



ИСТИНАТА ЗА МАЙЧИНСТВОТО ЛИ? "ОБИЧАМ ТЕ, НО ЗАСПИВАЙ !!!"
Бях много изненадана (и леко засрамена) когато преди няколко месеца открих книжарницата за детски книги “Жар птица” във Варна и особено това, че работи и събира децата за четене на книжки в събота вече втора година. Ами че как, това беше нашето място, а го научаваме едва сега! Така и не успяхме да отидем дълго време след това (нали ги знаете заетите почивни дни), но за 2-ри април – международния ден на детската книга, по рожденната дата на Х.К. Андерсен – бях твърдо решила да се замъкнем и почетем с децата. Имахме и друга покана, разбира се, затова побързахме да отидем рано и се насладихме на време за разглеждане на стотиците прекрасни книжки само за нас, преди да дойдат останалите. Които започнаха да идват регулярно и не спряха да идват дори и когато ние си тръгвахме. През цялото време всички бяха поздравявани с усмивка и насърчавани да пипат където и каквото искат от страхотната и харизматична собственичка на “Жар-птица”, която в обявения за начало на четенето час извади възглавници за пода за всички и прочете първата книжка на децата, които я слушаха в захлас. А по случай празника след това са се изявявали и малки музиканти (добре де, подозирам, че на йониката са се изявявали почти всички присъстващи).
Криса Коконата, като най-голяма сред присъстващите и като гладко четяща за първи клас имаше честта да прочете следващата.
Има още много снимки, които можете да разгледате на страничката им във ФБ, можете да прочетете какво пише собственичката Диляна тук, можете да прочетете какво са писали и други доволни клиенти, но най-добре ще е да се видим там следващата събота в 11ч. Защото мисля, че не храна, дрехи и играчки, а точно такива изживявания и общности са най-доброто, което можем да осигурим на нашите подрастващи и формиращи ценностите си за цял живот мили деца.
Честита седмица на детската книга! Нека я направим цяла година:)
Хубавите неща понякога стават бързо и изненадващо, точно както идването на Любов Георгиева във Варна през изминалия уикенд. Като по чудо аз можех да се освободя, за да вляза в познатата роля на нейн домакин, като по чудо в движение се намериха чудесни места за две срещи и хората се организирахме за един следобед /ах, тази Вселена!/.
Визионерска среща означава всеки, който се интересува от образованието на децата си и който има някаква визия за това какво и дали трябва да се промени в него, да има възможност да каже, напише и нарисува мнението си. Любов има личното уверение на министър Игнатов, че той ще разгледа, прочете и обмисли резултатите от тези визионерски срещи из страната. След това – не знам, зависи изцяло от министърската съвест и етика.
Та, ние проведохме такава среща, материалите за която са разработени от център Виолетовата жаба, която има простички правила (например като това, че максималния брой участници на среща не бива да надвишава 8 или че после всеки може да защити визията си пред другите в рамките на 3 минути) и чиято страничка за попълване изглежда така:
Скоро предстои да проведем още визионерски срещи, защото колкото повече, толкова повече, а и кой по-добре от вас знае как, по колко и с какво темпо учи най-добре вашето дете? Защо не го кажете на министъра на образованието? Моментът е точно сега. Присъединете се към тази група, за да следите актуална информация по темата, благодаря.
Подкрепям разпространеното днес Отворено писмо до образователния министър Игнатов във връзка с тежките ученически раници. Ама тежки за нас, нали, за децата направо непосилни.
Освен писмото, от Сдружение “Настоящи и бъдещи майки” са свършили нещо страхотно – съвсем доброволно и доста изчерпателно са направили свое проучване за това как се справят с проблема другите. Прилагат схеми, изчисления, медицински изследвания и т.н. от много страни по целия свят. От тях ясно се вижда, че проблемът го има навсякъде, но всички работят по отстраняването му. Нещо пре-любопитно – съвместно проучване между няколко университета от няколко континента (Нова Зеландия, Европа) установило, че средното тегло на чантите на учениците от Нова Зеландия надвишава препоръчителните международни индустриални насоки за пренасяне на товари от възрастни и разпространението на мускулно-скелетните симптоми сред учениците е високо. Като цяло изследванията сочат, че теглото на чантата трябва да е не повече от 8-10% от теглото на човечето, което я носи. При моето човече това съотношение е точно 22%. На 7 годинки.
Писмото ми се вижда малко хаотично, излишно дълго и усложнено (е как, сякаш не знаете, че чиновниците не обичат да четат почти толкова, колкото не обичат да мислят и действат). Но споменаването на повече проблеми е напълно оправдано, предвид че това е върха на безумния айсберг на безумните образователните безумия*. От Сдружението разчитат на сътрудничество по темата между МОМН и …Министерство на Здравепогазването (Аааапчиихх, бърр, извинете, ама съм и аз!). Трогателно, нали, за здравето на дечицата ни.
Въпреки всичко това категорично подкрепям писмото. Пък дано от тежестта на раниците се мине през безумния брой учебници и помагала, мине се през будещите недоумение гланцирани учебни тетрадки, по които не може да се пише и се стигне до огромния обем информация, наливана с фуния в главите на нещастните ни деца. Като начало.
И понеже напоследък отвикнах да чакам и съвсем не съм свикнала да очаквам чудеса от която и да е държавна администрация, няма да разчитам на надежди и молитви. И аз тъкмо съм подготвила едно писъмце на милия министър, което си чака реда. Колкото повече, толкова по-добре. Защото сега е моментът. Сега е критичният момент ще я бъде ли Бълхария след време или ще бъде дори още по-измислена и сурогатна страна от сега. Боже, все още вярвам, все още… Не може в такава духовно извисена територия, с такава история, места и природа да се живее толкова мизерно, толкова безбожно. Не бива, мили мои, просто не бива.
———–
* повторението мое.
Вчера – 3ти януари – беше обявен за национален ден за бягство от училище. Според медиите и статистиките бе обявен за провал – едва 10% отсъстващи ученици, вял бунт, мързеливци, без идея какво ще правят на този ден, освен да ходят по купони и т.н. и т.н.
Всеки, който говори и мисли това, е безнадежден. /Съвсем отделно е типичен бг комплексар./ Без надежда за нормално бъдеще са семейството му, децата му и тези, чиито психики и животи по някакъв начин зависят от него. Съжалявам, но е така. Наистина съжалявам, защото тези хора все още наистина са много. Продължавам твърдо да вярвам, че докато не измрат всички подобни, всички, които са възпитавани и обучавани от такива и т.н., разбирате, няма надежда за страната ни. Като отдавам значение на факта, че може би никога няма да станем толкова независими и борбени като гърците например (поради вековни исторически, културни и политически отражения и разни други такива фактори). Но наистина мисля, че трябва да минат няколко поколения, за да се измени тази тъжна действителност, която ни заобикаля и с която се примиряваме всеки божи ден. По няколко пъти.
И все пак има надежда, нали. Има. Не само в младите (главно най-младите), но и в такива журналисти като този, написал по повода този текст: “С удоволствие обаче бих написала на сина си бележка, че в понеделник ще отсъства от училище по “граждански причини”. Защото с отказа да повярваме на децата, че имат нужда и право на този ден ваканция, ние ги вкарахме в сивото стадо, за което “всички са маскари”, за което България е “Абсурдистан” и, които в нихилистичен унес повтарят “българска работа, българска работа, българска работа…”
Или пък журналистът, написал по повода този текст: “Мълчаливият отказ на новите млади да участват в политическото случване е техният обвинителен акт към поколението на родителите. Едни напускат, а оставащите възприемат България като стара гара със закъсняващи влакове…”
Надежда ми вдъхва и особено този текст, написан от автор с име Арманда, с толкова яки разсъждения и с такова свежо и непрецакано от ежедневието мислене, че е ако не от доста млад, то поне от много мъдър човек:). Абсолютно ви го препоръчвам, ще оправи деня ви.
“В културата на леснодостъпните извинителни бележки никой ученик не би се занимавал с протести и всеки би се спасявал сам, ако това наистина не беше усещане за участие в някаква общност. А “говорителки” на протестиращите от 133-то са именно отличничките със стипендия, които в един глас с двуметровите симпатични гамени, заявяват, че “3 януари е национален ден за бягство от училище”.
Допирът с деца, които все пак отстояват някакви права, е отрезвяващ. Доста медии отново фрагментираха “наглостта” на учениците чрез лозунга им “Сега определяте ваканцията ни, след време – ние пенсиите ви” и инициативата им в публичното пространство бе омаловажена с тезата, че учениците могат да търсят правата си само когато става въпрос за купон.
Всичко това обаче може да се разгледа и като репетиция за групово отстояване на гражданска позиция.”
Именно. Точно така. И наше задължение е – ако не да им помагаме – поне да ги подкрепяме. Да подкрепяме крехките наченки на самосъзнание, достойнство и отстояване на лични права. Да не смазваме у тях тези качества, към които самите ние отчаяно се стремим, но ни е така трудно да постигнем, защото… защото нашите родители не са ни подкрепяли за тях, когато ни е било времето да се научим. Лека полека сме длъжни да прекъснем порочния кръг, за да има надежда за внуците ни. Това е, да действаме. Ние сме, за да бъдат те.
Много приятен UPDATE: Септември 2011 – обявени са ваканциите за новата учебна година и коледната се оказва от 24ти декември до …8ми януари. Със седмица повече от миналата година, общо 16 дни. Браво! Поздравления за учениците за постигнатия реален резултат, поздравления за министъра, че си спази обещанието. Никое справедливо и реално действие към по-добро не е безсмислено!
Не се заблуждавайте от смешно звучащата абревиатура ПИСА. Общо взето ПИСА-та (Програма за международно оценяване на учениците), е писала на днешните ни ученици в 7-8ми клас двойка. И то не просто за знания, ами и за умения за четивност, колкото и да ми е трудно да го възприема това. Особено ми е трудно да го възприема на фона на непрекъснато четящата ми 7 годишна дъщеря, която прочете две различни издания на Мечо Пух (второто – заради по-добрия превод), цитира откъси от Пипи, скоро свърши цялата (240 стр.) Артур и минимоите, взета от библиотеката (като стигна за първи път в живота си сама до извода, че книгите са много по-добри и интересни от филмите), а в момента си е взела няколко книжки за Лили Чудото, които чете с дразнеща бързина…
Та така. Децата в училище ли са виновни? Не. Не съм срещала пример за проблем с дете, без да се намери причината някъде във възрастното му обкръжение. Особено когато се отнася за държавна политика в образованието. По-скоро за липсата на такава и на всякаква по-дългосрочна стратегия от един политически мандат. Баста!
Но резултатите са наистина плашещи. Ужасяващи. Влошаващи се. Докога? Трябва ли да чакаме децата съвсем да откажат да влизат в училище, за да разберем, че има спешна нужда от промяна?
Още един силен и тъжен анализ на тема агресията в училище, от сайта на Deutsche Welle:
“Като начало не е зле да си дадем сметка, че на децата ни им е по-трудно, отколкото на нас. Те още не са изградили вътрешните си устои, нямат убедителни и за пред себе си дори възгледи, които да им дават кураж, не умеят да защитават правата си – а и кой ли им позволява. Кой изобщо е готов да ги чуе, да разговаря откровено с тях, да вземе под внимание мнението им, да се съобрази с индивидуалността и различието им?”
Ето това е като начало, среда и край. Прочетете целия коментар “Не е ли яко да си тъп?” на Мирела Иванова, заслужава си. И особено си заслужава всички ние най-после да се замислим и да започнем да действаме.
Разговора, мисленето и мечтите за бъдещето в областта на образованието са много, много обширни. Тепърва ще пиша за тях. Но сега конкретната тема беше за четенето. Как да научим децата си да четат ли? Много лесно и абсолютно сигурно – с личен пример.
Съжалявам, наистина не съм оптимист за учениците, обект на изследването. Но просто трябва да съм оптимист и активист за тези, по-малките, новите, от които трябва повече да се учим и да ги слушаме, те знаят. Все се надявам да не ни позволят да прецакаме и тях като по-големите, но може би това активизиране буквално последната година не е случайно, а? Нека ги слушаме, те знаят. Но, междувременно, още преди да са тръгнали на училище, нека да ги научим да обичат да четат.
(После ще се борим да научим учителите, че в първи клас най-важното е да ги научат да обичат да учат!)
Презентациите на Любов Георгиева от център Виолетова жаба са смесица между простички неща, които знаем и усещаме инстинктивно за децата си и …простички неща, които точно в този момент ни просветват!
Колко е приятно, когато нещата ти се получават лесно, бързо, гладко – като на игра. Тогава разбираш, че това просто е правилното нещо, че трябва да се движиш в тази посока, да продължиш да следваш знаците и напътствията, след като се научиш да ги виждаш, разбира се… Хубаво е, леко и лесно. (Нещо такова описах и в този си текст, където за 3 дена изминах 2700 км, само за да гледам най-любимата си група за последен път на живо в Европа).
Е, сега искам да споделя, че точно това се случи и с отношенията ми с Любов Георгиева от център Виолетова Жаба!
Толкова се впечатлих от нейната презентация в нета, разделена на 18 кратки клипчета, толкова ми хареса начина, по който говори, ясните примери, които дава, че – аз какво мислите? – веднага й писах! Ама ей така, да я поздравя, да я окуража и да й предложа своето сътрудничество при нужда. От писмо на писмо осъзнах, че обсъждаме условията и датата на лекцията й във Варна, че вече имам предвид мястото и отрязъка от деня, в които ще бъде събитието (разбира се, че в Клуба за детско творчество Щурче във Варна, при невероятно отдадения на децата Бате Ицо, който веднага разчисти графика за предиобеда на една ноемврийска събота), ресторанта, в който ще я заведа после на обяд и кои точно две книги искам да й подаря в знак на благодарност и радост, че сме се запознали.
Така е то, истинското нещо. Случвало ми се е и преди, за първи път силно осъзнато преди ражданията ми (усещането, че всичко ще бъде повече от наред, че всичко ще мине лесно и приятно и винаги би трябвало да бъде така). Случвало се е и на вас, нали? Но не чак толкова често, затова се разпознава.
Та така. Имам удоволствието и трепета да ви поканя на: