София голям проблем е безопасността на децата, докато във Варна ние изтъкнахме като пречка пред навлизането на свежи теории и нов поглед върху образованието продължаващия от години прекалено авторитарен, дори тоталитарен стил на управление от страна на общинската Дирекция Образование и на РИО. За Любов беше твърде изненадващо да разбере, че екипи от доброволци, които със собствен пример за 2 часа предлагат да покажат на госпожите в детските градини как подходящо да се отнасят с новите деца, че те просто няма да бъдат допуснати.

Та така. Звучи ви като секта? Е, ако вие мислите за сектанти финансисти, директори на училища, детски и училищни психолози, бъдещи и настоящи родители, архитекти, журналисти и спедитори, аз ги мисля за отговорни за бъдещето на България хора.

Скоро предстои да проведем още визионерски срещи, защото колкото повече, толкова повече, а и кой по-добре от вас знае как, по колко и с какво темпо учи най-добре вашето дете? Защо не го кажете на министъра на образованието? Моментът е точно сега. Присъединете се към тази група, за да следите актуална информация по темата, благодаря.

February 3, 2011April 25, 2017

От тежките ученически раници до …

Подкрепям разпространеното днес Отворено писмо до образователния министър Игнатов във връзка с тежките ученически раници. Ама тежки за нас, нали, за децата направо непосилни.

Освен писмото, от Сдружение “Настоящи и бъдещи майки” са свършили нещо страхотно – съвсем доброволно и доста изчерпателно са направили свое проучване за това как се справят с проблема другите. Прилагат схеми, изчисления, медицински изследвания и т.н. от много страни по целия свят. От тях ясно се вижда, че проблемът го има навсякъде, но всички работят по отстраняването му. Нещо пре-любопитно – съвместно проучване между няколко университета от няколко континента (Нова Зеландия, Европа) установило, че средното тегло на чантите на учениците от Нова Зеландия надвишава препоръчителните международни индустриални насоки за пренасяне на товари от възрастни и разпространението на мускулно-скелетните симптоми сред учениците е високо. Като цяло изследванията сочат, че теглото на чантата трябва да е не повече от 8-10% от теглото на човечето, което я носи. При моето човече това съотношение е точно 22%. На 7 годинки.

Писмото ми се вижда малко хаотично, излишно дълго и усложнено (е как, сякаш не знаете, че чиновниците не обичат да четат почти толкова, колкото не обичат да мислят и действат). Но споменаването на повече проблеми е напълно оправдано, предвид че това е върха на безумния айсберг на безумните образователните безумия*. От Сдружението разчитат на сътрудничество по темата между МОМН и …Министерство на Здравепогазването (Аааапчиихх, бърр, извинете, ама съм и аз!). Трогателно, нали, за здравето на дечицата ни.

Въпреки всичко това категорично подкрепям писмото. Пък дано от тежестта на раниците се мине през безумния брой учебници и помагала, мине се през будещите недоумение гланцирани учебни тетрадки, по които не може да се пише и се стигне до огромния обем информация, наливана с фуния в главите на нещастните ни деца. Като начало.

И понеже напоследък отвикнах да чакам и съвсем не съм свикнала да очаквам чудеса от която и да е държавна администрация, няма да разчитам на надежди и молитви. И аз тъкмо съм подготвила едно писъмце на милия министър, което си чака реда. Колкото повече, толкова по-добре. Защото сега е моментът. Сега е критичният момент ще я бъде ли Бълхария след време или ще бъде дори още по-измислена и сурогатна страна от сега. Боже, все още вярвам, все още… Не може в такава духовно извисена територия, с такава история, места и природа да се живее толкова мизерно, толкова безбожно. Не бива, мили мои, просто не бива.

———–

* повторението мое.

January 4, 2011April 25, 2017

Ден за национално бягство от училище

Вчера – 3ти януари – беше обявен за национален ден за бягство от училище. Според медиите и статистиките бе обявен за провал – едва 10% отсъстващи ученици, вял бунт, мързеливци, без идея какво ще правят на този ден, освен да ходят по купони и т.н. и т.н.

Всеки, който говори и мисли това, е безнадежден. /Съвсем отделно е типичен бг комплексар./ Без надежда за нормално бъдеще са семейството му, децата му и тези, чиито психики и животи по някакъв начин зависят от него. Съжалявам, но е така. Наистина съжалявам, защото тези хора все още наистина са много. Продължавам твърдо да вярвам, че докато не измрат всички подобни, всички, които са възпитавани и обучавани от такива и т.н., разбирате, няма надежда за страната ни. Като отдавам значение на факта, че може би никога няма да станем толкова независими и борбени като гърците например (поради вековни исторически, културни и политически отражения и разни други такива фактори). Но наистина мисля, че трябва да минат няколко поколения, за да се измени тази тъжна действителност, която ни заобикаля и с която се примиряваме всеки божи ден. По няколко пъти.

И все пак има надежда, нали. Има. Не само в младите (главно най-младите), но и в такива журналисти като този, написал по повода този текст: “С удоволствие обаче бих написала на сина си бележка, че в понеделник ще отсъства от училище по “граждански причини”. Защото с отказа да повярваме на децата, че имат нужда и право на този ден ваканция, ние ги вкарахме в сивото стадо, за което “всички са маскари”, за което България е “Абсурдистан” и, които в нихилистичен унес повтарят “българска работа, българска работа, българска работа…”

Или пък журналистът, написал по повода този текст: “Мълчаливият отказ на новите млади да участват в политическото случване е техният обвинителен акт към поколението на родителите. Едни напускат, а оставащите възприемат България като стара гара със закъсняващи влакове…”

Надежда ми вдъхва и особено този текст, написан от автор с име Арманда, с толкова яки разсъждения и с такова свежо и непрецакано от ежедневието мислене, че е ако не от доста млад, то поне от много мъдър човек:). Абсолютно ви го препоръчвам, ще оправи деня ви.

Снимка: © Getty Images, Webcafe.bg

“В културата на леснодостъпните извинителни бележки никой ученик не би се занимавал с протести и всеки би се спасявал сам, ако това наистина не беше усещане за участие в някаква общност. А “говорителки” на протестиращите от 133-то са именно отличничките със стипендия, които в един глас с двуметровите симпатични гамени, заявяват, че “3 януари е национален ден за бягство от училище”.
Допирът с деца, които все пак отстояват някакви права, е отрезвяващ. Доста медии отново фрагментираха “наглостта” на учениците чрез лозунга им “Сега определяте ваканцията ни, след време – ние пенсиите ви” и инициативата им в публичното пространство бе омаловажена с тезата, че учениците могат да търсят правата си само когато става въпрос за купон.
Всичко това обаче може да се разгледа и като репетиция за групово отстояване на гражданска позиция.”

Именно. Точно така. И наше задължение е – ако не да им помагаме – поне да ги подкрепяме. Да подкрепяме крехките наченки на самосъзнание, достойнство и отстояване на лични права. Да не смазваме у тях тези качества, към които самите ние отчаяно се стремим, но ни е така трудно да постигнем, защото… защото нашите родители не са ни подкрепяли за тях, когато ни е било времето да се научим. Лека полека сме длъжни да прекъснем порочния кръг, за да има надежда за внуците ни. Това е, да действаме. Ние сме, за да бъдат те.

Много приятен UPDATE: Септември 2011 – обявени са ваканциите за новата учебна година и коледната се оказва от 24ти декември до …8ми януари. Със седмица повече от миналата година, общо 16 дни. Браво! Поздравления за учениците за постигнатия реален резултат, поздравления за министъра, че си спази обещанието. Никое справедливо и реално действие към по-добро не е безсмислено!

December 7, 2010April 25, 2017

Какво, книги ли? Много ясно, че книги!

Не се заблуждавайте от смешно звучащата абревиатура ПИСА. Общо взето ПИСА-та (Програма за международно оценяване на учениците), е писала на днешните ни ученици в 7-8ми клас двойка. И то не просто за знания, ами и за умения за четивност, колкото и да ми е трудно да го възприема това. Особено ми е трудно да го възприема на фона на непрекъснато четящата ми 7 годишна дъщеря, която прочете две различни издания на Мечо Пух (второто – заради по-добрия превод), цитира откъси от Пипи, скоро свърши цялата (240 стр.) Артур и минимоите, взета от библиотеката (като стигна за първи път в живота си сама до извода, че книгите са много по-добри и интересни от филмите), а в момента си е взела няколко книжки за Лили Чудото, които чете с дразнеща бързина…

Та така. Децата в училище ли са виновни? Не. Не съм срещала пример за проблем с дете, без да се намери причината някъде във възрастното му обкръжение. Особено когато се отнася за държавна политика в образованието. По-скоро за липсата на такава и на всякаква по-дългосрочна стратегия от един политически мандат. Баста!

Но резултатите са наистина плашещи. Ужасяващи. Влошаващи се. Докога? Трябва ли да чакаме децата съвсем да откажат да влизат в училище, за да разберем, че има спешна нужда от промяна?

Още един силен и тъжен анализ на тема агресията в училище, от сайта на Deutsche Welle:

“Като начало не е зле да си дадем сметка, че на децата ни им е по-трудно, отколкото на нас. Те още не са изградили вътрешните си устои, нямат убедителни и за пред себе си дори възгледи, които да им дават кураж, не умеят да защитават правата си – а и кой ли им позволява. Кой изобщо е готов да ги чуе, да разговаря откровено с тях, да вземе под внимание мнението им, да се съобрази с индивидуалността и различието им?”

Ето това е като начало, среда и край. Прочетете целия коментар “Не е ли яко да си тъп?” на Мирела Иванова, заслужава си. И особено си заслужава всички ние най-после да се замислим и да започнем да действаме.

Разговора, мисленето и мечтите за бъдещето в областта на образованието са много, много обширни. Тепърва ще пиша за тях. Но сега конкретната тема беше за четенето. Как да научим децата си да четат ли? Много лесно и абсолютно сигурно – с личен пример.

Съжалявам, наистина не съм оптимист за учениците, обект на изследването. Но просто трябва да съм оптимист и активист за тези, по-малките, новите, от които трябва повече да се учим и да ги слушаме, те знаят. Все се надявам да не ни позволят да прецакаме и тях като по-големите, но може би това активизиране буквално последната година не е случайно, а? Нека ги слушаме, те знаят. Но, междувременно, още преди да са тръгнали на училище, нека да ги научим да обичат да четат.

(После ще се борим да научим учителите, че в първи клас най-важното е да ги научат да обичат да учат!)

November 22, 2010April 25, 2017

Любов Георгиева и новите ни деца!

След презентацията в клуба за детско творчество Щурче във Варна (която Любов ми призна, че е променяла и редактирала до сутринта), най-честият отзив беше – вдъхновяваща! И наистина – самата Любов е толкова харизматична и вдъхновяваща личност, че е трудно да се предадат чувствата, мислите, емоциите, които ни владеят по време и след нейна изява. Тогава е лесно и забавно да се гледа, но после е трудно да се разказва. Трудно, но като организатор съм длъжна да опитам:)

Презентациите на Любов Георгиева от център Виолетова жаба са смесица между простички неща, които знаем и усещаме инстинктивно за децата си и …простички неща, които точно в този момент ни просветват!

Към първите причислявам това, че винаги трябва да сме искрени с тях (“На зъболекаря няма да боли, мило!”). Те, разбира се, винаги усещат състояниято ни, виждат аурата ни и за тях сме разтворена книга, нали. Това, че при новите ни деца нямат никаква тежест наказания, заплахи, (не дай, Боже) бой, че не признават авторитети, особено измислени от възрастните. Това, че винаги зад моментното поведение на детето (тръшкането преди детска градина) трябва да търсим причинилото го намерение (страха от изоставяне от родителя, особено силен на 3-4г). Или пък това, че децата ни са само монитори на това, което им е зададено от компютрите, т.е. от възрастните около тях. Това, че всички деца се нуждаят от много любов, но при новите тази нужда е особено осезаема, до голяма степен дължаща се на липсата им на свобода – те са лишени от удоволствието да се катерят по дърветата на поляната между блоковете, да отидат с аверите до съседния квартал да поритат или да ходят сами на училище с тролея в първи клас, нали?

Към вторите причислявам това, че като резултат на по-развитото им дясно мозъчно полукълбо (за разлика от нашето ляво), новите ни деца са неимоверно по-интуитивни, с по-изострени сетива, повече технически знания и емоционална култура от нас, родителите. Това, че те са много, много силни енергийно, така че ако ние – родители и учители – не възпитаваме у тях добродетели, могат да причинят сериозни негативни резултати със силната си енергия. Това, че на тях вече не са им жизнено необходими храната и съня, не са им единствени източници за набавяне на енергия, защото те умеят да правят това директно от слънцето и природата! Това, че те са напълно наясно, че не всичко на света се вижда от очите и че трудно се изразяват, защото чувстват езика по-скоро като ограничение… Че са супер чувствителни и се разплакват от няма нищо… Че се нуждаят от ясни граници, често кръвната им група е АВ, не обичат дежурните отговори и в училище ИМ Е СКУЧНО!

Тук се включва теорията на Любов за съпоставка на поведението на децата ни със силна енергия и например градински маркуч с много силна струя. Имаме три варианта за реакция – първият е да го оставяме да се върти и облива всичко безконтролно; вторият – да го стиснем и прекъснем струята (чрез третиране на децата с медикаменти, ужас!) и третият – да го насочим с любов и мисъл да излее водата (енергията) си в пеене, спорт, грънчарство или танц… Вие кой вариант сте избирали досега? Аз – по малко от първия и по малко от третия… (вече ще се старая повече, разбира се).

Но най-важното е уважението към децата ни. Уважението, което – трябва да признаем – при нас не е било особено застъпено (но пък и не сме имали особена нужда от това, нали, поне аз не си спомням да съм се чувствала особено пренебрегната). Уважението към децата ни, което все повече и повече родители усещаме, практикуваме, изповядваме и огласяваме… Това уважение стига до степен да се учим и да приемаме помощ от децата си в определени ситуации и да не се срамуваме от това, а напротив. Уважението да клекнем пред детето, да го гледаме в очите, да слушаме и да се опитваме да го разберем.

Любов предлага да мислим за учителите като за екскурзоводи. Тя пита: Очакваме ли от един екскурзовод, докато ни показва Египетските пирамиди, да ни се кара, да ни поправя с червен химикал, да ни удря през пръстите, ако зададем грешен въпрос… Или очакваме уважение като към клиент, избрал услугите точно на този екскурзовод, приятелско отношение и създаване на приятна и любознателна атмосфера, така че при екскурзията да ни хареса и да искаме да отидем там пак?

Да, родителите стигаме по-бързо и лесно до разбирането и усещането на новите ни деца, но в образованието все още имаме да изминем много…много…много дълъг път! Всички заедно.

Затова хора като Любов Георгиева работят три месеца над разработка, която после предават на хартиен и електронен носител в Министерството на Образованието и Науката (нищо, че я гледат като извънземна дори и само заради този жест). Затова раздава презентацията, на която имахме честта и късмета да присъстваме, на всеки, който я поиска. (Изпращам я на тези, които ми оставиха мейлите си, т.е. почти всички, ще я изпратя и на вас, ако ми пишете.) Затова вече циркулира идеята за оформяне на бъдещи работни групи по градове, които да събират мненията на родители и деца по училища, по един предстоящ проект на Любов и сподвижниците около нея. Резултатите от които после да залегнат в бъдещия и – всички се надяваме – адекватен и нагоден към нуждите на новите ни деца Закон за образованието. За да успеем след години да понижим цифрата от 48% неговорещи български език…българчета през 2010та. В противен случай цифрата ще се увеличи, сещате се…

Е, заедно сме за адекватно отношение и съвременно образование, нали?

П.П. Като допълнение към приятните външни потвърждения на вътрешните ни убеждения, както и на новото ‘отваряне на очите’, Любов силно ни препоръча следните книги:

Умението да обичаш – Дон Мигел Руис

Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация – М. Розенберг

Креативното мислене на Де Боно

Наръчник на практичния мечтател – Сара и Пол Едуардс

November 13, 2010April 25, 2017

Каня ви на лекция във Варна, която организирах като на игра:)

Колко е приятно, когато нещата ти се получават лесно, бързо, гладко – като на игра. Тогава разбираш, че това просто е правилното нещо, че трябва да се движиш в тази посока, да продължиш да следваш знаците и напътствията, след като се научиш да ги виждаш, разбира се… Хубаво е, леко и лесно. (Нещо такова описах и в този си текст, където за 3 дена изминах 2700 км, само за да гледам най-любимата си група за последен път на живо в Европа).

Е, сега искам да споделя, че точно това се случи и с отношенията ми с Любов Георгиева от център Виолетова Жаба!
Толкова се впечатлих от нейната презентация в нета, разделена на 18 кратки клипчета, толкова ми хареса начина, по който говори, ясните примери, които дава, че – аз какво мислите? – веднага й писах! Ама ей така, да я поздравя, да я окуража и да й предложа своето сътрудничество при нужда. От писмо на писмо осъзнах, че обсъждаме условията и датата на лекцията й във Варна, че вече имам предвид мястото и отрязъка от деня, в които ще бъде събитието (разбира се, че в Клуба за детско творчество Щурче във Варна, при невероятно отдадения на децата Бате Ицо, който веднага разчисти графика за предиобеда на една ноемврийска събота), ресторанта, в който ще я заведа после на обяд и кои точно две книги искам да й подаря в знак на благодарност и радост, че сме се запознали.

Така е то, истинското нещо. Случвало ми се е и преди, за първи път силно осъзнато преди ражданията ми (усещането, че всичко ще бъде повече от наред, че всичко ще мине лесно и приятно и винаги би трябвало да бъде така). Случвало се е и на вас, нали? Но не чак толкова често, затова се разпознава.

Та така. Имам удоволствието и трепета да ви поканя на: